Бавничко пристъпваше по пъртината - дребничък планинец с горящи очи, покрай които се разстилаха замислени бръчици. Върху едното слепоочие на човечеца пулсираше развълнувана веничка и най-вече по това си личеше, че тази разходка за него не е обикновена. Виждаше себе си - смешно, палаво дете, търчащо като козле по чукарите… Сякаш съзираше своите достолепни родители – строгият си баща и всеопрощаващата си майчица, същинска орлица, винаги готова да го защити. Спря се. Проблясна снегът от отсрещния връх и сияние, като ореол, подсили въздействието на пейзажа. Стори му се, че чува плясък на силни птичи криле… И полетя назад през годините… Унесе се и забрави за студа. Спомените го сгорещиха, чак разбушуваха кръвта му.

      Майка му – Руса се казваше, бе уж слабичка и възвисочка,  с дълбоки и тъжни кафяви очи и като я погледнеше човек, оставаше с впечатление, че по дух е кротка, но тя съвсем не беше такава… Ей, когато той се влюби във вдовицата Магда – жена с минало, пък и с две близначета на гърба си, баща му скочи срещу него и дума не даваше да се издума, че синът му ще се венчае за нея, пък и децата й ще осинови. Готов бе да го убие, но да не допусне чуждото да приеме като свое.

      -Бог си знае работата, Василе и ако добро сторим, добро ще видим! Като се обичат, нека пък да се вземат! – изрепчи се на мъжа си женицата, чак го прониза с поглед и едва жив го остави. 

      Скоро след това Стоил се ожени за вдовицата Магда и осинови децата й, а сетне им се народиха още три момчета. Така той стана глава на многолюдно семейство. Ама силен бе, кръвта му кипеше и чак прекипяваше, затуй от работа не се плашеше. Не оставяше незасята никоя от многобройните ниви на баща си,  а и хитър си беше – знаеше как да редува посевите, че все доволна да е земята. А майка му и жена му гледаха петте момчета като равни и Руса никога не даде и с думица да се засегнат осиновените. Съседите се бяха убедили, че е като орлица и ако, не дай си Боже, нещо напреки й кажеха, очите им щеше да изкълве, затова си кротуваха.

      Когато по въздуха се разнесе зловонието на Втората световна война и като глутници с побеснели вълци реквизиторите плъзнаха по къщята, майка му спаси домочадието от гладна смърт. Сети се и нареди да направят скривалища на десетина места. Откриеха ли един тайник, държавните люде се успокояваха и повече хич не си правеха труда да търсят, та така оставаше ядене и за семейството, и за съседите.

      Многоглава се оказа ламята… Уж отмина войната, но, пусто опустяло, доброто беше задрямало нейде по пътя. Смени се властта и тоз час още по-страшна чудовищна глава се изплези с отровния си език. Омиташе всичко – коне, добитък, птици, земя, а хората ги нямаше за нищо. Претъпкаха се затворите и лагерите с дръзнали да не се подчинят. Дойде време, когато свинете живееха по-добре от недоволните люде. Тогава ТеКеЗеСарската управия напираше да замени и тази в Стоиловия дом. Един зимен ден, когато студът се силеше да предъвче и малкото останала топлина между железните си зъби, Кметът и Партийният нахлуха в двора и понечиха да изведат последните две кравички, с млякото на които семейството все още оцеляваше. Баща, син и внуци се опитаха да попречат, ама Партийният насочи пистолет срещу тях и те клекнаха. Руса наблюдаваше от кухненския прозорец. Като видя що става, кръвта й забушува, ушите й зашумяха, от очите й заизскачаха искри и тя не разбра кога се намери до проклетника, дръзнал да насочи оръжие срещу нейните хора. Пътьом бе грабнала един дебел сарък и с него изневиделица цапардоса Партийния по главата, а след това и повтори. Кметът, като усети що става, бързичко си плю на петите и побягна.  Скоро доведе десетина милиционера в дома им. Вече Партийният бе дошъл в съзнание и пак се напери да заплашва. Този път Руса не успя да му се опълчи, защото я наобиколиха, сложиха й белезници и я отведоха нанякъде. Дълги години Стоил я търси. Всички затвори и лагери обиколи, но майка му сякаш бе потънала вдън земята… От мъка татко му се поболя и без време си отиде от белия свят.

      А днешният ден бе не по-малко мразовит от онзи, в който беснееха самозабравилите се… Стоил отново се загледа в далечината. Да, проблясва снегът от отсрещния връх и сияние, като ореол, подсилва въздействието на пейзажа. Чува се плясък на силни птичи криле… Ето, наближава ятото – прародителите, баща му, а между тях е и орлицата – майка му. Скоро, много скоро и той ще полети с тях, чувства го все по-осезателно...