Седем часа вечерта. Краят на работния ден. Лавкаджийката прегледа останалата стока и изхвърли няколко продукта извън годност в кошчето. После заключи и тръгна за вкъщи. Изхвърлени бяха една пица, една кифла и една питка. Веднага щом лавкаджийката си отиде, трите започнаха да си говорят. Първа заговори пицата:

-         Как могат да изхвърлят такава готина закуска като мен? – и пицата изсумтя надменно.

-         Както могат да изхвърлят и такава сладка кифла като мен! – обади се в отговор кифлата.

-         Ей, ама аз също не съм за изхвърляне! – подхвана питката – направена бях от най – финото козуначено тесто, а имам и сусам отгоре! Пък и да знаете как само ме гледаха със слюнки в устата преди два дена едни бедни, дрипави хлапета… Как се опиваха от моят аромат… Бях нова и прясно изпечена… ех…

-         Всички ние бяхме нови и прясно изпечени тогава! – сопнаха се пицата и кифлата.

-         Е, да де… Така е… Просто искам да кажа, че и аз, макар и да нямам плънка или гарнитура, също съм ценна и вкусна закуска…

Последваха няколко минути мълчание. След това трите закуски продължиха да се оплакват една на друга за нерадостната си участ на неизядени, а също и да изреждат достойнствата си, докато накрая едва не се хванаха за гушите (ако можем да си представим, че имат гуши), понеже всяка започна да изтъква, че е по – вкусна от другите.

-         Какво като си създадена пица? – започна кифлата.- Да не си Мис Каприз? Или може би си Мис Мангиз?

-         А ти каква си, ма, безформена дебелано? Да не са те изваяли в Париж? Не знаеш ли, че сега всички предпочитат да ядат кроасани? Пък били те и не - парижки. Със кого смееш да се заяждаш, старомодна…

-         Ама, че сте надути и двете! – обади се питката. Само защото едната била модерна, а другата – сладка … Казвам ви… онзи ден децата щяха да награбят първо мен, ако имаха пари.

-         Кой знае колко са били бедни тия деца, щом и теб не са могли да си позволят! – заяде се пицата

-         О, така ли? Значи намекваш,че съм евтина? Сега ще ти дам да разбереш! – закани се питката и запретна ръкави (представете си, че и тях ги има) за да цапардоса мазната нахалница. Тъкмо в този миг обаче (понеже беше вече на другата сутрин), вратата се отвори и лавкаджийката влезе. Трите закуски, както всички неживи, според човека неща, които са достатъчно горди за да не показват, че имат душа, млъкнаха.

  *     *     *

         Малко преди лавкаджийката да отвори официално лавката, вратата отвори едно момче. Лавкаджийката се обърна към него:

-         Пешо, изхвърли този боклук! Виж, кошчето е пълно!

-         Разбира се. – отговори Пешо и изхвърли в уличния контейнер отпадъците от кошчето, в което бяха хвърлили пицата, питката и кифлата.

Сега, когато вече бяха изхвърлени на улицата, тестените закуски отначало не знаеха какво да правят. Всъщност, сред тях имаше и други стари тестени закуски, но те не издаваха нито звук. Дали защото бяха умрели, или защото просто не бяха като тези наши приятели, за които споменахме, те не помръднаха и не се обадиха нито веднъж. Но за тях да не говорим сега. Те не са важни.

Когато изплуваха нагоре, на повърхността на контейнера, всяка от трите закуски почна да си мисли „Сега някой просяк ще мине и ще ме изяде. И то преди всички останали!” . Но не мислиха дълго време така, защото след малко една лелка стовари върху им цяла тенджера с помия. Закуските се почувстваха ужасно. Особено пицата. „Сега никой няма да поиска дори да ме лизне” – помисли си тя, на не изказа мислите си на глас. Другите мислеха същото. После станаха и се очистиха от помията но още смърдяха.

-         Как ни трябва сега един душ! – започнаха да си говорят една на друга.

И ето ти – душ. По залез слънце се изля такъв дъжд, че трите закуски трябваше да се скрият между вестниците в контейнера, за да не подгизнат и да не се превърнат в сюнгери. Дъждът продължи цяла нощ. На следното утро питката и кифлата бяха оцелели, понеже освен между вестниците, бяха намерили покрив и под няколко пластмасови чинии и кофички от сладолед. Пицата обаче не беше могла да се нареди така добре и бе в много лошо състояние. Прилепнала между два вестника, почти на повърхността на контейнера, съвсем подгизнала и разпльокана, така я намериха останалите. Преди да отлепят вестниците изпод тях се чуваше едно приглушено : „Мфлфмпппф…” или нещо такова, а като я отлепиха, тя успя да каже само :

-  Плиятеуи… Мисуа… че тоуа е куая… Смогом… Пуостете… -  И пицата се разпадна и пльокна навътре в сметта.

- Колко жалко! – въздъхна кифлата. Все пак, въпреки, че беше толкова надута, тя  беше една от нас…

 - Да-а… - отговори питката. Като я гледам, си мисля и за нас и нашето бъдеще. Кой знае дали няма да свършим като нея… Но все пак тя свърши по- бързо. Беше прекалено мека. И лепкава. Ние имахме късмет,че бяхме по- твърди.

  - Така е. – подкрепи я кифлата.

Двете се прекръстиха мълчаливо и отново въздъхнаха. Чудеха се какво да правят отсега нататък. Решиха на първо време да излязат от кофата и да се преместят в друга, пък дано да им проработи късмета и, както все пак са изкъпани, някой да ги вземе и да ги изяде. Така и направиха, но нямаха късмет. Дъжд не валя, но стояха цяла седмица и скучаха по кофите( сменяха две - три кофи). Единствената облага беше, че питката от скука се научи да чете. Кифлата не можа, защото беше твърде заета да дежури и дебне, дали някой гладен клошар или поне куче няма да припари насам и да ги направи достойни пред Бога, като ги излапа. Но такава щастлива случайност не стана. Клошарите и просяците ги подминаха, а бездомни кучета в този район нямаше. Накрая и на двете закуски им писна. Кифлата попита:

-         Какво ще правим сега? – а питката отговори:

-         Писна ми да стоя на едно място! Знаеш ли какво четох в едно списание вчера?

-         Какво?

-         Ами, хората, освен да ядат, обичали да се развличат и по други начини

-         По какви?

-         Ами, едно от най-интересните и приятни неща за тях било… да пътуват.

-         Е, и?

-         Ами… Омръзна ми да живеем с мисълта, че сме родени тестени закуски. Защо трябва да чакаме някой да ни изяде? Защо животът ни да свършва толкова бързо? Виж, хората не чакат като нас някой да ги изяде, но имат други, много по- интересни планове и мечти в живота си. Някои искат да отидат във Венеция, други - в Париж… Спестяват пари цяла година преди това … и дори и за три дни са готови да жертват всичките си закуски през годината. Защо и ние…

-         Искаш да кажеш… И ние да… попътуваме?

-         Ами, да! Светът е толкова голям! Ние живеем в голям град! В една столица! Защо да не се позабавляваме и ние? Светът не е заключен само в трите кофи в този малък район в който се намираме…

-         Знаеш ли?... Май си права!... Хайде да се позабавляваме!

*     *     *

И питката и кифлата  повече не му мислиха много и му отпуснаха двата края. Първо се качиха на багажника на едно такси и разгледаха целия център. После се разходиха в парка, друг път отидоха на лятно кино… Веднъж на мач. Пътешестваха толкова много, че дори веднъж отидоха на Витоша. Изобщо, няколко месеца скитаха и си прекараха страхотно. Но ето, че дойде декември и земята се скова от студ. Питката и кифлата започнаха да зъзнат. Така решиха да си потърсят дом. Скитаха, скитаха по улиците и в градинката на един столичен квартал намериха колибка. Неопитните и нищо неподозиращи приятели решиха да влязат вътре, но още на първата крачка в колибката напипаха нещо космато и след малко то си показа зъбите. Това естествено беше едно куче, което съвсем не желаеше да си има съквартиранти. Друг път двете закуски се свряха в едно мазе, но мишките ги подушиха и щяха да ги излапат една нощ, ако питката не беше усетила нещо да я дращи по кожата(което естествено беше не друго, освен зъбите на един плъх). Но тя беше достатъчно корава за да не пострада сериозно. Всеки случай оттеглиха се и от това си леговище.

Клетите тестени приятелки накрая се свиха под един автомобил и там студ – не студ, заспаха. А и там все пак беше по- на завет. На следващия ден обаче, собственикът на колата отпраши с нея на работа и ги остави пак на студа. Но те вечерта си легнаха под друг автомобил, който на сутринта пак отпраши. Продължиха така да скитат през деня, а нощем да спят под колите. Накрая обаче им писна, защото искаха да си намерят траен подслон, а не да бродят насам – натам цял ден за да се стоплят. Чудеха се какво да направят. Решиха да попитат някого за съвет. Обърнаха се към много хора, но те сякаш нито ги чуваха, нито изобщо забелязваха присъствието им. Накрая един ден, когато се скитаха в една градска градинка, питката предложи:

-         Знаеш ли, четох някога в една приказка от детска книжка, захвърлена на боклука, как едно момиче в беда потърсило помощ от Слънцето.

-         От Слънцето ли? – попита кифлата.

-         Да, от Слънцето.

-         Но Слънцето е толкова високо над нас… Как ще го стигнем? – зачуди се кифлата

В това време самото слънце, което беше и без това много отегчено на поста си, чу разговора на двете закуски, наведе глава и се провикна:

- КАКВО ЖЕЛАЯТ ДВАМАТА ПРИЯТЕЛИ ДОЛУ?

- Н-ние ли? - попита стресната кифлата.

-  ДА. ИМЕННО. ТИ И ТВОЯТА КРЪГЛА ПРИЯТЕЛКА.

Тогава питката и кифлата изказаха молбата си. Слънцето ги изслуша, помисли малко и рече:

-  АЗ СЪМ МНОГО УМОРЕН. ПО ЦЯЛ ДЕН И ВСЕКИ ДЕН РАБОТЯ. ТИ, ПИТКО ПРИЛИЧАШ НА МЕН. ЩЕ ТЕ КАЧА ГОРЕ И МОЖЕШ ДА МЕ ЗАМЕСТВАШ ПРЕЗ ПОЧИВНИТЕ ДНИ, А ВЕЧЕР ЩЕ СПИШ В ПАЛАТА МИ. СЪГЛАСНА ЛИ СИ?

-         Съгласна съм. – отвърна питката

-         Ей, ами аз? Ще седя долу и ще зъзна, така ли? – обади се кифлата.

-         О, ИЗВИНЯВАЙ! НЕ СЕ СЕТИХ ЗА ТЕБ. НАЛИ НЕ СИ ПРИЛИЧАМЕ…НО ТИ МОЖЕШ ДА ПОПИТАШ МОЯТА БРАТОВЧЕДКА ЛУНАТА. ДАВАМ ТИ ТАЗИ СВИРЧИЦА – И Слънцето хвърли на кифлата една малка свирчица, подобна на камертонче. После му заръча:

-         СВИРНИ И ЛУНАТА МОМЕНТАЛНО ЩЕ СЕ ОБЪРНЕ КЪМ ТЕБ. ТЯ СЪС СИГУРНОСТ ЩЕ ТИ ПОМОГНЕ.

После Слънцето протегна един лъч към питката и я вдигна при себе си в небесата. И понеже беше по залез, след малко питката махна към кифлата за довиждане и двамата със Слънцето се скриха зад облаците. После притъмня и се мръкна.

  *     *     *

Слънцето настани питката в небесния си палат, където, на пищна вечеря  я запозна с по - малките си братя Меркурий и Марс. Те бяха много хубави и много умни. След вечерята, Слънцето настани питката в приказна, дворцова спалня и нареди на десет звезди, прислужници да й постелят мек, космически балдахин. На сутринта беше събота и й даде своята златна корона, за да осветява целия свят и да й е топло. Но да се върнем и към старата й приятелка, кифлата.

         Кифлата почака малко и когато Луната изгря, свирна с камертончето. Тогава небесната кралица мигом обърна поглед към нея.

-         ОТКЪДЕ ИМАШ ТАЗИ СВИРЧИЦА, КИФЛИЧКЕ?

-         Слънцето ми я даде

-         СЛЪНЦЕТО ЛИ? Ти си говорила със слънцето?

-         Да – отвърна кифлата и разказа на Луната всичко. После Луната каза:

-         ТИ, КИФЛО, ПРИЛИЧАШ НА МЕН. ЩЕ ТЕ КАЧА ГОРЕ И ЩЕ МЕ ЗАМЕСТВАШ ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА МИ ЧЕТВЪРТ.

-         О, скъпа Луна! Това е огромна чест, но ако дойда да те замествам през нощта, как ще се топля и ще спя вечер? – зачуди се кифлата.

-         О, МИЛИЧКА, НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ! АЗ ЩЕ ТИ ДАМ ТОПЛА ПИЖАМКА. ЩЕ ИЗПРАТЯ НЯКОЛКО ЗВЕЗДИ ДА ПОИСКАТ ОТ СЛЪНЦЕТО ТОПЛИ ЛЪЧИ И ОТ ТЯХ ЩЕ ТИ ОПЛЕТЕМ ХУБАВА, ТОПЛА ПИЖАМКА И ШАПЧИЦА И ТИ ЩЕ РАБОТИШ НА ТОПЛИЧКО. А МОЖЕШ И ДА СИ ПОДРЕМВАШ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ, ЗАЩОТО ВЕНЕРА, МОЯТ НАЙ- ВЕЛИК ВЕЗИР И СЪВЕТНИК ЩЕ ДЕЖУРИ ЗАЕДНО С ТЕБ.

-         Така по- може. – отвърна кифлата.

-         ОСВЕН ТОВА – добави Луната – ТИ ЩЕ МЕ ЗАМЕСТВАШ САМО КОГАТО СЪМ В ПОСЛЕДНАТА СИ ЧЕТВЪРТ ПРЕДИ НОВОЛУНИЕ. САМО СЕДЕМ ДНИ. ПРЕЗ ОСТАНАЛОТО ВРЕМЕ ЩЕ ЖИВЕЕШ В ПАЛАТА МИ ИЛИ ЩЕ ХОДИШ НА ГОСТИ НА ПИТКАТА. НАЛИ СЛЪНЦЕТО МИ Е БРАТОВЧЕД?

   *     *     *

И така, кифлата се съгласи и започна работа при Луната. Седем нощи работеше, през останалите си почиваше. Като мина зимата и кифлата свали топлата пижамка, която я осветяваше, Луната й даде една светеща огърлица и с нея тя грейваше цялата

И двете приятелки харесваха работата си. Питката се радваше, че може да вижда целия свят и може да следи всички световни новини пряко, а кифлата - че може да бди и свети на закъснелите пътници в планината и да наблюдава как хората вечерят или да шпионира влюбените, връщащи се от дискотека и да клюкарства за това със звездите.  През многото почивни дни пък, в космическото царство, питката ходеше с Меркурий и Марс на лов за дългоопашати комети, а кифлата - на  звездни балове и гледаше как звездите танцуват с блестящите си роклички. Това обаче не продължи вечно, а само една година. В края на следващия декември, на Нова Година се случи едно нещастие. Както си беше изгряла кифлата, в полунощ започнаха фойерверките и една ракета излетя толкова нависоко, че я удари и като изгърмя я пръсна на хиляди парченца. Всичко се случи толкова бързо, че кифлата нямаше време и да извика. Венера веднага сигнализира за случилото се на Луната. Когато обаче тя дойде на мястото на произшествието, от кифлата нямаше и следа. Свързаха се и със слънцето и питката. Когато питката дойде на мястото на злополуката, тя не можа да го преживее и зарида горчиво. После реши да се оттегли от поста си. Слънцето не искаше да я пусне, но тя беше твърда и то отстъпи.

*     *     *

Питката реши да потърси и събере всички трошици от своята приятелка и да ги съедини.  Три месеца търси, но за съжаление не успя. Намери само десетина. Останалите вятърът ги отвя. Тогава се отчая и не знаеше какво да прави. Отначало пазеше още траура, на после й хрумна идеята да се отбие пак до боклучийската кофа на лавката и да си намери там нови приятели. Това начинание обаче не успя. Току - що изхвърлените закуски още имаха самочувствие, че са нови и гледаха на старата миналогодишна питка, като на някаква мумия. Те дори не повярваха на историята, че е била слънце. Даже й се подиграха за това. Питката много се огорчи, но тя и без това не ги беше харесала и виждаше, че нито една от тях, дори от кифлите не може да замести нейната стара приятелка. Тогава започна пак да се скита безцелно.

         Веднъж, както минаваше край една кофа, видя един стар вестник с програмата за телевизията. На страницата на която беше отворен имаше картинка с надпис: СМЪРТ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ.  Тогава на питката й прищрака нещо. Спомни си за старите списания, които беше чела, в които пишеше, че една от най- големите мечти на хората е да посетят такива места като Венеция. И тя не се колеба повече. Разучи разписанието на туристическите фирми, отиде до храм-паметника "Св. Александър Невски" и взе автобуса за Италия (настани се под една седалка). Цял ден и нощ пътува, а на следващия ден вече беше във Венеция. Качи се на корабчето и когато стигна до площада „Сан Марко”… „О, красота, о, величие!” – помисли си тя, като се изправи пред приказния площад. После реши да се покачи на камбанарията. Мина между краката на хората, качили се на асансьора и стигна горе. Покатери се на гърба на някакъв чичко, който нищо не усети и  скочи на перваза.  После хвърли един поглед от високото, въздъхна, промуши се през решетките на прозореца и падна долу. Там се разби на трохи и нахрани гълъбите. Това и беше очаквала. Да умре, за да види в отвъдния свят своята приятелка.

         И те се видяха. Там – в райската лавка, където ангелите закусват.