Плажът
2 мин за четене
Питах го мрази ли птиците? Защо първо ги храни, а сетне ги замеря с рапани и пясък. Каза, че ги мрази повече отколкото ги обича, и че почти веднага след като ги нахрани в него се надига желание да ги прогони, да ги замеря и обижда с гнусни псувни наум. Каза, че не е произнасял псувня на глас от години. Правел така, защото птиците не бивало да свикват с хората, а трябвало да се пазят от тях. Хората им завиждали, вътрешно, подсъзнателно. Защото били свободни и можели да летят където искат. А хората не можели. Те дори не можели да ходят където решат, камо ли да летят. Затова ги обичал и мразел едновременно.
Седеше на вишката на спасителите на пустия плаж. Беше краят на октомври. Небето бе мътно, сиво и духаше силно от морето. Морски есенен вятър. Мокър и тъжен. Мрачен. На вишката беше закътано и на завет. Той пушеше саморъчна цигара. Държеше я силно сплескана между показалеца и палеца си. Димът се виеше около пръстите му, като бяла змия и пълзеше по него вплитайки се в бялата му брада. От този дим, тя бе станала леко жълта, и бе огромна, като бухнал храст. Лицето му бе прорязано с бръчки. Но не грозни, а някак хубави. Точно на мястото си. А очите... Очите му бяха живи. Като на младеж. И много тъжни. Въпреки това светеха в тъмното, когато говореше. Вятърът духаше и той ми разказваше. За нея. Така си го спомням. Развълнуван. Потреперващ. Беше преди години. Тогава бях младеж. Разказах му за моето момиче. Той само се усмихна, потупа ме по гърба и каза:
- Ех, мойто момче, мойто момче...
Не схванах, признавам. Повече не си говорихме тогава. Той не каза нито къде живее, нито как се казва. И ето, сега септември, след толкова време, вече схванал, пак минавам по плажа и погледът ми все там, във вишката. Но го нямаше. Разбира се, че ще го няма. Тогава бе толкова стар. Беше пусто без него. Плажът изглеждаше като сираче. Отидох до един плажен бар, за кафе и питах за стареца. Казаха, че миналата година влязъл в морето с лодката си и не излязъл. Не казах нищо. Повъртях се насам-натам, отидох и седнах до вишката. С една клечка взех да чистя полепналият пясък между пръстите си. После станах, отупах се, пясък бе влязъл и в гъстата ми брада. Бях си пуснал такава, още лятото. И реших да седна отгоре, да позяпам отвисоко. И тъкмо да се покача. Отнякъде долетяха няколко чайки. Кацнаха до мен. Сякаш ме познаваха. Бръкнах в джоба си и извадих сандвича, който си бях нагласил. Счупих и им подхвърлих. Те се приближиха съвсем близо. Изядоха всичко. После се наведох, взех шепа пясък и няколко миди и ги замерях докато не отлетяха. Извадих си тютюна, свих една цигара и запуших. Димът се изви около пръстите ми, като бяла змия и пълзеше по тях, вплитайки се в още черната ми брада. И тогава чух глас. Обърнах се и видях някакъв младеж, на метър от мен.
-Защо замеряте чайките? Храните ги, а после ги целите? Мразите птици ли?
Загледах го замислено. Дръпнах от цигарата. Хвърлих я и побягнах.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Лебовски Todos los derechos reservados
