Сирената виеше отчаяно над главата ми. Въпреки това едва помръдвахме. Пронизителният й плач проникваше в мислите ми, заливаше ме с усещането за нещастие.

На носилката пред мен лежеше 18-годишно момче. Последният, когото извадиха жив от реката. Първият, който беше скочил вътре. Странна поредица от събития го доведе до там. Първо се събуди преди будилника. Обикновено му трябваха пет аларми, за да успее да се вдигне от леглото сутрин. След това се оказа, че има авария в кооперацията и са спрели водата. Добре, че най-добрият му приятел живееше в къщата отсреща и все пак бе успял да се изкъпе.

Вече закъсняваше за тренировка, когато заключи вратата на апартамента, затова си хвана такси. Внезапно започналият проливен дъжд само усложни трафика и той започна да поглежда нервно часовника си.

Най-после се измъкнаха от центъра и се качиха на моста. Всичко се бе случило за две секунди. В единия момент автобусът беше пред тях, а в следващия - като жълт снаряд полетя към реката отдолу.

Шофьорът на таксито наби спирачките в шок. Младежът излетя от колата. Захвърли маратонките и скочи след бързо потъващия автобус. В него имаше ученици. С такъв автобус отиваха на училище всяка сутрин двете му по-малки сестри.

Той не беше помислил. Тялото му беше действало, преди умът да успее да го настигне. Вече беше в ледената вода, ръцете му прорязваха мрачните дълбини, преди да осъзнае какво е направил. Дробовете му крещяха от шока от студа , но адреналинът заглушаваше всяко колебание. Той беше силен - годините, прекарани в тренировки по плуване бяха дали резултат. Но течението беше безмилостно към него като хиляди ръце, опитващи се да го повлекат надолу.

Автобусът потъваше бързо, ярко жълтият му цвят почти изчезваше от поглед. Той се гмурна по-дълбоко, протягайки ръка към него. Сърцето му биеше лудо, всеки удар беше част от финално отброяване, което не можеше да пренебрегне. Когато пръстите му най-накрая докоснаха студения метал на автобуса, го обзе паника. Прозорците бяха затворени, а водното налягане не позволяваше отварянето им. Заплува към аварийния изход отзад, опипвайки сляпо в тъмнината. Ръката му най-накрая намери резето и със стон от усилие той го отвори.

Вътре цареше хаос. Тела, някои отпуснати, други се блъскаха диво. Той посегна, грабна най-близкото дете и го измъкна. Водата се покачваше бързо в автобуса и времето изтичаше. Върна се за още едно, после още едно, докато дробовете му закрещяха за въздух.

Но не беше достатъчно. Вътре имаше още.

Зрението му започна да се замъглява. Изтощението го гризеше, крайниците му натежаха от умора. Но той продължи. Не спря, докато тялото му не отказа. Накрая не можеше да се върне.

Когато водолазите стигнаха до него, тялото му беше отпуснато, а устните му посинели от студ. Сърцето му, което биеше толкова яростно за другите, се бореше да продължи да работи. Лицето му обаче беше почти спокойно, сякаш знаеше, че каквото и да му се случи, няма значение. Децата бяха в безопасност.

Сега, на носилката, тялото му изглеждаше дребно, крехко, по нищо не приличаше на героичната фигура, преборила смело реката само преди минути. Едва на 18, той самият все още беше почти дете. Гърдите му се повдигаха и спускаха в плитки, неравномерни вдишвания, лицето му беше бледо под ярките светлини на линейката.

Стоях там и гледах как парамедиците работят трескаво. Плачът на сирената ставаше все по-далечен. Колко бързо могат да се променят нещата...как в един момент закъсняваш за тренировка, а в следващия се бориш с реката, за да спасиш непознати.

И се чудех, когато вратите на линейката се затвориха и потеглиха — знаеше ли той? Знаеше ли, че тази сутрин е спасил десет живота? Знаеше ли, че е успял точно навреме?

Знаеше ли, че никога вече нямаше да се събуди? 

Хванах ръката му и го поведох с мен към светлината.