***
И трите моми ги знаеше старицата. И трите хубавелки бяха, ма само едното беше сиротно и хранениче у чужди. Пенкината Грозданка си беше лика прилика с малето си – бузи и едра снага, пищна и засукана. Стайовата Марушка беше висока, като тополка, с кръшно тяло, издължено лице и опулени зеркала, а един пшеничен перчем все се подаваше из под тироската*. Милана с тия живи черни очи, като маслинки, с тия гъсти, буйни коси, прилични по цвят на плътна дървесна кора от стар дъб – нито черноземни, нито глинести, а наситени, почти до виненочервено, беше до другите две, като нещо чудно и непонятно.И човек се чудеше – те ли изпъкваха до белото и лице, или тя до бозавите им страни. Последната от групата – четвъртата, баба Добра не знаеше, но сякаш сърцето и хрипна, като че ли цялата и старческа душа е засвирила ръченица. Нито дрипите*, нито облика на това моме, бяха като за пред хората, ала нещо топло се настани в гърдите й и сякаш в очите й порасна едно малко момиче със същите лешникови очи и не ...