Разказът се посвещава на всички жени, носили черни забрадки и палили свещи над братските могили…
Зимата вече отпускаше силната си прегръдка с Тулузка. Снегът се бе стопил и дори кокичетата показваха белите си глави изпод земята, за да радват очите и душите на хората. В селото днес е тихо. Ден преди Задушница, преди великия пост. Всичко е умислено смълчано. Старците са нарамили брадви, а бабичките мотики. В тоя край, а и не само, неписан закон повелява в деня преди Задушницата, да се почистват вечните легла на покойниците. Баба Мария Каменова вървеше сама по пътеката към гробището с една малка мотичка и стомна вода.
— Брее Бабо Марийо, къде така?! – попита я Александър Петровият, който отдавна излезе от село.
— Е как къде? Нали е Задушница утре. Ще ида да почистя до гробището и на наш ‘то място.
— Да ти помогна ли, бабо? – попита я Александър.
— Не, сине. Аз ще се оправя. Толкова години сама се справям и днеска ще успея.
— А с дядо Митре какво стана? Той защо не ти помогне?
— Не му издъ ...