По времето на баба - 4

***

     И трите моми ги знаеше старицата. И трите хубавелки бяха, ма само едното беше сиротно и  хранениче у чужди. Пенкината Грозданка си беше лика прилика с малето си – бузи и едра снага, пищна и засукана. Стайовата Марушка беше висока, като тополка, с кръшно тяло, издължено лице и опулени зеркала, а един пшеничен перчем все се подаваше из под тироската*. Милана с тия живи черни очи, като маслинки, с тия гъсти, буйни коси, прилични по цвят на плътна дървесна кора от стар дъб – нито черноземни, нито глинести, а наситени, почти до виненочервено, беше до другите две, като нещо чудно и непонятно.И човек се чудеше – те ли изпъкваха до белото и лице, или тя до бозавите им страни. Последната от групата – четвъртата, баба Добра не знаеше, но сякаш сърцето и хрипна, като че ли цялата и старческа душа е засвирила ръченица. Нито дрипите*, нито облика на това моме, бяха като за пред хората, ала нещо топло се настани в гърдите й и сякаш в очите й порасна едно малко момиче със същите лешникови очи и немирна косица. След песните и даровете, старицата разбра за какво иде реч и с радост се съгласи да приеме странната мома, като гостенка в дома си. Пък и дружинка да и е. Друго си беше, кога човек имаше с кого да си похортува, че да се разтъжи.

***

            Тази вечер музиката на  хорището свири до късно. И лазарки, и малки моми и млади булки разтушиха сърцата си и играха, тропаха и се веселяха от цялото си сърце. Пролетта беше настъпила, Лазаровден беше дошъл, а и Великден беше на прага. Милана и Йовчето се прибраха късно, заедно с по-старшите жени от махалата. От тази нощ, някак Миланиното сърце се почувства на своя си земя и на родно си. Гиздаво и магическо и беше в душата на Милана, но и малко притеснено. Лалка се беше хванала на хорото до сами нея и между две свирни я придърпа към старият дувар на Христозовите и зашепна.

            - И той ме люби и аз го … Ще ли ми помогнеш и да ми станеш и дружка и сватовница. Жалба ми е и те заричам... Само ти ми думаше по някоя добра дума, кога стринка ми ме нахокваше и само на тебе вяра ти имам! Ако не му пристана до края на тази неделя, ще да ме дадат на онзи пияният кръчмар, Пейо, с трите деца.

            Сви и се милозливото сърце на Милана. Нажали и се всичкото и тихо се съгласи с молбата на Лалка. Сговориха се за след няколко нощи, когато луната щеше да се изпълни и точно по Великдена да е. Може и грехота да беше, ама и Божия повеля трябваше да е. Кой милозлив Господ оставяше децата си да страдат и ги откъсваше от любовта им?

Такива мисли тревожеха главата на Милана, люшкаха душата и в неподозирани пътечки. Лежеше тя насред децата в голямата одая и не мигваше. Все към тавана гледаше, а надалече ходеха мислите и. А сърцето и пътуваше в тъмни усои. Сама не разбра как един млад левент се хвана на три пъти до нея на хорото, здраво дърпайки и кърпата. Накрая тя се замота и остана в ръцете му. Погледа що и отправи се заби надълбоко в сърцето на младото момиче и остави следа, като от изгоряло. Не го знаеше, защото сигурно беше от горната махала, също като либето на Лалка, ала нещо щракна в моминската и душа и сякаш запърха в гърдите и.

„ Може би, ако спомена на новата, Добрянка…” – помисли си Милана и някак сърцето и се успокои. Сама не знаеше, но откакто видя момичето го почувства, като свое си, родно сестриче, по-близко дори и от тези, с които беше отраснала и които беше наглеждала като малки. И заради това си чувство се зарече да и помогне и да има вяра. Защото друго и така нямаше, но вяра в сърцето си към Милостивия Бог, винаги щеше да има, колкото и каквото и да и се постелеше по пътя от орисията.

            Ала едно и да и беше казано, не би го повярвала Милана, че до „приставането” и „краденето на момата” нямаше да чака до Великден.

***

     Толкова бях запъхтяна. Дробовете ми се пълнеха и избутваха въздух, дебелият плат ми пречеше да тичам, а глупавата престилка все ме спъваше…Но всичко това преминаваше през мозъчната ми кора и всичките и гънки със светкавична скорост, защото се налагаше да мисля накъде да тръгна, че да избягам от страшният звяр по петите ми.

Страшното „ Мууу! ” и пръхтене зад гърба ми, ми даваше неподозирани сили и крайниците ми свистяха ритмично по неравните  пътища. „ Ех, къде ти сега да ме види учителя по физическо, че ще ми пише шестица, без повече умилквания!” - Абе, птичият ми мозък все такива ги ражда, като е в затруднение и нищо друго не може да снесе, освен неподражаеми по вид невъзможни мисли. Ама хубаво я бях закъсала. Откъде се беше появило това чудо на чудесата. Гледа ме, аз него също и едни огромни ноздри от които тече слуз, като необърсани мърсоли и един гаден език и…Ай, и рога бе – остри като шила. Хич и не му мислех, ами като хукнах накъдето ми видят очите. Ама с това нещо, на което му викат дрехи, хич не е удобно да се ветролееш и да даваш газ. Така ме хвана яд, че не си тръгнах с моите си „дрипи”, ама нали можеше да ме помислят за конспиратор срещу властта…То, поне това ми обясни Мила, а баба Добра клатеше в съгласие глава, та…Ама се и натресох…

             - Бре, че гледай къде рипаш ма моме, ша си строшиш ногите!

           - Какво? – зейнах като ударена с мокър моп по лицето. „Тоя пък, – помислих си – откъде се появи?”  Държи ме той за връзките на престилката…хута – мута…или там както и казват  тук, щеше да ми изкорми корема от опъване. Да ме беше хванал поне както трябва! А то, като заразно болна с двата пръста ме държи за въжетата. Обърнах възмутено глава, за да огледам нахалника и кърпата, дето ми даде бабата да си я намотавам на главата висна, завързана от врата ми в пазвата и…Ами, какво „и…”, зяпнах си. Потънах направо в две хубави засмени очи. Като че небето в тях се събра наедно със земята. А в тях, едно такова пламъче, играе и сякаш ми се присмива.Абе и да съм си мислела, едва ли съм си представяла, че и поетичност има в мен. Като ме погледнеш, никаква закръгленост: висока, кокалеста с малки размери и с що годе прилична физиономия, а то…Скрита лимонка съм била.

             - Пусни ме, де! – изломотих притеснено. Езикът ми на фльонга се завърза, като че ли бях опънала няколко шота ей така за отскок. Погледнато отстрани, сигурно бяхме интересна картинка. Той изправен и с една ръка ме държи отстрани за връзките на голямата престилка, а аз ситно и кокалесто (сещайте се без големи заоблености) едва се придържам на пръсти да не забия главата в земята и се люлям размахала ръце, като счупен ветропоказател. Ако не беше тази проклета крава, където ме подгони, сега нямаше да съм в тази сконфузица* .

          - Ще,ще! Ама да не се кълдупнеш?! – този сериозно ми се присмиваше, но само преглътнах и троснато отвърнах:

          - Подай ми ръка, да се задържа и няма да залитна! – сякаш времето забави ход след тези ми думи, защото той се поколеба, но после една широка, загоряла груба длан се показа до сами лицето ми. Протегнах ръката си и тя потъна в грубият му израстък. Сякаш иглички заиграха по кожата ми, когато пръстите му се сключиха и усетих стаената сила играеща под кожата на дланта му. А уж, не чета от онези любовни сладникави книжки, а то…Той ме освободи от едната си ръка, но здраво ме издърпа нагоре с другата. Лицето ми се озова пред едни непознати мъжки гърди .

             - Офф! – изпухтях замаяна, но инстинктивно се заоглеждах да не би лудата крава да е някъде наблизо.

                     - Щеше да се утрепеш заради едно теле. – чух гласът му над себе си. Опънах врат, точно както правят онези гъски до реката, когато искат да те клъвнат и огледът ми започна първо от брадичката, през устните, носа, челото и чак тогава се върнах на очите, обрамчени с гъсти вежди.

               - Теле, друг път! Крава си беше. Като ме е грабнала с тези ми ти рога, та и не ме изпуска! – възмутено захълциках. Като се стресна, винаги имам този навик да хълцикам. Май беше свързано нещо с диафрагми и въздух, но в този момент мозъкът ми не искаше да ми подава правилно нито една мисъл, камо ли някое отдавна прашасало знание, което съм усвоила в  някой отминал и проспан час по Биология.

             Смехът му беше странен. Заслушах се и цялото ми тяло, сякаш само това чакаше и взе да тръпне. Дори хълцикането ми спря. Малки бръчици се образуваха в края на клепачите му, а една тръпчинка играеше малко над обраслата с три-четири дневна брада буза.        

Следва...