Бях студентка първи курс, когато ми се случи това, за което само бях слушала, чела и гледала по филмите. Говоря за любов от пръв поглед.
Още от ученичка, като върла фенка на розовата литература, не само бях теоретично много подготвена по тоя въпрос, но и колко пъти мислено съм я изживявала!
И сигурно затова връзките ми до този момент бяха все непълноценни за мен, явно съм имала нужда именно от тая главопомитаща тръпка.
Срещнахме се на един купон и... ами накратко, повече не можахме да се отлепим един от друг.
Най-важното - почувствах всички описани признаци на любовта от пръв поглед. По някое време той сподели същото. Беше като в най-романтичния филм на света!
Или по-точно: щеше да бъде, ако не беше женен. Нямаше значение, че е с осемнайсет години по- възрастен от мен. Нито че работата му е свързана с командировки и пътувания. Всичко можех да приема. Но това...
Постоянно си задавах въпроси, все въпроси, които в началото на връзката ни не смеех да задам на него. Напълно обяснимо - просто не исках да го притеснявам, страхувах се това да не го отблъсне.
Виждахме се винаги когато той имаше възможност. Аз се научих да лъжа перфектно, в началото се чувствах неловко, особено когато се налагаше да лъжа родителите си. После изобщо не се и замислях.
Изглежда това умение се усъвършенстваше с времето. И със задълбочаване на връзката ни.
Ей от това задълбочаване дойде всичко. Един ден просто ми се изплъзна и... вече нямаше как. Давах си сметка, че може би звуча егоистично, че съм точно толкова жалка и досадна, колкото всяка средностатистическа любовница в моето положение.
Но любовта ми беше такава. Бурна и егоистична. Не исках да го деля, исках го само за себе си.
И всъщност изобщо нямаше да повдигна въпроса, ако той не беше споменал, че не са в добри отношения със жена му.
 - Добре, че теб те има - беше ми казал наскоро. - Бях забравил какво е да обичаш и да правиш любов така...
 - Не мислиш ли - започнах аз внимателно, - че тя може да се досети? Доста време прекарваме заедно...
 - Ами как не - поклати той глава. - Тя знае, че пътувам много. Пък и да ти кажа, дори и да се досети, едва ли много ще се развълнува. От много време няма нищо между нас. Освен детето, разбира се!
Да, знаех за детето. Не можех да искам от него да бъде лошият баща, който изоставя семейството си.
Но и той, и аз имахме право на нашата любов, убедена бях, че трябва да направим всичко заради нея.
Бях сигурна, че и той мисли така. Може би всичко би могло да се уреди много лесно, ако просто поговори с жена си... след като отдавна няма нищо между тях. Не е възможно едно съжителство да бъде пълноценно, ако само детето е връзката между съпрузите. А и един развод не е краят на света, дори напротив, и за нея това би била една нова възможност за истинска любов и разбирателство...
 - Моля те, хайде да не говорим сега за това. - Долових раздразнение в гласа му. - Ще ти кажа следното - чудо трябва да стане, че тя да ме разбере и да ми даде развод. А аз в чудеса не вярвам! Не я познаваш - ще разсипе живота ми, способна е да се посвети напълно на това!
 - Разбирам... но...
 - Миличко, знаеш колко те обичам, нали? - Ръцете му отново ми даваха цялата нежност на света в една прегръдка само. - Ще намеря начин да поговоря с нея, просто... дай ми време! Ще избера подходящия момент, ще видиш!
Наближиха коледните празници.
Съвсем наясно бях, че това ще бъдат най-трудните дни за мен, защото той имаше задължения към семейството си и едва ли щеше да намери време за мен. Но знаех, че ще му липсвам. Не че това ми беше голяма утеха...
В деня на Коледа все пак ми се обади да се видим. Изобщо не ме интересуваше коледния му подарък, исках да го видя, да го почувствам час по-скоро, имах нужда да се потопя в нашето малко персонално вълшебство. Където нищо и никой освен нас не съществуваше.
Каза ми, че не може да остане дълго. Но целувките ни продължиха цяла една прекрасна вечност. Прошепна ми колко ме обича и тогава заплаках. Всъщност сърцето ми плачеше отдавна, аз просто не успях да скрия сълзите си.
Сгуших се в прегръдката му и прошепнах, докато подсмърчах:
 - Познай... познай какво си пожелах за Коледа!
Той ме целуна.
 - Недей, миличко... Какво си пожела?
 - Да бъдем завинаги заедно! Да не се налага да си отиваш! Така мразя разделите...
Той ме целуна отново и погледна часовника си.
 - Знаеш колко ми се иска да остана, но...
 - А ти пожела ли си нещо? - не можех да го спра, но исках поне още малко да е с мен. - Нали знаеш, на Коледа стават чудеса!
 - Отдавна вече не вярвам в чудеса, мило. Стига ми, че те имам!
Малко след празниците, след няколко безсънни нощи, в които не спирах да се самоизтезавам с какви ли не мисли за връзката ни, реших. Твърдо и категорично. Трябва да сложа край на това.
Чувствах се нелепо в тази роля. Да, когато беше с мен, времето спираше, в друго измерение живеех, по друг начин възприемах и себе си, и света наоколо.
Но не можех да избягам от действителността, която все по-ясно ми натрапваше идеята, че той едва ли някога ще напусне семейството си заради мен. Въпреки всичко. И че въпреки всичко аз съм и ще си остана просто онази другата, любовницата. Сочената с пръст, одумваната, охулваната...
Болеше ме дори само от мисълта за това, но все пак го направих, когато се видяхме. Дори успях да не се разплача, но тъгата в очите му ме разтърси повече от всичко.
 - Знам колко ти е трудно, моя любов - тихо каза, а гласа му бе пълен със сълзи, - и знам, че е глупаво и егоистично от моя страна, но... не искам да те загубя! Разбираш ли, ти си единственото истинско нещо в живота ми и не че няма да се опитам да живея както преди, но сега, след като се докоснах до това... чудо, истинско чудо на любовта... не знам как... не знам ще мога ли... - той заплака и едва долових думите му. - Защото ти си моят най-голям дар от съдбата, моето истинско чудо!
Разтапяха ме думите му, усещах как се разтварям във времето, губих мислите си, сама се изгубвах. В този миг забравих себе си някъде в онази, другата реалност, която преставаше да съществува.
Исках го, толкова го исках! Ръцете ми сами се протегнаха към него и тогава видях, че наистина съм започнала да се топя. Не е било само усещане. Ръцете ми ставаха все по-прозрачни и безплътни.
Ужасно се изплаших, но тогава осъзнах, че наистина изчезвам, о, божичко!
Започнах да крещя, но не се чу и звук.
И тогава, докато за последно се вглеждах в ужасените му очи, разбрах.
Аз наистина бях неговото чудо.
Но той не вярваше в чудеса.