Разказ 2 от цикъла „Докато смъртта не ни събере”
Ето ме тук - пристигнах. Колко време падах. Няма значение. Сега стоя и гледам мъжа, който излиза от сянката, ето, вече виждам лицето му. Висок, слаб с руса, до кръста дълга коса, облечен в бяла туника. Странно само очите му са тъмни, но топли. Също е с крила.
- Добре дошла! Най-после пристигна. Чаках те.
Този глас… тези очи… познавам ги от много отдавна.
- Да, най-после пристигнах. Извинявай, че идвам чак сега.
- Няма нищо, нали сега си тук - това е единственото, което има значение.
- Да, така е.
- Облечи това и да тръгваме, нали не искаш да закъснееш за собственото си погребение?
Подава ми бяла туника, съвсем бях забравила, че съм гола. Когато бях жива щях да се срамувам от това, но сега чак осъзнавам колко е естествено това. Обличам я, но… как се облича това нещо? Поглеждам го объркано.
- Да ти помогна ли?
Само кимвам леко. Докато ме облича не спирам да го гледам. Толкова добре ме познава, колко много разбиране има в очите му.
- Готово ...