Няколко лета подред пропускам планираната за цялата фирма ваканция в края на юли и началото на август. Работя в онова звено, което всички натоварват преди отпуск и поставят срокове за изпълнение, съвпадащи със завръщането им от почивка. Естествено мениджмънтът реагира по предвидим начин, като под формата на проверка на възможностите и желанията на работещите в моя отдел, нарежда изпълнение на задачите така, че завърналите се от почивка да започнат незабавно реализация на проектите. Разбира се това е стар номер, завърналите се от почивка нямат никакво понятия как ще реализират проектите си, въпреки изпълнените от нас задачи, но пък мениджърите отчитат сериозни изпреварвания на графиците, което е повод да потриват доволно ръце за очакваните бонуси в края на годината. Разбира се за наша сметка, защото всички се мъчим да преоформяме планираните почивки и да потушаваме домашните скандали с обещания за замяна на морския отдих с разходки в чужбина. Поне при мен е така, но от разказите на колегите добивам представа, че различията не са много големи. Миналата година, след като не успях да се присъединя към планираното семейно излежаване на плажа на Поморие, бях „наказан“ да го направя сам в края на септември и да зазимя квартирата, която цялата фамилия ползваше безвъзмездно. Тази година случката се повтори и ето ме в неделя сутрин, в края на септември, на път към това отдалечено на 20 км от Бургас градче. Няма да описвам некомфортното пътуване по този второкласен път, наречен магистрала, любима дъвка на родните ни политици, превърнал се за голяма част от тези хора в златна мина, а за останалото население в божие наказание. През целия път, слънцето ме заливаше с огън и заслепяваща светлина, но в момента, в който се показа табелата на градчето, изведнъж от нищото се заизливаха водопади с вода. Успях да прибера багажа и да намеря паркинг за автомобила и докато се подсушавах след това и нареждах квартирата, дъждът изчезна, както се беше появил внезапно и аз реших, че този следобед ще прережа лентата на плажния сезон. Взех съответните атрибути, сложих очилата и една грозна, но много удобна шапка и тръгнах към плажа. Не бях слагал нищо в устата, освен два кена с кола и реших да залъжа алармиращия постоянно стомах с опаковка чипс, затова пътьом нахълтах в едно магазинче, през прозореца на което констатирах липсата на клиенти. Разгледах рафтовете, но не открих чипс по тях и се отправих към хладилния шкаф за кола. На касата ме чакаше продавачката, която още с влизането ми отправи някакъв въпрос, но поради заетостта си, така и не обърнах внимание на питането. Поставих бутилката със студена кола до касовия апарат и реших все пак да се уверя, че изследването ми е било пълноценно:
- Не видях никакъв чипс. Аз ли не съм наблюдателен или действително не сте заредили с най-популярната занимавка на населението?
Не получих отговор и това ме накара да погледна от другата страна на щанда с любопитство. Там стоеше една много красива жена, едно великолепно миньонче, както кръщавах подобни представители на женския пол, надарени с хубост и божествена фигура, но създадени от природата в умален вид, сякаш е решила в даден момент да докаже, че и малките неща са също толкова прекрасни.
- Нещо лошо ли казах? – опитах да се пошегувам.
- Не, не е лошо това което питате, а това което не виждате. – отвърна ми приятен глас, който ме накара да се взра по-сериозно в жената пред мен.
- Права сте, не видях по рафтовете чипс, но не смятам това за толкова лошо.
- Нямам предвид чипса, - заля ме още по-приятен смях, - значи не ме позна. Не се сърдя, минаха толкова години.
- О, познавал съм Ви? – зяпнах удивен. – Не е възможно, щях да запомня такава русалка, ако действително сме се срещали.
Смехът отсреща плисна отново и жената почти превивайки се, успя да продума:
- И тогава ме назова по същия начин, Стопер. Дори ме попита къде крия опашката и опипа задника ми.
- Стопер … така ме наричаха в отбора … О, Господи, какъв глупак съм. Жани, момичето от хотел „Зефир“, което всички желаехме.
- Еврика, значи не си забравил онзи облог, за който целият комплекс говореше, че сте се обзаложили кой ще успее да ме вкара в леглото.
- Точно така и всички останаха като треснати, когато ти сама дойде и ме посочи. И до ден днешен нямам обяснение за постъпката ти. В групата имаше много по-големи красавци и мачовци, а ти избра мен и ги остави да си ядат задниците от мъка.
- Да, беше велико представление. Сега мога да призная, че сама го режисирах.
- Това не е вярно, нали?
- Вярно е.
- Разкажи ми. – подпрях се на касовия апарат и отправих поглед към възхитителната фигура от другата страна на щанда, а душата ми се изпълни с радостни предчувствия.
- Не, Стопер. На работа съм.
- О, извинявай. Но ако намина в края на работния ти ден, мога ли да се надявам на малко повече внимание?
- На вечеря ли ме каниш? – прозвуча закачлива нотка.
- Ще прозвучи ли нахално ако кажа „да“?
Тук красавицата замълча и когато очаквах вече отрицателния отговор, чух с изненада:
- Защо не, ела към 6 часа.
- Ти каза „да“?
- А на теб как ти прозвуча?
- Като неземна музика. Ще бъда точен.
Страшна изненада. Лежах на плажа и си спомнях всички моменти от онези 3 дни в Слънчев бряг. По онова време все още тичах след топката, капитанствах институтския отбор по футбол, с който участвахме в работническото първенство. Всяка година, в края на май, преди началото на активния летен сезон, се организираха работнически спартакиади, в които участниците бяха от сродни предприятия от цялата страна и в зависимост от паричните възможности на съответната комсомолска организация, прекарвахме по една седмица на някой от Черноморските курорти. Организираха се турнири по футбол, тенис, шах, лека атлетика, но основното занимание на всички участници бе наливането с невъзможни количества алкохол и възможността за кратка неангажираща авантюра. Същото бе планирано и за онази година. Основен организатор този път стана пловдивски завод, което разбира се имаше значение дотолкова, че щяхме да се търкаляме в престижни хотели, предвид сериозните му парични възможности и щяхме да поздравим пловдивските отбори на финала със спечелването на преобладаващата част от трофеите. Нашата група от института бе настанена в хотел „Зефир“ и след като разпределихме стаите, се събрахме в ресторанта за вечерята, преди да хукнем по кръчмите в комплекса. Разбира се, бяхме се погрижили да се осветим още в колите, пресушавайки няколко каси с бира и въпреки забележките на администраторите, успяхме бързо да омръзнем на всички с полупиянските подвиквания и закачки към момичетата, които ни обслужваха. Не знам кой подхвърли идеята, но всички я приехме единодушно и веднага сключихме облог, подкрепен с внушителната за онези години сума от 10 лв. на човек, кой ще свали онова симпатично миньонче, което веднага се наби в очите ни. Сумата надхвърли 100 лв., а това си беше истинско предизвикателство и веднага след вечерята, най-отраканите се впуснаха в атака, докато ние хукнахме да търсим по-лесна плячка в другите заведения. Нямах голямо мнение за себе си като сваляч и вече съжалявах за изгубената сума, предвид нищожните си шансове. На следващия ден, играхме два мача сутринта, които ни осигуриха участието по-нататък, търкаляхме се следобеда на плажа и отново хукнахме по заведенията. Програмата се повтори и на другия ден, като победата в двата сутрешни мача ни осигури място на финала, срещу пловдивския отбор разбира се. Вече бяхме предупредени какъв резултат се очаква от финалния мач и с настройката за добре свършена работа, разпускахме на пясъка. За нас турнирът приключи, оставаха още два дни на алкохолни празници, преди да отпътуваме в петъка. Наговаряхме се да посетим една дискотека на другия край на комплекса, когато пристигна запъхтяно нашето зализано комсомолче и обяви, че персоналът на ресторанта в хотела, прави събиране тази вечер, на което ще се обяви победителят в облога. Всички зяпнахме невярващо, след което го засипахме с въпроси. Не очаквахме, че тази пиянска шега е придобила такава популярност и след като комсомолчето обяви, че той също е в неведение, започнахме да се изпитваме помежду си за резултатите от попълзновенията на нашите Донжуани. Никой не призна за стопроцентов успех, въпреки, че двама премълчаха многозначително, оставяйки усещането, че са много по-напред от останалите. И така, на вечеря бяхме в пълен състав, като никога трезви, предупредени че обявяването ще стане след като се сервира десерта. Интересът към това събитие беше голям, защото малко преди края на вечерята в ресторанта започнаха да прииждат и участници от другите групи, разбрали по неведом начин за предстоящото представление. През цялото време оглеждах лицата на колегите, мъчейки се да отгатна кой е щастливецът, но не забелязах и най-малък признак на увереност в победата по лицата им. Моментът настъпи. След като отсервираха всичко излишно, до нашите маси се приближи цялата група на момичетата, водена от миньончето. Зад тях се присъедини и целият кухненски персонал и служителките от рецепцията. Салонът бе пълен до пръсване, но всички разговори замряха в очакване на кулминацията.
- Преди две вечери, - изстъпи се напред миньончето и започна със закачлив глас, - група от тук присъстващите, сключиха облог помежду си, кой ще ме вкара първи в леглото. При други обстоятелства, бих приела това като сериозна обида, но с колежките решихме, че можем и ние да се позабавляваме и да стимулираме състезанието на тези мъжкари. Благодаря на онези от тях, които положиха усилия в тази посока, все пак това внимание ме впечатли, но преди да обявя победителя искам да бъде изпълнено едно условие: половината от сумата да бъде за нас с колежките. Все пак, макар и не по наше желание, бяхме въвлечени в тази игра, затова си искаме наградата.
Спогледахме се учудено, но предложението беше посрещнато одобрително от публиката и без да оспорваме излишно, всички участници в облога гласувахме „за“.
- И така, - продължи миньончето след успешно приключилата акция – избрах …
Паузата бе продължителна, а в салона тишината направо се режеше с нож.
- … избрах Стопера.
Общ вид на изненада огласи салона, а аз стоях като статуята на Командора, без да осъзнавам чутото. Всички погледи бяха вперени в мен, но аз не можех да реагирам дори с някакъв звук, който да изрази отношението към случващото се. Миньончето се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми:
- Е, герой, няма ли да ме поканиш да излезем тази вечер?
И тук сякаш сградата се срути. Страшен рев от събралите се гърла провъзгласи увенчаването ми с венеца на победителя, а аз продължавах да седя замръзнал и неадекватен. Ухилена до ушите, малката палавница се наведе и прошепна в ухото ми: „Чакай ме след час във фоайето.“ След което отиде при комсомолчето, изчака треперещите му ръце да отброят половината от парите и победоносно се върна при колегите си, които я посрещнаха с овации. Час по-късно, вече поосъзнат чаках във фоайето, прехвърляйки възможните места, където да я заведа.
- Какво реши? – стресна ме гласа й.
- Има едно заведение … - започнах уверено, но бързо ми бе взета думата.
- Стига с тези заведения. По цял ден съм на подобни места. Заведи ме на плажа.
Това беше незабравима нощ. Увлечени в разговори за биографиите си, плановете за бъдещето и дори световните проблеми, най-после се закотвихме на върха на спасителната кула. Тук малката хитруша ме изненада с молбата да се въздържим от секс тази нощ. Няколкото часа утъпкване на пясъка бяха достатъчни да почувствам силно влечение към миньончето и за да съхраня шансовете си се съгласих, като употребих огромни усилия да потисна желанията си. Това страшно я забавляваше, но все пак устоях, като се задоволих с топлината на тялото й, което непрекъснато се гушеше в мен и коприната в косите, които не спрях да разрошвам. Останалата част от нощта я развеселявах с безброй действителни и измислени истории, а няколкото целувки бяха малката компенсация за усилията ми в тази нощ. Следващите два дни обаче наваксахме напълно пропуснатото през тази великолепна нощ до такава степен, че забравих всичко останало, а в нощта преди отпътуването ни, изповядах чувствата си и за моя огромна изненада те бяха споделени. Помолих я на закуска да ми отдели 10 минути и по начина, по който се съгласи, се уверих, че се досеща за предложението, което бях решил да й направя. И така, на следващия ден, след като приключихме със закуската и всички се прибраха да стягат багажа си, двамата намерихме усамотено място и застанахме един срещу друг. Бях репетирал многократно репликите си, затова, забил поглед в земята, изстрелях като картечница намисленото:
- Жана, вече признах обичта си към теб и се чувствам щастливец, защото и ти ми разкри твоята. Искам да те попитам, би ли споделила следващите години с мен, въпреки краткото време на познанството ни?
Въздъхнах с дълбоко облекчение, сякаш до момента носех небесния свод на гърба си. Вдигнах глава и я погледнах в очите, почти сигурен в отговора, който щях да получа. И тук се случи нещо неочаквано. След като се взирахме няколко безкрайни секунди, миньончето затисна с длан устата си, завъртя се на пети и хукна към хотела през глава. Гръм да беше паднал върху ми, щях поне да изкрещя предсмъртно. Стоях като изсъхнало дърво, вкопало дълбоко корени и не можех да помръдна. Най-после се усетих и хукнах да я търся. Уви. Никой не знаеше къде е, обиколих всички възможни места, но напразно. Най-накрая попаднах в ръцете на колегите, които ме издирваха бесни от закъснението, насила ме наблъскаха в колата и отпрашихме обратно. Изживях го много тежко. Напих се до безсъзнание още по пътя и се осъзнах два дни по късно в леглото в къщи, без да имам понятие как съм попаднал там. Положих много усилия да я издиря, поне за някакво елементарно обяснение, но напразно. Един от колегите ме свърза с негов роднина, работещ като снабдител в комплекса, той направи проучвания и ми писа, че седмица след онези събития целият персонал е отишъл на работа в Златни пясъци и не е открил никой, който да даде някаква информация за момичето. Така приключи тази история, докарала ми огромни количества положителни и отрицателни емоции. И ето как съдбата реши да ми даде възможност да получа отговорите, които търсих през всичките изминали години, защото за мое удивление, това момиче не излезе никога от главата ми.
Точен като англичанин, в 6 без 5 застанах пред магазина. 10 минути по-късно миньончето изхвърча отвътре, облечено в семпла бяла рокля, която подчертаваше великолепния й тен и загатваше примамливите форми на тялото. За съжаление, вечерта започна зле. След кратка обиколка на стария град, влязохме в една бирария, където се надявах да предизвикам откровеност. Зарадвах се от факта, че нямаше други посетители и дори не забелязах отегчения вид на момичето, което ни посрещна. Поръчахме си по чаша вино, избрахме си салати и малко ордьоври и продължихме разговора. Вече си бяхме разказали основните житейски моменти от изминалите години. Аз й описах работата в института, семейството, двете деца, а тя с доста самоирония ме запозна с работата си по заведенията из цялото Черноморие, от Шабла до Синеморец, в едно от които се е събрала с мъжа си, барман на същото място. Човекът се потрудил да й направи две деца и преди пет години се качил на един кораб и оттогава ни вест, ни кост. Това я принудило да се върне при родителите си, тук в Поморие, захванали се с магазинчето, което ги изхранва до днес. Идваше моментът, когато трябваше да задам въпросите, които така ме измъчваха и изведнъж осъзнах, че въпреки липсата на клиенти, освен двете чаши вино, отдавна пресушени и два чифта прибори за хранене, нищо друго от поръчаното не се бе появило. Това ме подразни, извиних се на Жана и тръгнах да търся сервитьорката. Намерих я на тротоара пред заведението с цигара в устата и чаша с кафе, да се хили заедно с още едно момиче, надничайки в мобилен телефон. Прекъснах заниманията им, като я попитах дали все още заведението работи и ако това е така, дали тя все още обслужва клиентите в това заведение. Получих доста троснат отговор: „Е-е, човек не може да изпуши една цигара на спокойствие. Идвам след малко.“ и отново заби нос в телефона. Кипнах, хванах я за ръката и я блъснах в заведението:
- А сега, малка нахалнице, обади се веднага на управителя. Няма да мръдна оттук докато не дойде.
Девойчето се разтрепери и започна да набира някакъв телефон, каза на човека отсреща, че в заведението има проблем и побягна към кухнята. След две минути в салона влезе друго момиче, което се представи за управител, разказах й какъв е случая и зачаках реакцията. Междувременно сервитьорката беше излязла и стоеше на две крачки от нас. А реакцията беше неочаквана. Управителката й кресна в лицето, изричайки куп обиди, след което обяви, че е уволнена и няма да получи стотинка заплата. Момичето се разрева и седна на земята, подпряло гърба на една от колоните. От кухнята излязоха готвачката и едно момче, сигурно неин помощник, които започнаха да я утешават. Бях улисан в разигралата се сцена и трепнах, когато някой ме сграбчи за рамото и започна да крещи:
- Ти ли си скандалджията, бе, скапаняк такъв …
Видях един здравеняк, сериозно почерпен, който държеше бутилка вино в другата ръка. Преди да се сети да я използва, блъснах го с всички сили, той политна назад, подбра хладилния шкаф зад гърба му и се строполи заедно с него. Разхвърчаха се стъкла, потекоха течности от счупените бутилки, жените започнаха да пищят. В това време в салона влетя един младеж, следван от два гардероба, а управителката му обясняваше нещо на висок глас. Младежът се приближи до сервитьорката, стисна я за ръката и я повлече навън, като махна с глава на двамата спътници към търкалящия се по пода нападател. Те го грабнаха и го повлякоха в същата посока. Стоях без да зная какво да правя, изумен от случилото се. След като изхвърли момичето през вратата, младежът се върна и се насочи към мен. „Е май няма да ми се размине“ – помислих с досада и зачаках продължението. Младежът се изправи пред мен, погледнахме се продължително, но за моя изненада, вместо да се нахвърли, започна да ми се извинява. Усетих, че някой ме хвана за ръката, обърнах се и видях Жана, която ме гледаше умолително, изричайки:
- Владо, да си вървим, моля те.
- Жана, - извика младежът срещу мен, - ама вие заедно ли сте? Много съжалявам, за случилото се. Не си тръгвайте, за компенсация тази вечер ще сте мои гости. Настоявам.
- Не, Пепи, много ми дойде, а и нямахме никаква вина. Момичето просто ни забрави, а барманът ти виждаш в какво състояние е. Да го оставим за друг път.
Младежът се усмихна виновно и двамата с управителката ни изпратиха до улицата. Половин час по-късно, седнали в празното ресторантче на един семеен хотел, но с отлично обслужване, през смях обсъждахме случката, дала такова нелепо начало на срещата.
- Е добре, Жана. Не ме мъчи повече. Ще ми обясниш ли случилото се с нас в онова далечно лято. Защо реагира по такъв начин и какво предизвика тази реакция.
Последва продължително мълчание, в края на което, две очи ме погледнаха сериозно, а един глух глас произнесе:
- Погледът, Владо, погледът.
- Какво, какъв поглед?
- Не си ли спомняш, че когато ми направи онова предложение, не смеейки да вдигнеш глава, накрая се осмели и ме погледна.
- Да, след което ти хукна и се скри завинаги. И за всичко това причината е че съм те погледнал?
- Точно така. Но това не беше обикновен поглед. Днес, когато се изправихте един срещу друг със собственика на онази бирария, отново го видях. Не знам как ще го приемеш, но именно този поглед ме накара да те посоча като победител и след това да избягам.
- Шегуваш се, това не е сериозно.
- Добре, ще ти разкажа всичко. Знаеш, че след като сключихте облога, най-активните ви свалячи веднага започнаха преследването. Особено онези двама красавци, които наричахте Ромео 1 и 2. Това ни накара с момичетата да предприемем контраатака и да се правим на заинтересовани. Приехме поканата им и започнахме да посещаваме мачовете ви. Спомняш си каква агитка бяхме.
Кимнах с глава, извиквайки от спомените картините на онези велики мигове. Всички ни завиждаха за фен отбора.
- И така, последния ви мач срещу отбора от Княжево, мисля че бяха …
- Кнежа, Жана, от инструменталния завод в Кнежа – прихнах развеселен.
- Както и да е, имаше в онзи отбор един грамаден риж грубиян. Притискаше ви, буташе ви, риташе ви и всичко това съпроводено с цветисти псувни. Не знам какво очарование намирахте в тази игра, но го търпяхте. При едно скупчване пред една от вратите, той те удари с лакът в гърба и ти падна, като за малко не срещна с глава гредата. Стана, изтупа се, погледна към рижия, който се хилеше самодоволно и продължи. Но малко след това, всички станахме свидетели на изумителна сцена. Рижият се бе откъснал и тичаше към вратата и само ти стоеше на пътя му. Когато те наближи, ти се отмести леко, пропусна го и го спъна отзад. Сякаш скален блок се просна на земята, вдигайки пушилка до небето. Изтръпнахме. Онази планина някак се надигна, а гледката беше ужасна. От раздраните му колене и лакти се стичаше кръв, цялата му фланелка отпред бе на парцали. Беше страшен. Стиснал юмруци, с изкривена от злоба физиономия, тръгна към теб, а ти го чакаше без да помръднеш. Всички бяха спрели и наблюдаваха какво ще се случи. Двамата Ромеовци скочиха и в един глас извикаха „Стопера го загази.“, след което хукнаха към игрището. Ние с момичетата също бяхме на крака, притиснали устни с длани, за да не закрещим от уплаха. И тогава за първи път видях този поглед. Онази буца се изправи пред теб, тъпчейки като разярен бик. А ти го гледаше с невъзмутим поглед и някаква полуусмивка, без да трепнеш. Това продължи няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност, след което го тупна по рамото и му каза: „Не беше умишлено, мой човек. Това е част от играта.“ Обърна се и тръгна към останалите. Беше невероятно. Онзи стоя още известно време като препариран, след това се съблече, хвърли фланелката и излезе от игрището. Тогава реших, че трябва непременно да опозная човека, който умее да укротява с поглед побеснели буци, като онзи рижльо. Така се стигна до събирането вечерта и моя избор. А следващите два дни бяха невероятни. Намерих човека, когото наистина бях търсила, наистина чувствах, че те обичам в онзи момент и бях готова да тръгна с теб, когато реши да го предложиш. Няма да крия, че те предизвиквах постоянно, за да видя онзи магичен поглед и когато това се случи, то бе в най-неподходящия момент. Знаех, досещах се, какво ще ми кажеш последния ден и вече планирах как да подредя нещата си, за да дойда при теб. И точно когато отварях уста за утвърдителния отговор, видях погледа. Гледаше ме с физиономия, лишена от всякакво чувство, сякаш срещу мен бе извънземно, в чиито очи се бе събрала цялата космическа празнота, излъчваща величествено спокойствие. И тази полуусмивка. Имах чувството, че проникваш до всичките ми мозъчни клетки и четеш информацията скрита в тях. Уплаших се, не, това беше дива паника. Цялата започнах да треперя, чувствах че след миг ще падна в несвяст. Едва намерих сили да се откъсна от този поглед, да хукна и да се скрия в кухнята на ресторанта. Казах на колегите в никакъв случай да не казват къде съм. Чух как обикаляше и разпитваше всички за мен, а след това видях от едно прозорче как приятелите ти те вкараха насила в колата и заминахте. Едва тогава избухнах в страхотен рев. Два дни не можаха да ме успокоят, отведоха ме в болница и ме сложиха на системи, защото не исках да се храня. Най-накрая все пак се вдигнах, а няколко дни по-късно последвах колегите в Златни пясъци и те загубих завинаги.
Гледах я невярващо и не можех да асимилирам чутото. Нещо сякаш ми отне способността да говоря и се почувствах неспособен за всякаква комуникация. Мълчанието ни продължи цяла вечност, докато в един момент, сякаш събуждайки се от нездрав сън, станах, намерих сервитьора и оправих сметката. Напуснахме ресторанта и се разделихме пред входа му, като събрах сили за едно единствено „Сбогом!“. Прибрах се, стегнах си багажа, консервирах квартирата и без да дочакам утрото потеглих обратно.
Поморие, 2014
© Алекс Todos los derechos reservados