Глава XXXVI
- Вие двечките... продължаваше да ги гледа учудено Рейнс- сериозно ли ми говорите, защото...
- По-сериозни не сме били! А и не мисля, че е редно да се шегуваме сега с това- добави Виола.
- Ще ми обясните ли какво става или ще ме държите на тъмно, защото наистина се чувствам като глупак?
- Донеси сакото си и ще говорим!- каза Лети, която звучеше доста уверено- След като го донесеш, ще разбереш всичко, даваме ти дума!- Рейнс продължаваше да ги гледа недоумяващо, но все пак се качи до стаята си.
- Къде ли е, къде ли е сега?- ровеше упорито в гардероба- Къде съм го сложил? Защо не е тук?- изправи се и застана на едно място- Рейнс, стегни се и мисли- и на следващата секунда вече беше изхвърчал от стаята.
- Робертааа, робертаа- викаше силно той, тя се появи из под стълбището.Да си взимала мои дрехи за пране?
- Разбира се, даже са изпрани- сега след малко ще взема коша.
- И сред тях има сако, може би?
- Даже две, господине- той се плесна по челото- Как може да съм толкова глупав? Къде е? Къде е коша, покажи ми го!
- Нещо нередно ли направих?- започна по-плахо Роберта.
- Не му обръщай внимание, Роби- след малко ще му мине, ще се успокои- обади се Лети- тя донесе коша и Рейнс сякаш се гмурна в него.
- Намерих го!- очите му сваткаха от задоволство.
- Това, което търсиш, трябва да е в джоба ти- добави Валентина- той ги опипа набързо, но не намери нищо. Разтърси се по-нервно.
- Госссподине, това ли търсите?- Роберта държеше малка торбичка.
- Ами не знам! Това ли търся, Лети... Вал?
- Да, това е! Сега се успокой и седни, че и Роберта ще изплашиш покрай теб!- засмя се Лети и намигна на Роберта, а тя се прибра, някак си забрави за коша с пране...
- Е, къде е? Какво е? Вътре ли е?
- Нека първо да седнем!
- Вече започвате наистина да ме плашите.
- Нищо страшно няма да чуеш, нищо страшно няма да се случи!- отговори Виола, като държеше ръцете му.
- Извади го!- каза Лети- той плахо бръкна с ръката. Опита се напипвайки да разбере какво е- не му се получи. Извади го. Приличаше на ветрило- беше красиво, но и странно. Връхчетата завършваха с малки бели цветчета, а всяка „струна“ беше в зелен цвят и имаше върху себе си златисти букви, които се виждаха само когато се разпери.
- Какво е това?- попита той.
- Нарича се „арфата на Евтерпа“, но името не е важно сега!- каза Валентина.
- По-важното е какво представлява и какво може да прави- включи се Лети- Нооо, стъпка по стъпка и до там ще стигнем. Кажи ми сега първо- наясно ли си какво може да прави Капри?
- Горе-долу... Ами не съвсем... Всъщност- не!- изпъшка той, а Лети хвана лицето му и го погледна право в очите. През тялото му премина топлина и той се успокои. Косата ѝ се удължи съвсем мъничко, но достатъчно, за да види той.
- И ти ли, Лети? Но какво става тук? Как? Оххх, ами ти, Вал- съвсем ме обърквате, момичета?- насечено и паникьосано започна да говори пак.
- Успокой се, моля те, ще ти обясним!- каза Виола и го погали.
- Някога- започна Лети- Капри е помогнала наа... на майка ми- още ѝ беше трудно да го изрича- помогнала ѝ още когато се е родила.
- Вероника ми разказа нещо, но все още не съм сигурен, че разбирам.
- А каза ли ти, че Дървото я е съживило и с това ѝ предало частица от силата си?
- Не! Не знаех!
- Тази сила обаче се разви в мен- когато Агримония ме е родила, някак си се е прехвърлила в мен тук вътре и си е „стояла“ така до момента, в който не срещнах Капри, а може би и преди това, не зная. Накратко казано, част от нещата които може да прави тя, мога да правя и аз!
- Значи... си като нея?
- Съвсем не!
- Отново съм объркан.
- Аз съм човек и това е основната, но не единствена разлика между нас!
- А тя какво е?
- Честно- и аз не знам, но ми се струва, че е нещо по средата- силна врързка има и с небето и със земята. Тя... нищо ли не ти каза за себе си? Остави ми един дневник- и да, там е обяснила за себе си, но не мога или пък не искам да проумея написаното... А ти, Вал, ти какво можеш? Изненадай ме!
- Аз владея само „мълчаливата песен“- мога да предавам мислите си- на Капри, на Лети, без да е нужно да говоря, но само толкова... Така общувахме по между си, докато тя отсъстваше. Още когато дойде тук, тя ми разказа за теб и без да подозирам кой си, изпитах силна нужда да те видя. В някои от нощите аз идвах тук, при теб... заедно с нея...
- Докато ме е лекувала?
- Именно!
- Това поне беше обяснила в дневника, който ми остави... донякъде.
- И в онази нощ те изгорих аз, аз бях, за да я пуснеш.
- Да и това май го знам. Да видим дали правилно съм разбрал... Ти, Лети можеш да лекуваш като нея, но ти пък си много добра с билките и нямаше нужда да си го пестиш. И двете можете да „говорите“ по между си и... с нея. Така ли е?
- Точно така!- казаха и двете в един глас.
- Това ви прави много добри в пазенето на тайни в такъв случай... И не съм сигурен, че това ми харесва съвсем. Нооо... ще ми помогнете да я видя?
- Ще! Но първо трябва да си помогнеш сам!- каза Лети.
- Как?
- Като подредиш пъзела- допълни Валентина.
- Кой пъзел?
- Това, което извади от джоба си.
- И какво точно се предполага да му подредя?
- И ние не сме съвсем наясно.
- И таз добра. Този така наречен „пъзел“... Как изобщо се мести, движи или какво прави, аз какво да правя с него?
- Това, което търсиш, трябва да откриеш сам- ти и никой друг. Сам разбули мистерията!
- А вашата роля каква е тогава?
- Да ти го предадем!
- И... това ли е? Къде се включвате? Наистина, все още не разбирам!
- В началото и в края!- каза Виола, а Лети продължи:
- Да започнем с една да я наречем легенда. Тя разказва за едно момиче на име Евтерпа, познато ти звучи, нали?- той кимна. Пеела прекрасно, но и още толкова хубаво свирела... на арфа. Но една нощ се развихрила жестока буря и в едно ледено торнадо тя загубила и гласа, и зрението си. Останала ѝ само арфата. Ала вяра не изгубила никога, че все пак някой ден ще запее отново. Всяка вечер сядала до едно Дърво. Звуците, които ветровете носили от клоните му, галели слуха ѝ, а тя ги допълвала със своята арфа в нежна мелодия. И в една такава нощ, на пълнолуние, някой отишъл при нея- тя не го видяла, но чула стъпките.
- „Здравей, Евтерпа!- казал непознатият глас. Неспособна да промълви и дума, тя се разплакала- Спокойно- казала тайнствената жена- чувам те и без да говориш. Виждам те, а ти ме усещаш- няма да ти навредя. Логично последвало питането в ума ѝ:
- „Коя си ти?“
- Приятел! И ще ти го докажа. Имаш красиви очи. Някога пееше прекрасно, а музиката ти лекува. А аз ще излекувам теб! Знаеш ли, че Дървото до което стоиш сега, има лечебни сили?- Евтерпа свила рамене- Нарича се Каприфолия, но е по-известно сред вас хората като „Дървото на певците“. За това те привлича! Вземи!- непознатата сложила нещо като купичка в ръцете ѝ- Със сълзите му измий очите си- Евтерпа го направила и когато ги отворила, видяла красива жена в бели одежди. Подала ѝ втора чаша- Отпий от кръвта му- и когато го направила, сякаш усетила огън... как бавно стапя леда в гърлото ѝ... и проговорила:
- Ти си Селена, нали- лунният покровител?- тя поклатила глава.
- А ти, ти знаеш ли коя си?
- Казвам се Ев...
- Не те питам за това. Знаеш ли какво можеш да правиш?
- Знам, че гласът и музиката ми въздействат на хората, а пръстите ми сами избират пътя, по който да се разходят върху арфата и всеки път се получава нещо различно и някак... специално?
- Това е повече от достатъчно...
- Искам да ти благодаря, но не знам как. Но сега вече знам защо ми помогна!
- Важното е, че идва от тук- и докосна сърцето ѝ- Искрена си! Истинска... И жива!
- Едва ли има подходящ дар за богиня, но ще ти подаря арфата си! Нека тя да бъде връзката между вашия божествен и нашият човешки свят! И само някой, който силно желае нещо и още по-силно вярва в него, ще може да го намери в струните ѝ, но само за ден и нито миг повече...“
- Таткооо!- побутна го Валентина- Добре ли си?- беше се поотнесъл.
- Мхм, мхм... Значи това е арфата?
- Точно така!
- И с нея ще видя Капри?
- Ако разбереш как и какво прави- да!
- А ако не?
- Да не мислим сега за това! Имаш време до пълнолуние.
- А то кога е?
- След два дни.
- Чудесно... просто чудесно!- зарови пръсти в косата си, те го прегърнаха.
- Знаем, че ще се справиш!- прошепна му Виола.
- Потърси отговора в себе си- той е там, просто... повярвай!- довърши Лети. Сега ще те оставим насаме с мислите ти, защото вероятно има какво да си „кажеш“.
- Но, почакайте! Лети, Вал?
- Ще се видим после, татко!- намигна му Валентина.
- Ооох- отпусна се по гръб на дивана- Ще ме поизмъчиш още, нали Капри? Как е възможно да си толкова добра, красива и... потайна? Появата ти бе моето спасение, а ти си тръгна. Погледът ти ме очарова. Взе сърцето ми и го накара да бие отново, а в душата ми върна ритъмът, който така упорито бях заглушил и... си тръгна. Защо? Сега поне ми подскажи как да те намеря, как ще те видя пак... за да те докосна, за да те целуна, за да ти благодаря.
Рейнс отново взе арфата в ръката си. Разгледа я по-внимателно. Прекара пръсти по струните ѝ... нищо.
- Що за арфа е това?- Едно от белите цветчета по върховете беше свило листенцата си и той реши да ги изправи, като го подръпна, а с него изтегли и струната нагоре. В първия момент се стресна, но после се зарадва- Сега поне знам как се движи, но я почакай... какво е това, момеент, дали? Прилича на буква- малка златна буква „К“. Значи така било?- обнадежден от ентусиазма си, Рейнс издърпа всички струни една по една. Разгледа буквите. Някои се повтаряха, като например „Л“, „Р“...
- Реших, че започвам, а ти пак ме спираш. Дано поне те накарам и да засвириш! Добреее... Хайде, господин Лендхарт, майстор на дърво и танц, да те видим какви ще ги свършиш сега!- и се качи в стаята си. Дълго време стоя там- прав, седнал, легнал, разхождайки се. Обръщаше я, въртеше я, издърпваше и връщаше обратно струните ѝ, но не се случваше нищо- и така цяла вечер. На масата беше мълчалив.
- Някакъв напредък?- наруши тишината Валентина.
- В какво?- попита Вероника.
- Да реши една загадка, нищо повече!- каза Лети.
- Ха-ха, нищо повече!- с насмешка и отчаяние извика Рейнс.
- Не разбирам за какво говорите, но усещам, че не ми е и работа. Добър апетит! Оставям ви, ще довърша вечерята в стаята си.
- Вероника, не, моля те- наистина няма нужда.
- Остани, бабо, не се притеснявай- не му е обходима помощ чужда...
- Ама вие двечките наистина се държите странно!
- Никак даже, бабо.
- Аз отивам в градината- изсумтя Рейнс, стана и излезе, а Лети намигна на баба си.
- Остави го, сега ще се забавляваш с нас.
- Имам усещането, че вие сте забъркани във всичко това, но ще се престоря, че съм го пропуснала и ще ви се оставя.
Есенният хлад вече се прокарваше в нощите, но лятото все още не искаше да отстъпи. Беше ясно, тихо и спокойно. Той седна на земята по средата- между грациолите и орхидеите.
- Как си, Лени? Нощта е красива, нали... Луната е почти пълна, а моята мисъл е празна. Ще я срещна ли отново или ще ми избяга... като теб- въздъхна- Обичам я! Не се сърдиш, нали?- погледна нагоре- Поне се надявам да е така. Но ти си толкова добра... бе толкова добра. Сигурен съм, че щеше да я харесаш. И тя теб със сигурност, хммм, макар че тя може би те познава, познавала... ох, не зная. Наистина не знам и сега се чувствам сам. А може би никога нямаше да я срещна... Извинявай, Лени- излъгах те. Не съм сам- вече не, а с две прекрасни дъщери- едната ти ми подари, другата случайно се появи в живота ми, дали? Или пък не? Но остана... Аз така пожелах. Щеше да я обикнеш, сигурен съм. Дива е като теб, танцува като мен, а не е наша... но я почувствах като такава. Усмихваш ми се там горе, а? Или ти идва да дойдеш, да ми издърпаш ушите и да ми кажеш: „Стегни се, дърводелецо! Една гатанка имаш в ръцете си и няма да я разплетеш?“- Права си- вдигна арфата над главата си. Подухна вятър и като вълна прелетя през зелените струни, а златните букви затрептяха, а тези в средата зазвъняха- успя да различи „М, В и А“- последните две отново по две. Видя и буквата на притежателката. И чак сега забеляза, че тези, които се повтарят, всъщност се различават по големина и начин на преплитане в струните.
- Ще опитам нещо! Благодаря, скъпа моя, благодаря ти Лени! Знаех си, че ще ми помогнеш! Все трябва да започна от някъде и смятам, че това е добро начало!- идърпа няколко цветчета, докато в средата се изписа „МРАК“. В този момент сякаш някой дръпна най-дебелата струна.
- Май сгреших!- Чу се глас, не- беше по-скоро шепот.
- „До скоро душата ти бе изпълнена с него, но ти реши да продължиш. Вгледай се напред и пъзелът ще подредиш!“
- Да, явно не е това!- каза си Рейнс- Но поне вече знам какво да правя... надявам се, че знам. Щом не ще да е това, ще опитам с противоположното, нещо по-кратко и простичко- изписа „ЛЕК“. Шепотът отново промълви:
- Тук си вече по-наясно, но все още си далече и времето ти е някак тясно, прояви въображение вече!“
- Добре!- въздъхна Рейнс- Но как? Какво?- Разгледа буквите отново. Докосна всяка една от тях и пак погледна нагоре- Това е малко вероятно, но ще опитам. Издърпа цветчетата, докато се появи „РАКЛА“- и гласът сякаш изкреща шептейки:
- „Силно встрани е тази стъпка, грешната пътека отъпка!- той остави арфата. Отпусна ръце и затвори очи „ Защо тези букви? Какво всъщност търся? Какво трябва да намеря? Само се клатушкам във времето, което и без това нямам!“- мслеше си той.
Щурците свиреха в нощта- това го успокояваше. Можеше да укроти бурята в ума си... поне малко. Валентина и Лети го гледаха от прозореца на горния етаж. За всяка имаше стая, но те предпочитаха да бъдат заедно- особено сега. Искаха да му помогнат, но всъщност в тази задача... и те не знаеха как. Изведнъж Рейнс се изправи, а и те с него. Взе отново арфата в ръцете си.
- Сега ще започна с теб, мила моя- ти ме насочи Лени, а аз избягах от тази посока, от тази пътека- напред, назад, нагоре и надолу. Хайде да намерим равновесие сега- поне някаква основа или пък среда!- издърпа струните така, че ветриловидно в средата на арфата изписа „ЛЮЛКА“ и тук гласът се извиси- от шепот в звук“
- „Пътят, който си избрал е правилен и почти успя. Взе буквата на човек, който силно си обичал и все още обичаш. До нея подреди буквата на човек, който ти помогна без да те познава и ти стана приятел. За нея мечтаеш, жадуваш да видиш, но тук я забрави- нея търсиш, но буквата отстрани! В природата на човешкия свят има равновесие... има Добро и Зло. Третата буква принадлежи на човека, в който се въплъщаваше второто. Четвъртата ще получиш след това. А петата- специална е. Принадлежи на намереното дълго чакано щастие. Това трябва да ти помогне, а и мисля че вече се досещаш за отговора. Ако е така- реши загадката на лунна светлина- не на тъмно... До скоро... Ще те чакам!“- и ехото на шепота заглъхна.
- Почакай! Моля те! Някои от буквите са по две. Какво означава това? Ами ако избера грешната... Пффф... Сега е светло, но ще ми стигне ли времето? Сигурен ли съм, че знам всички букви, които ми трябват? Кой ще е този човек, който запазва баланса?...
Рейнс се излегна на земята. Вдигна арфата или в каквото и да се беше преобразил този наистина странен предмет, защото очевидно вече беше загубил първоначалния си облик, сложи го между лицето си и Луната. Буквите блестяха и за първи път му проблясна идеята защо двойките се различават по между си, но защо тогава „В“-тата бяха еднакви?
- Чакай малко!- надигна се- Възможно ли е?... Погледна буквите пак и хукна. Направо влетя през прага и започна да вика:
- Летиии, Летиии, Летиии!?
- Тук съм, тук съм!- запъхтяно отвърна тя- Какво има?
- Моля те, кажи ми! Въпросът ми може да е неуместен и неприятен за теб, но в този момент за мен е най-важният, най-правилният!
- Няма неуместен, няма неприятен, няма грешен въпрос. Има само незададен. Казвай!
- Как се казваше човекът, който ти причини всичко лошо, който... уби майка ти?
- Бран!- отвърна Лети, а той погледна буквите. Хвърли се върху нея, прегърна я и я целуна.
- Не можеш да си представиш колко ми помогна!- и пак изхвърча навън.
- Щом казваш- извърна се и отиде при Виола.
Стъпа в тревата и замръзна. Въздъхна отчаяно. Тъмни облаци бяха скрили Луната. Наведе се и се подпря на коленете си.
- До последно няма да е лесно, нали? Шансът ми е само утре вечерта, ако има светлина... и се прибра.
- Виола, мислиш ли, че ще успее?
- Сигурна съм!
- Но все пак, акооо...
- Няма такъв вариант!- отсече Валентина.
- Ако не успее?- не се сдържа Лети.
- Значи никога повече няма да я види!
Двете стояха на прозореца с присвити колене, обърнати една към друга и гледаха навън.
- Кога ти даде арфата?- попита Виола.
- Когато я видях за последно... Ако не броим величественото ти завръщане- усмихна се Лети- вечерта, в която ме изпрати да занеса писмото на баба, помниш ли? Двете с нея останахте да си говорите, защото имаше за какво, а аз отидох при нея. Аз самата обаче неисках да я виждам тогава и го предадох на Алтеа и щях да си тръгна, но вече беше късно и Алтеа настоя да тръгна с нея, за да не съм сама, да не вървя сама в нощта. Вече наближавахме къщата ѝ, когато тя ни пресрещна и ме дръпна настрани. Не я бях виждала такава.
- Такава?
- Изтормозена, безжизнена, безсилна- това не беше жената, която познавах!
- Значи все пак е била в пещерата.
- Как така? Нали беше с теб?
- Беше... до време! Изчакала ме е да се успокоя и си е тръгнала. Какво е ставало там, не зная, но със сигурност нищо добро, нещо се е случило и ти явно си видяла последствията. Избрала е да се жертва.
- Но защо?
- Никога не ми каза!- сълза се стече по бузата ѝ- ти вероятно ще разбереш преди мен- подсмърчаше Виола.
- Не е съвсем сиурно!- каза Лети и я прегърна, прошепна на ухото ѝ- Тогава ми даде арфата, останалото го знаеш.
- Каза ли ти още нещо?
- „Бъдете двете... бъдете заедно! Ще разберете как две сърца ще станат едно!“
- Сега вече знам защо!
Останаха будни цялата нощ. Той също...
Денят беше дъждовен. Сякаш напук на всичко нямаше нищо общо с предишния. Облаците сиво-черни, стелещи се по небето, образуваха плътна сянка на дневна светлина и сменяха от време на време мъглата с дъждовна пелена. Настроението беше в унисон с времето- мълчаливо, стаено, на моменти отчаяно. Рейнс кръстосваше къщата многократно, без да обели и дума. Момичетата се опитаха да го разсеят, но без успех. Мисълта, че няма да я види не му излизаше от главата. И часовникът сякаш беше спрял, в глух тътен замрял- отлетяло време в моментите когато си искал да спре, заседяло се когато искаш да бяга. Монти и Роберта също усещаха липсата ѝ, а сега усещаха и напрежението, от нещото което се очакваше да се случи, а те самите не знаеха какво ще да е то- липсваше им настроението, което тя създаваше, енергията която разпръскваше, добротата която раздаваше и мислите, които не довършваше...
Рейнс беше излязъл навън. Беше се подпрял на гредата на верандата и гледаше втренчено и упорито напред през дъжда. Вратата зад гърба му скръцна, той не реагира.
- Мога ли да направя нещо, да помогна с нещо?
- Само да знаех какво е то, Монти... само да знаех.
- Знаеш ли, господине- дъждът има странно влияние върху хората, всеки възприема водата по различен начин- капката, цапнала те по лицето, може да те усмихне, но може и да те натъжи- зависи какво очакваш да се случи в следващия миг.
- Ами тогава да спра да се надявам, да спра да очаквам?
- Не, господине- просто не се настройвай предварително- това те разочарова навярно в този момент.
- Ти си интересен човек , Монти- колко мъдрост криеш още в теб?
- Не я крия, Рейнс! Давам я само когато е нужна...
- Кажи ми тогава, ти как ще реагираш на капката?
- Ще я приема като началото на част от цялото!
- В смисъл?
- Капката пада сама, но след нея има и вора и трета... и хиляда и трета. Да, намокрен съм от дъжда, но е мокра и земята, а аз съм част от нея- прашинка в хорското езеро. И за какво да се гневя? Може и някой друг план да се развали- ето тук идва и нагласата, за която говорихме преди малко, но ще се роди и нова идея... Стига и ти да се приемеш като част от общото, но също толкова уникална по своему, която би могла да повлияе на останалите. Разбираш ли, господине- винаги ще има една първа капка, но какво ще направиш със своята- ще събереш ли шепи, за да намокри дланите ти или ще я оставиш да падне сама в прегръдките на земята- ти решаваш, но не изплитай кълбото предварително.
- За пореден път ме изуми, приятелю! Имаш огромно сърце и за разлика от мен не се спести да го използваш нито веднъж.
- Дано да съм помогнал, господине, защото виж, погледни- спря този дъжд!- потупа го по рамото и се прибра.
- Явно нищо тук не е случайно!- каза си Рейнс, пое си дълбоко въздух, потри ръце и тръгна.
Бавно и мъчително нощта измести деня. Дъжд не валеше от няколко часа, но бе все така мъгливо. Луната не изгря. Беше топло. Рейнс излезе и седна на стълбите. Закри с ръце лицето си. Виола и Лети отидоха при него.
- Хайде, ела! Нека все пак да опитаме!- каза Виола и протегна ръката си.
- Да отидем при Дървото!- подкрепи я Лети.
- И какво ще направим? Не съм заслепен от лунна светнина.
- Но тя е някъде там- нали осъзнаваш, че е просто скрита?- продължи тя.
- „Просто скрита“? Не ми помага особено.
- И все пак- готов ли си с отговора?- попита Лети.
- И какво, ако съм- пак няма да успея. Какъв е смисълът?- Валентина му хвана ръцете и клекна до него.
- Смисълът е да опиташ! Не се отказвай, защото ако не опиташ, никога няма да разбереш. Така че изправи се сега и да вървим!
- Права си! Можем да отидем и просто да си постоим, но няма да се откажем, няма да се откажа!
- Така и трябва!- каза Лети- Не се отчайвай! По-весело... заради нея. Повярвай, че може да се случи, вярвай и ще се получи, помниш ли?
- Добре, добре, убедихте ме напълно!- стана, избърса очите си и тръгна.
Беше топло и влажно. Мъглата се разстилаше плътно над реката. Време тихо и спокойно, умълчало се. Само крякането на жабите от време на време нарушаваше тишината. Лети и Виола носеха по една свещ и вървяха пред и зад него.
- Татко, седни тук!- каза Валентина- Облегни се на дървото.
- Кажи ни, моля те, какъв според теб е отговорът на загадката!- нетърпеливо продължи Лети.
- Няма да ви го кажа!- отговори Рейнс.
- Но, таткооо!- възкликнаха и двете в еднин глас.
- Ще ви го покажа!- усмихна се той- Или поне ще опитам!- извади арфата.
- Днес Монти ме накара да се замисля за пореден път и да осмисля някои неща и всъщност май точно неговата помощ ми помогна да разбера какво се опитват да ми кажат буквите върху арфата. Загледайте се!- те доближиха свещите, за да видят струните отблизо, а златните букви сякаш трепереха върху тях- Всяка буква и буквичка тук е човек и всеки един е свързан с мен и аз с него. Вижте, някои са и по двойки!
- Какво значи това?- попита Лети.
- Ето тук се крие тайната... Два пъти „Р, Л, А, В“, но са различни- малки и големи и по веднъж „К, Ю, М, Б“. Това много ме озадачаваше, но след няколко грешки и съвет от приятел май стигнах до по-верен извод! И така...
- Лени първа открадна сърцето ми и стана първа струна в него. Дълго време го пазеше, докато не ми я взеха!- издърпа първата струна с по-голямата буква- Югланс беше изненада в живота ми- в момент на липса на изход, той ми помогна- спаси мен, спаси и нея... и го направи без изобщо да ме познава- издърпа следващата. Мъглата се разпръсна- Бран- човекът, причинил ти най-много болка Лети, извършил най-жестокото деяние- отне живота на майка ти. Ала света е устроен така, че трябва да има равновесие между добро и зло- издърпа я. Облаците изчезнаха, а арфата започна да се променя в ръцете му- Лети, аз не познавах майка ти, но вие сте една кръв и за това нейната буква е тук, другата е на Алтеа- силни твои две връзки, както и Роберта. Себе си изключвам от уравнението- все пак загадката бе за мен- арфата придоби форма на воденично колело- за да намеря нея, следователно и нейната буква отпада. Обичта е тази, която свърза всички нас, която свърза мен с теб Лети, вече знаеш за малката буква- показа им колелото. През пръстите му се прокраднаха пръски светлина... и тя изгря, там зад хълма. Рейнс се усмихна и се изправи- С последната буква признавам имах наистина затруднения- две абсолютно еднакви букви- в началото реших, че едната принадлежи на Вероника, но тя също е и Антоанета- една от пресечките на колелото проблясна- Но накрая- не на последно, а на първо място, намерих едно отдавна изгубено щастие- в твое лице Валентина, но в нейното Виола, защото ти си и двете- издърпа струната. Колелото се вдигна във въздуха и се завъртя- Всички букви, вплетени в струните, посочват хората в моя живот, в моята съдба, но това което ни показа тя и което ни събра заедно е ЛЮБОВТА!- нежна мелодия се понесе в пространството и тя засия. Буквите се сляха- само нейната излетя и се стрелна към небето.
- Татко, бързо ела тук!- извика Лети- Застани между нас в средата!- добави Валентина- Хайде, Виола, хвани ми ръката! А ти затвори очи!- той усети завихряне около себе си.
Колелото изчезна. Остана само звезден прах. Мелодията се усили. Стори му се, че той самият се върти. Сякаш нещо премина през него- усети го, почувства го- дори му се струваше, че може да го докосне. Облакът от блестящи частици застана над него... и падаща звезда го порази.
- Рейнс!- прошепна един познат глас- Отвори очи!
- Това си ти!... Наистина си ти, Капри- не беше разбрал кога и как, но ѝ държеше ръцете- тя беше толкова близо до него. Силно я прегърна, повдигна я и я завъртя над себе си.
- Но къде са?...
- У дома!
- Но как?
- Шшш!- тя сложи пръст върху устните му- Искам да те гледам тук във нощта, тук и сега. Запази ми този миг и замълчи!- и го целуна-Обичам те! И макар и човек само за ден, той ще бъде само на теб посветен! Ти се бори за мен!
- А ти съмняваше ли се в това?
- Загадката...
- Е, признавам, постара се да ме затрудниш, малко да ме заблудиш.
- Не зависи само от мен и никога не е! Извинявай... исках да помогна, нооо...
- Знам, Капри! Просто се пошегувах. Сега си тук и това е важното!
- Сърцето ми е твое, ето чуй как бие в ритъма на твоето. Вземи го, докосни го, усети го и бъди с мен... макар и само за ден!
- Ще те обичам триста шейсет и четири дни, ще те обожавам един! И това ми стига, защото знам, че ти си тук и вече те има!
- Но до кога?
- Какво до кога?
- Ще бъде така!
- Какво имаш предвид, Капри?
- Ти си човек, а човешкият живот има начало и за съжаление край... И аз не мога да променя това. За мен обаче този „край“ е неизмерим с времето. И един ден, всеки толкова мъчителен за мен, ще гледам как ти, Виола и Лети напускате този свят и ще си тръгнете от мен... завинаги. Не искам да си го представям, даже не искам и да си го помислям! Три толкова здраво вплетени нишки в моето сърце, ще се скъсат... и ще го изпразнят. Тази мисъл ме наранява, Рейнс! И ме гневи, защото от нея най-много боли!- той избърса сълзите ѝ.
- Искаш миг- наслади му се! Забрави за всичко това сега! Бъди в прегръдките ми, под воала на Луната в нощта, бъди само моя тук и сега!
- Всяка година на този ден, те ще ме водят, ти- ще ме изпращаш!
- И всеки път с арфата?
- Тя повече няма да ти е нужна. Пътят е проправен и извървян! Само те, само двете хубавици...Тук и сега и се отдадоха един на друг... на любовта!
Двамата лежаха под Дървото. Той я погали- разпери пръсти по косата ѝ. Сега тя стигаше само до раменете и беше с цвят на лешникова черупка. Вплели ръце, посрещнаха изгрева.
- Събуди се, Капри, виж Слънцето!
- Будна съм, не съм заспивала! И секунда не бих пропуснала докато си тук- дори само да те гледам докато спиш!- и го целуна.
- Разходка?
- Чудесна идея!
- Но първо искам да ти дам нещо. Подай ми ръката си!- тя я измъкна изпод неговата- Ти, Капри- дива самодива, тайнствена, красива и мистична... Появи се в живота ми, преобърна го с главата надолу, събуди ме от кошмара, в който бях потънал, извади ме от ямата на унищожителното ми съзнание и... Върна най- скъпото в живота ми- в двоен размер! Сърдечно ти благодаря!... И в знак на това, в знак на любовта- стани моя жена... макар и само за ден, ала за мен- във вечността!- Той извади пръстен. Беше дървен, а листенцата върху него бяха от стъкло- Едно бяло и две зелени, като сълзите и очите ти!
- Ще бъда твоя жена- един ден видима, но всеки ден с теб! Обичам те!
И сега вече времето летеше. Денят премина като миг, но подари вълнуващи спомени на тези, които му се радваха пълноценно. Залезът дойде, а снего и нощта. Лети и Валентина ги чакаха.
- Вие двете- Капри отиде при тях- ще бъдете мои вестители! Научих толкова много от вас. Ще ви чувам, ще ви викам, ще ви слушам- всички вълнения в живота ви, трудни моменти и красиви мечти. Бъдете двете... бъдете заедно, защото това, което носите тук- сложи ръце на гърдите им- са двете половини на неговото сърце. Пазете го, обичайте го!
- Ами ти?... Ти също имаш място там... и тук, в нашите!
- Разбира се, аз съм пулсът!- усмихна се и ги прегърна. Хайде, време е!- застанаха в триъгълник, с гръб една към друга, но ръка за ръка, завъртяха се и... тя си отиде в нощта...
***
Дните минаваха. Фабриката отвори врати отново. Валентина създаде свои творения, които съвсем скоро се превърнаха в желани модели за изработка. Лети засади в градината камшик- и всеки ден му разказваше по нещо. А заедно с Виола се отдадоха на изкуството на музиката- всяка със своята силна страна... Не мина много време и талантът има се чу и по-напред в света!
Югланс следеше стриктно изпълнението на поръчките във фабриката. Алтеа придаде нов облик на новия си дом, а малкият Филип щеше да си има сестричка... Вероника се радваше на всеки подарен ден със семейството, със съградената му цялост. Монти и Роберта се обичаха и подкрепяха взаимно, подкрепяха и всички свои приятели в светлата и топла къща, защото всеки беше част от цялото! „Танцът на душата“, носеше вдъхновение всяка вечер обитателите си.
А дръвчето, което някога Рейнс беше подарил на Вероника, красеше стената над камината, а всяко цветче в клоните му носеше образите им и странно... но силно напомняше на нещо!...
***
Годината измина. Есента отново дойде. Плодовете му носеха аромата си навсякъде и отвреме на време багреха реката във виолетово-червено... Една жена стоеше на брега и чакаше някой...
... да потърси струните на изгубената мелодия!...
Краят на песента
Изминаха осемдесет и седем години. Рейнс го нямаше отдавна, ала тя подмладяваше душата му при всяка тяхна среща. Лети и Виола се сдобиха с близнаци- две момичета и две момчета, а сега самите те, очакваха внуци.
Тя стоеше на брега. Гледаше някъде отвъд. Свали пръстена и го остави до Дървото- той потъна в земята. Съблече наметалото. Из под него засия бяла одежда поръсена със златен дъжд и с ръкави, оплетени от тъмно-зелени листа. Стъпи боса във водата и погледна нагоре.
- Идвам при теб! Сила вече нямам, а и да имам, тя отдавна не е същата. Струните, които държаха сърцето ми се скъсаха и то се стапя и чезне ден след ден. Аз не съм онази същата... Сълзите мои събери, кръвта ми поеми! Последна песен запявам, своята душа ти предавам! Вземи ме, аз идвам при теб, мамо!... Понесе се песен прекрасна. Тя стъпа и тръгна във водата, докато не потъна и косата... и мълчаливата песен заглъхна!...
***
- Рали, трябва да се прибираме! Стана късно. Хайде идвай, моля те!
- Мамо, само още малко да си поиграя. Тук е много хубаво- виж това дръвче!- Карлина тръгна след нея леко подтичвайки.
- Аралия, моля те!- малката си играеше с листата по земята и ги пръскаше около себе си- майка ѝ се поспря за малко и се загледа. - Странно, но ѝ се стори, че по стъпките на малката се образува пътечка, а тя клекна и се загледа в нещо.
- Какво има там, Рали?
- Мамо, много е красиво!
- Но какво е?- малката се изви рязко и ѝ го подаде.
- Виж какво си намерих!
- Красив е!
- Може ли да го взема?
- Ами предполагам, да! Ти го намери, Рали!- тя го взе и го стисна в ръчичката си. Вятърът се усили, Карлина я прегърна през рамо до себе си.
- Мамо, чу ли това?
- Нищо не чувам, Рали.
- Много е красива!
- Кое?
- Песента!... И тя я затананика с „на-на-на“. Карлина се спря.
- Рали, точно тази песен ли чуваш сега?
- Да, защо, знаеш ли я?
- Не съвсем, тя е доста стара- наследство от двете ти пра- прабаби, но мисля че и дядо ти я знае. Като се приберем, ще го попиташ!
Карлина отвори вратата и Аралия хукна по стълбите. Качи се до стаята си и го сложи на шкафчето отгоре до леглото и излезе...
- Здравей, татко!
- Здравей, Карли! Как мина разходката?
- Интересно...
- Защо?
- Амиии... стори ми се, че видях и чух...
- Карли, тревожи ли те нещо?- тя му хвана ръцете и го погледна право в очите.
- Татко, песента е запята!...
Времето навън се смени рязко. Облаците затулиха слънцето, вятърът се усили. Заваля дъжд...
... Стъклените камъчета придобиха винено-червен цвят...
... А героите и техните имена са свързани с природата на техните сърца...
Каприфолия- Капри- Caprifoliaceae- семейство Каприфолиеви, но чудесата на главното действащо лице са обвързани с растението Sambucus nigra или още Черен бъз и то принадлежи на това семейство...
Югланс- Juglans regia- Орех
Алтеа- Althea officinalis- Ружа
Вероника- Veronica officinalis- Великденче
Виола /Валентина/- Viola tricolor/odorata, sp./- Теменужка
Агримония- Agrimonia eupatoria- Камшик
Карлина- Carlina acanthifolia- Решетка
Аралия- Aralia racemosa- Аралия
...И до тук с растителния свят...
Рейнс- идеята е от Rain /от англ./- Дъжд
Монтерей- идеята е от лат. корен Month- Планина
Летисия- просто свързвам името със Свобода
Бран /Рат/- Война
... И с малко привкус от древногръцката митология...
Селена- богиня на Луната, приливите и отливите
Евтерпа- муза на музиката
... и Роберта, Филип и Стефан...
© Каролина Колева Todos los derechos reservados