Това е един разказ за несправедливостта, за насилието над жените и последиците от това, за вярата като такава и за същността на църквата като институция.

Малкото момиченце ходеше по пътя босо и облечено в дрипи. Беше на не повече от седем години. Вървеше бавно, сякаш без посока, а в дясната си ръчичка държеше раздърпано старо плюшено мече. Нощта беше тиха, ясна и студена, на небето нямаше луна и цялото село тънеше в мрак. 

Детето безшумно, като сянка, ходеше по чакъла и малки камъчета болезнено се забиваха е слабите му крачета. Не след дълго момиченцето стигна до малката стара селска черквичка. То знаеше, че на това място ще намери закрила, утеха и сила – така му беше казвала майка му. Момиченцето бавно пристъпи, открехна огромната дъбова врата и влезе навътре в храма. Ходеше тихо и когато стигна до олтара, коленичи пред него, остави мечето на земята до себе си и огрявано само от светлината на свещите, сключи ръце в знак на молитва. В този миг изневиделица от някъде изникна отецът: 

- Какво правиш тук, глупаво дете?! – викна той. – Веднага излизай от храма, не е разрешено да си тук! – продължаваше да вика той, докато грубо буташе детето навън. В стремежа си да го изгони час по-скоро, отецът не забеляза прага на вратата и когато избута момиченцето през нея, то се спъна и падна на улицата. Преди да залости вратата, отецът хвърли мечето на момиченцето навън и то падна в прахта. 

Детето се изправи с мъка, а от очите му бликнаха сълзи. То вдигна играчката си от земята и бавно, все така тихо, продължи по пътя нагоре към гората. 

Навън ставаше все по-студено и момиченцето трепереше под тънката си дрипа, която приличаше повече на одеяло отколкото на дреха. Не след дълго момиченцето влезе в гората и се заизкачва по един стръмен баир и скоро се озова на една широка поляна на върха на хълма. В долината се виждаше малкото селце – десетки къщурки с пушещи комини, а на края на селото се виждаше бедната черквичка и камбанарията. 

Момиченцето седна на земята и отправи взор към небето – беше ясна и безоблачна нощ. Звездите от небосвода се отразяваха в сините очи на детето. То отметна дългата си кестенява коса назад и тихо заговори: 

- Моля те, Господи, грижи се за мама! Надявам се да е на по-добро място сега. – по бузите на момиченцето се стичаха сълзи, а в главата му изникна образът на вдигнатата десница на баща му и майка му, свита в ъгъла, молеща за милост. – Пази я, защото тя заслужава да бъде щастлива и на сигурно място. – детето замълча за момент и се умисли. – А татко... На него прости, той не е искал... – каза то с колеблив глас, сякаш се опитваше да залъже себе си. – Моля те! – добави шепнейки накрая, гушна мечето си, легна треперещо на земята и потъна в сън.