Поетът и любовта

Студена, зимна нощ. Морският бриз гали лицето му и го моли да му отвърне със същото. Поредна молба. Невинен поглед и ето, че се съгласява. Отвръща му със същата страст, с която го чувстваше и преди. Морето... Нищо не се бе променило. Морската вълна се отронва и пада безмълвно в краката му. Моли го. Умолява го да спре. Пореден сиренен зов,плясък, скърцане на пясък. Следва тихи стъпки.
Избухва в стълб светлина. Любовта е тук. Дошла е отново. Усеща я и настръхва.
    - Защо си тъжен? - пита го и продължава:
    - Аз ще те спася! Ще стопля сърцето ти!
  - Не искаааам! - изкрещя поетът и после допълни:
    - Забравих те! След толкова мъчения аз се спасих! Вече не жадувам да съм в обятията ти!
    - Ти ми обеща вечността. - възмути се любовта.
  - Ти не съществуваш. Любовта е сянка. Никой не я е виждал материализирана и често  само се съдържа в мозъка на един от партньорите, а другия само се прави, че я вижда. Неее... никога вече! Тя е безполезна. Искам, когато правя нещо, то да има полза. Да остане, а от теб нищо не остава. Само безполезни стихове и разкъсващи спомени. Понякога искам да изтрия паметта си и да започна отново. О, не точно цялата памет, само тази памет, по времето когато съм бил влюбен.
Вълните се надигаха яростно и шибаха в лицето му писъците й:
  - Това не си ти! Това не може да е вярно! Това е безнадеждно! Не можеш да махнеш така леко с ръка! Аз оставам завинаги! Не би могъл да ме забравиш!
    - Вече го направих!