От днес Надеждата е на диета, стига съм я хранила с боклуци. Сдухан Художник за закуска, надут Музикант за обяд (и то какъв обяд беше!) и проклет Наркоман за вечеря. Признавам, послъгах - имаше и междинни хапвания.. Но те не са важни, въпреки, че допринесоха за тежкото ми състояние. Мислех погрешно.. признавам.. Мислех, че пътят към сърцето минава през утробата.. Нали децата оттам се раждат? Нали децата са самото олицетворение на Любовта? Поех си дъх дълбоко.

- Няма да боли, ще бъда нежен. Храс. Заболя. Дълба ме, дълба ме.. Стигна до някъде и спря. Помисли, че е сърцето ми. Но докосна само черния ми дроб.. И ме остави без чест, с болката и цирозата. Забравих, поне се опитах.

- Толкова те обичам, прекрасна. Беше различно и в същото време еднакво. Същият път, но обърнат наобратно. Дълба ме, дълба ме.. Стигна до някъде и спря. Помисли, че е сърцето ми. Но докосна само глътката ми.. И ме остави без глас, с унижението и кръвоизлива. Забравих, поне се опитах.

- Ей, че хубавооо. Храс. Дълба ме, дълба ме.. Стигна до някъде и спря. Помисли, че е сърцето ми. Но докосна само белия ми дроб.. И ме остави без дъх, с безпомощността и рака. Забравих, поне се опитах.

И останах аз, развалината. Порутената къща, що трябваше да се изпълни с детски смях, но обградиха с присмех. И все пак.. Остана ми едно сърце.. Едно, но голямо. Поне него никой не ми го взе. Никой не го и поиска. И пълни очите ми пак със сълзи.. И в гърлото ми тежък стон навря.. В дробовете ми вдъхна сила. И се откърти като заразна храчка един вик за помощ.. Но детски..