– Хайде, дай, дай, дай...гооол! - крещеше застанал прав пред телевизора Жан. 

Радостните му викове бяха толкова силни, че звъна на телефона едва си пробиваше път в стаята.

– Кой ли пък се сети точно сега да звъни... Ало? - ядосан че го безспокоят точно сега, когато играе любимия отбор, вдигна слушалата Жан.

– Шефът най-после ми плати! Голям глад изкарах! Добре че като идвах у вас, жена ти ми даде едно парче баница, а в нея, паричката! С нея си купих хляб!

– Ти сега, за това ли ми звъниш?

– Не бе турак, ела! Ела у нас! Ама като ми даваше баницата, запя някаква песен. Не зная каква беше, ама българска! Идваше ми да тръгна пеш за България! По мелодията, по мелодията, между дърветата в планините, от там се спускаш към поляните с билки и после... пак нагоре... Магия! Хайде,ела у дома!

– Ха, ха, ха... Тя да не ти е пяла химна бе, Боря? Гледам мача, а докато дойда...Хайде дай, дай, дай...е...да ви... - отново се провикна Жан, не откъсваше поглед от екрана на телевизора. 

Затвори с яд телефона и се развика, че футболистите спяли по терена... че рефера дремел и не видял ...

Изчаках да се успокоят страстите от загубата в мача. Чаках, да излезе не само футолния отбор, но и публиката да се изниже от стаята! Толкова силни бяха крясъците на Жан! Страх ме беше да го попитам, кой се обади, та гневът от загубата  в мача, щеше да се излее върху мен...

В този момент, телефона отново се чу!

– Хайде бе турак, ела! Има и за пиене! Юри, Зеления дойде. Донесе! Влязъл с колата през витрината на магазина и взел водка и уиски по една бутилка. Толкова успял, алармата се включила. И преди полицията да се появи, изчезнал! Дойде удома, ухилен, че е успял!

– Ами Лина ли беше, Лена ли, гаджето ти? Тя къде е?

– А тя ли ? Прибира се оная сутрин пияна! Вървяла по трамвайната линия до нас. На всяка спирка сядала да си почива и отпивала от бутилката с водка която ѝ бях дал на съхранение. Докато дойде до нас... изпила всичко! Пристига ми, росна - прясна, хем пияна, хем без пиене! Изгоних я! 

А ти ела, хайде! Мама ми пратила колет, печени чушки, както и ти ги обичаш, а пък и взех храна, тая, дето я изхвърлят, с изтеликлия срок. Ама става, ти знаеш! Ела, ела! Юри - Зеления продава на половин цена и един парфюм! За жена ти, ще ѝ хареса.

– Те „Зеления“ не бяха ли го хванали!? Дето им казал- „ Не зная кой е пуснал това нещо в джоба ми! Какво е то?“

– Ха, ха, ха - разнесе се от слушалката смях - това е стара история.Хайде, ела! А пък и да знаеш каква вкусна манджа съм направил...Пръстите си ще оближеш! Ела!

– „Зеления“ знае ли че имаш пари? 

– Ами нали вижда. Банкнотите стърчат от джоаба ми.

– Стана късно, Боря! А и написаното от собственика на къщата „ Ако те видя още веднаж тук, ще те убия! “

– Не,не се притеснявай за това турак! Аз се разбрах за това с него! Ще му плащам наем и ще пазя чисто! Знаеш!

– Не, не Боря! До утре! Пази се от Зеления!

– До утре тогава, Жан. Тъкмо ще те запозная с мамачка. Идва най - после. Носела ми българсия паспорт.

– До утре, Боря! Пази се от Зеления!

В стаята стана тихо, тихо... Само някъде далече от нас сирени пронизваха тишината...

Градът спеше...

Стоях права до прозореца и гледах звездите... Малки светулки проблясваха между тях... Между звездите...светулки... през зимата...

Телефонът отново звъни!

Веднъж, втори път, трети път... Настойчиво!

– Алоу... - ядосано се обажда Жан - не виждаш ли колко е часа, бе?

Не зная какво е чул по телефона, но пусна слушалката, погледна ме бързо, с пребледняло лице и като се мъчеше в движение да улучи ръкава на якето си, извика само

– Къщата! Борята!

И изхвърча!...

....

– Познах го... по едно крайче от ризата... само това беше останало от него... едно крайче от риза... когато отидох, извеждаха на носилка една жена... беше припаднала...а от Борята, само това... крайче от риза...

Всичко свърши!

Само една снимка, поместена в местния вестник - опожарена до основите си къща, а под нея, с дребен шрифт пише

„Снощи бе избухнал пожар в необитаема къща. Пожарната и полицията откриха единствено обгорелия до неузнаваемост труп на непознато лице.“

Остана, една снимка от вестник и спомени... Като трън в петата... като дъвка в косата...