Бих искала да ви разкажа моята история, защото смятам, че тя е достатъчно поучителна и би послужила за всички като пътеводна светлина на всеки, който си мисли, че се е изгубил в неведомите пътеки на живота. Сега гледам на Света от различна гледна точка и се усмихвам, поглеждайки назад към миналото си с малко носталгия, защото колкото и трудни моменти да съм имала, те все пак са част от моя живот и са важни. Някой някога ми каза, че за да достигнеш чутовния връх на мечтите си, първо трябва да се потопиш в морето на трудността и да се сблъскаш с несигурния релеф на живота. Тогава не го разбрах, но то не може да се разбере само с думи, „Всичко в живота дължим на опита" гласи мъдрата мисъл на Айнщайн. Ще ви разкажа една коледна приказка, да... коледна, защото на Коледа се случват чудеса. Нека моята приказка стане и ваша.

Сега съм богатата жена, постигнала своите мечти, но някога  и аз бях дете с охлузени колене и сълзи в малките очички... и аз бях юноша, желаех да докажа себе си, и аз бях тийнейджър, трудно събирах мисълта в мозъка си,  нещата се получаваха по-трудно. Ще се спра на времето, когато вече бях на изхода от студентските си години и на високия праг на истинския живот. Не мога да кажа, че не бях предпазлива, знаех, че е трудно, но сега наистина бях сама... нямаше ги родителите ми с досегашните си вече досадили ми съвети и напътствия. След завършеното си образование, което ме удовлетворяваше, имах амбицията от мен да стане нещо, но ми беше пределно ясно, че всичко в живота се получаваше постепенно. Докато бях студентка, през свободното си време работих в заведение за хранене и бях спечелила доверието на работодателя си. Той на драго сърце би се съгласил да ме повиши до някаква длъжност, защото вече имах нужното свободно време. Имах и малко опит в адвокатсвото, защото бях решила да си изпробвам късмета през една от годините като помощник, но не мислех, че това е призванието ми. Но това бе за предпочитане пред много по-долнокласния „ресторантьорски бизнес". За нещастие, вече не бях малкото дете, което не слушаше и упорито не приемаше подадената ми от родителите ръка за развиването в определени сфери на изкуството, като пеенето например. Сега беше обратното, завършеното ми образование ми даваше пълна свобода на избора на професия. Но вече бяха минали тези времена на несериозност. Тези мисли ме тормозиха в първата половин година след дипломирането ми. Имах данните  и възможностите, просто нещо ме спираше. Успокоявах се с мисълта, че това се дължи на еуфорията ми. Ежедневието ми се бе превърнало в едно постоянно подаване на документи и автобиография и умуване, през които скачах от работа на работа. Исках да пробвам от всичко, все пак нали точно сега му беше времето. Сякаш съм знаела, че трябваше да чакам нещо важно и чак тогава  да се обвържа с нещо за постоянно.

Развръзката на ситуацията се случи една вечер на връщане от работа. Тогава работих към асоциация на жестомимиката за помощ на хора с увреден слух. Отново бях изпаднала в някакъв транс. Работата ми харесваше, обичам да помагам на хората, но това също много ми тежеше психически. Постоянно мислех за страданията, на които са подложени тези клетници. Краката ми сами ме отведоха до морския бряг. Търсих си уютно място, където да мога да помисля за това. Наблюдавах играта на шарките по небосклона и умореното слънце, което въпреки всичко топлеше със силата на лъчите си. Тънката граница на хоризонта сякаш ги разделяше от морето, което изглеждаше студено, но спокойно. Точно както труностите разделяха мечтите от реалността.

Постоях там още час и се обърнах да си ходя. Обръщайки се, видях приближаваща се мъжка фигура. Наведох глава отново и продължих с бавната си походка и ръце, пъхнати в джобовете сякаш пътувах в мислите си.

- Извинете - чух глас и вдигнах глава. Беше мъжът, който идваше срещу мен преди... всъщност аз мислех, че отдавна сме се разминали, но се оказа, че греша - Знаете ли колко е часът?

Недоволно цъкнах с език и погледнах лявата си ръка, където стоеше евтиния ми ръчен часовник.

- Почти девет - смънках аз и щях да го подмина, но той се изсмя, обърнах се.

- Почти? - попита мъжът.

- Да, без 3 минути - и двамата се обърнахме с лице един към друг и с ръце в джобовете. Този мъж ми беше познат отнякъде.

- Едно... две... три... толкова малко и същевремнно толкова много.

- Извинете? - попитах аз.

- Времето е пари. Тези три минути ми струват скъпо... но душата ми ще плати повече - той видя изумената ми физиономия и се засмя глухо. Под шапката аз не виждах лицето му, но в същия момент мигащата улична лампа засия силно. Щом видях лицето му, аз дадох крачка назад. Не можах да повярвам. Пред мен стоеше най-известният певец, който освен в нашата страна, наскоро беше пробил и в чужбина. Беше започнал да води наистина успешна кариера. Думите ми сякаш свършиха.

- Ето... видя ли, че времето е ценно.

Наведох глава и се усмихнах, защото може би само това можех да направя.

- Е, може би ще намеря още някой друга минута - засмя се той - А ти?

- Времето е ценно... - казах тихо аз - И не може да се върне назад - казах аз, осъзнавайки, че всеки говори за своите проблеми, които тормозиха умовете ни.

- Определено - засмяхме се и двамата.

Това беше първата ми среща с Майк. Всъщност той не се казваше така, но просто всички хора го знаеха по този начин. Така се случи, че нещата потръгнаха и двамата се преоткрихме като сродни души. Заедно прекарвахме всяка една секунда, защото времето наистина ни беше ценно. Майк беше толкова добър с мен и когато започнахме да живеем заедно, с негова помощ намерих средата, в която исках да се развивам. Станах негов ПиАр и годините се заредиха бързо една след друга, неусетно. Неговата слава обаче стана прекалено голяма. Преместихме се да живеем извън България, въпреки разликите в мненията ни. Животът ни стана като приказка. Заедно постигнахме много, парите разкрасиха връзката ни. Песните му се превръщаха в хитове, една след друга. Имахме планове за съвместна песен, защото той искаше да ми помогне да изпълня дори и детската си мечта, която бях пропуснала. Допълването във всяко едно отношение. Живеехме охолно, постигайки световна слава и слухове, че притежаваме едно от най-големите богатства в Света. За мен това богатство беше любовта, която изпитваха душите ни и никой не можеше да ме убеди в обратното.

И ето, наблиажва краят на моята история, но не всяка приказка има щастлив край. Точно в момента, когато си мислих, че щастието ми беше безкрайно, когато картината стана най-красива, тя се счупи на хиляди парченца. Бяхме осигурили близките си, също като нас, бяхме инвестирали в различни неща, които започнаха да ни носят завидни доходи, които ние дарихме на много хора, които  бяха в неравностойно положение, а и със здравословни проблеми. Тогава се случи най-лошото за мен. Денят, в който щеше да излезе общата ни песен, нещо стана. Просто така изведнъж. Отдалечихме се. Имахме лек спора вечерта, но в една връзка винаги има такива. Дори не му придадох голям смисъл. Не разбрах какво стана, на следващата сутрин той просто изчезна. Без дума. Постоянно го търсих, знаех, че е добре от медии и преси, но той бе прекъснал всякакъв контакт с мен, което ме тласна на ръба на тази висина, на която се бях покатерила. Знаех, че ако падна сега, ще заболи най-много и точно тогава точно тази моя сила ме задържа силно. Не можех да допусна тези хора, които ме обичаха, да ме виждат слаба и объркана.

Промених се. Дори и след раздялата ни продължих напред и нагоре, не че имах желание. Всичките пари, които имах, не ми носеха удовлетворение. Дори ме натъжаваха, защото дори и тях виждах общи. Той беше човекът, който ми помогна да тръгна по моя път.

Създадох благотворителна компания и продължих да се занимавам с ПиАр. Имах приятели, които бяха до мен и родителите ми също.

Сега скъпоценният блясък на всичко около мен ме заслепява, но не това искам сега... камъните по пръстите, с които пиша сега, са с голям карат,  някоя велика кралица би завидяла на къщата, в която живея сега, разпореждам се с всичко, хората ми се усмихват, щом ме видят и съм сигурна, че го правят от душа, заради нещата, които съм направила за тях, получавам покани от всякакви светски събития, навсякъде, накъдето се обърна, е пълно с разкош... всичко е перфектно изпипано до последния детайл... но отново нещо ми липсва. Чувствам се точно, както се чувствах в студентските си години... и отново съжалявам за неща, които не съм направила... както преди, но тогава срещнах някой, който ми помогна да ги осъществя. Оставих позлатения химикал на мраморната маса и закрих лицето си с ръце и въздъхнах тежко. Нима не бях минала всички релефи на живота, нима не се къпах в морето на трудностите... а след малко сама се запитах... а не съм ли сега тази, която е на върха??

Изведнъж телефонът ми звънна. Протегнах ръка уморено към него. Беше непознат номер, но все пак вдигнах.

- Извинете... знаетели колко е часът? - попита гласът от другата страна.

Засмях се тихо, а всъщност исках да крещя от радост. Погледнах платинения си скъп часовник на китката и пак се засмях.

- Девет без три минути - поясних този път точно, защото знаех, че времето е ценно.

Сега Майк се засмя.

-А дали ще ти стигнат, за да слезете до входната врата, Ваше Величество?

Аз хвърлих телефона бързо на масата и прошепнах, дори без да знам дали той ме чу.

- Времето е ценно.