Този път кацна на летище Пловдив. Досега само беше слушала за него. Навремето тук са кацали цели делегации, но по време на перестройката са го затворили, така беше чувала. Сега тя кацна тук. Сама и само с ръчен багаж.
Таксито потегли. Тя гледаше отнесено през прозореца и не обърна внимание на шофьора, който се опита да завърже разговор. Улиците бяха все така закърпени, тротоарите неравни, разкопани, разцепени от корените на дърветата. Старите панелки се редуваха с нови разноцветни кооперации и незавършени строежи, а останали къщи имаше малко. Попаднаха в задръстване на кръстовището на ВСИ-то и МакДоналдс. Тя огледа пешеходците – пловдивчани, те сякаш се различаваха от другите хора.
Таксито спря точно пред номер 38 на улица Петко Д. Петков. Асансьорът се изкачи до 7 етаж. Тя отключи и престъпи прага на апартамент 19. Всичко беше покрито с дебел прах. Всяка вещ си имаше място, всичко беше подредено, но все пак изоставено. Жилището ù беше уютно обзаведено, но със стари мебели. Паркетът бе ...