Питието на забравата
Светкавицата дрънна в земята напреде. Точно между краката му. Малко по-високо и трябваше да разказвам с „й“. Но и този път му се размина. Което нито го успокои, нито разтревожи. Отдалеч се виждаше, че му е все тая…
Жената в черно вдигна отново ръка.
- Спри! Или следващата ще е в главата ти…
Онзи примирено каза:
- Е, все е файда…
Но все пак спря. Остави настрани голямата тояга, с която си помагаше по дългия път в дебрите на Страшната планина, разпери ръце и добави:
- Явно съм те намерил най-после…
Жената се вгледа в лицето му – без да отпуска ръка, в която нещо шипеше и подмяташе бледи пламъчета. После я свали. Цялата поза на човека, отпуснатата му фигура, смачкана физиономия, самоотвержено безразличното към прекрасния и ужасен свят наоколо поведение, говореше за тяло, водено от духа на самоубиец. Самоубиец, вече отрекъл се от реалността, но инстинктивно следващ предначертаната си Голгота…
- Ти си Каравиченицата, нали? – промълви новодошлият.
Жената кимна, изпод забрадката й се показаха няколко змии, вдигнаха нагоре глави, изсъскаха заплашително и пак се свиха в прическата й. Подпреният на оградата скелет тракна с кокали, метна черепа си по прелитащата сова, не я улучи, но все пак й се закани с костелив юмрук. Два черни гарвана извиха спирала из лекия планински въздух и огледаха отвисоко пътеката надолу. От там им помаха с клони черният храст, посаден именно като страж. Щом той беше пропуснал дошлия, щом не беше усетил враждебни мисли в него – значи нямаше опасност. Пореден молител…
Макар човекът да имаше вид на желаещ последно избавление…
- Влез – каза вещицата и изкатери стъпалата по подвижната стълба.
Човекът малко страхливо погледна към двата кокоши крака, можещи всеки момент да изритат паянтовите дъски и да го приковат с остри нокти към пищната зелена поляна. После се сети за какво е дошъл и смело се изкатери подире й.
Вътре обстановката беше нормална. Нормална като за бърлога на вещица. Висящи по стените китки треви, куп ябълки в една тава, тенджера, в която бълбукаше странна смес, буен огън, притихнал веднага под заканителния показалец, насочен право в танца му.
- Правя сладко – рече вещицата – А после ме чака почистване, пък метлата баш тая заран взе нещо да се дави, та ще трябва да омагьосам лисицата и няколко заека да оберат прахоляка с кожухчетата…
- А мечката защо идваше подире ми? - Попита човекът.
- А, тя има друга задача. И вече е тръгнала. Гъбки трябва да събере, че нещо ми се прияде чорбица… Остави това, ами казвай защо идваш тук? Не ти ли е мил животецът?
- Не! – каза рязко човекът – Идвам с една молба при теб. Пък, ако не можеш я изпълни – вари ме, печи ме, все ще е по-добро, отколкото да се прибирам…
- Пак ли нещастна любов? – въздъхна тя. И се сети колко такива е изживявала през младия си – едва тристагодишен живот. Но поне знаеше какво да прави с глупаците, пренебрегнали чувствата й. Харесваха й, та затова ги беше подредила долу, при разклонението на пътя. Седемнадесет съсухрени мумии – пазачи на дома и невинността й…
- Нещастна…
- Тя те напусна? Не те желае? Отиде при друг?
Човекът въздъхна.
- По-зле… Оженихме се. И вече четиридесет години трябва да сме щастливи…
- И?
- Трябва. Но не сме… Все иска, иска, иска… Това не й харесва, онова не й допада, защо за оня не се е омъжила, защо на другия не е пристанала…
- А ти?
- Ами аз съм съгласен. Защо не се е омъжила за оня, защо не е пристанала на другия… Съчувствам й. И ми се иска, отдавна ми се иска, да го беше направила…
Вещицата извади лулата и я запали. Макар от век вече да беше спряла пушенето. За да не вреди на кожата…
- И сега какво искаш?
- Обеща със светкавицата да ме удариш – напомни той – А може и да ме изядеш. Няма да се съпротивлявам. Карай…
- Хм… - вещицата го изгледа с интерес – Да те изям… Ама съм на диета. И на фитнес ходя всеки ден, лека атлетика при сърната тренирам, борба с дракона…
- Тогава – дай ми питие за забрава. Да я забравя, да се изгубя нейде, да започна нов живот…
- Чакай! – каза вещицата – Чакай… То не става така… Първо, трябва да ме убедиш, че ти е нужна забрава. Опиши ми жена си…
И той започна. От първата среща. После сватбата, излюпването от прекрасната пеперуда на змията. Разказа за живота им, сам се наруга за грешките и особено за онова „Да!“ пред отчето…
Вещицата слушаше, слушаше, слушаше. На два пъти изтръсква лулата, на три пъти я пълни. По едно време извади шишенце с мътна течност, изплакна уста, отсипа му малко в глинена чашка.
Накрая вдигна ръка и каза уморено:
- Достатъчно… Разбрах… Ще ти дам от питието за забрава… И дано си – ако не щастлив, поне успокоен после.
Извади още една чашка и сипа зеленикавата отвара в двете съдинки.
- И двете ли да изпия? – попита плахо той.
- Не… Едната е за теб. Другата е за мен. Дано успея да забравя жена ти. Щото с моята нежна и тънка душа лошо й се пише, ако пак се сетя за нея…
На гости - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, Лидия, Блу!
-
И аз я бях пропуснала, но сега прочетох с удоволствие.
-
Пропуснала съм тази приказна фантазия. Поздравления, Георги! Троя ме насочи към нея. Май се появява нова форма в сайта - писмени дуети. Харесват ми.
-
Вещицата е от ниво Master class! Питам се след питието на забравата накъде ще отпраши нашият герой?! Или ще преоткрие любовта на кокоши крака?! На вещиците никога не може да се разчита на 100%, все нещо се заплаща за магията - и не с пари!
-
Благодаря, Красе, Силвия!
Ако жена отиде... Питие от билката мълчан. -
Тъжна усмивка. С такава жена, мъжа иска не иска- прописва. Да му мислят вещиците. Поздрави.
-
Интересно, ако жената отиде при вещицата ... какво на нея ще приготви да пие
Поздрави, Генек! -
Благодаря, Стойчо!
Спомени - украсявани като торта. Плесенясала... -
Ех,незабрава,незабрава!
Все още нещо остава... -
Благодаря, Ангелче, Дочке!
Марко,
българите са я наричали "нежната и сладката". Да не дразнят чумата с истинското отношение... -
Питието на забравата, докоснати от ръцете на вълшебна вещица ...Какво ли е чувството?
-
Не е ! Нейде, около ми е чумата. която нежно наричам "Чуме".
-
Благодаря, Валя, Марко!
Баба Яга е в приказките - но младата й внучка Ягина е нейде около ти. -
Чудесна история ! Мъдра и забавна !
Поздрави за творбата !
А-а ... да не забравя да те попитам, не за мен, за един приятел питам.
Къде мога да я намеря тази, как беше ... Баба Яга ? -
Благодаря, Елке!
Жена... Скромност... Не вървят в едно изречение. Ако е скромна - не става жена... -
Много ми хареса! То затова приказките свършват до женитбата! А после "живели дълго и щастливо..."! Дали!!!
-
Колкото повече змии има една жена, толкова по-мъдра е... а това не е задължително да се вижда, все пак скромността е важна
-
😀😋😀
Поздравявам те 🙉😋🙉 -
Благодаря, ДПП, Мариана!
Вещицата е нормална - жена като всички жени. Само на повечето змиите не им личат. -
Хахахаххаха, значи твоят лирически е доста добър разказвач
Ама малко ме пообърка тая твоя вещица, много колоритен образ, далеч от клишето и с тези змии ала Горгона...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
