Ето ме тук - пристигнах. Колко време падах. Няма значение. Сега стоя и гледам мъжа, който излиза от сянката, ето, вече виждам лицето му. Висок, слаб с руса, до кръста дълга коса, облечен в бяла туника. Странно само очите му са тъмни, но топли. Също е с крила.

-         Добре дошла! Най-после пристигна. Чаках те.

    Този глас… тези очи… познавам ги от много отдавна.

-         Да, най-после пристигнах. Извинявай, че идвам чак сега.

-         Няма нищо, нали сега си тук - това е единственото, което има значение.

-         Да, така е.

-         Облечи това и да тръгваме, нали не искаш да закъснееш за собственото си погребение?

Подава ми бяла туника, съвсем бях забравила, че съм гола. Когато бях жива щях да се срамувам от това, но сега чак осъзнавам колко е естествено това. Обличам я, но… как се облича това нещо? Поглеждам го объркано.

-         Да ти помогна ли?

Само кимвам леко. Докато ме облича не спирам да го гледам. Толкова добре ме познава, колко много разбиране има в очите му.

-         Готово, виждаш ли? Не е чак толкова трудно само трябва да внимаваш да не

си увиеш и крилата. Така… и сега… би ли ме придружила?- подава ми ръката си. Без да се колебая я взимам. При докосването гореща вълна ме облива и започва да гори нещо в мен. „Какво стана?”

Колко е хубаво да летиш! Каква е тази тълпа там долу? Всички са облечени в черно, държат цветя и плачат застанали около нещо. Кацаме, да, тук трябваше да дойдем. Това в средата е ковчег, в който лежи тялото ми. Винаги съм се питала какво ли е да присъстваш на собственото си погребение? Гледам лицето си - толкова е спокойно, даже леко се усмихвам. Поглеждам останалите. Всички са забили поглед в ковчега и внимателно слушат песента на попа. Лицата им са сухи от солените сълзи. Най-суха е една жена застанала най-отпред, подпирана от мъж и млада жена. Коя е тя? Очите й сини като небето… мамо, какво ти сторих?! Колко си отслабнала, мъката те е изцедила до краен предел. Падам пред нея на колене и започвам да плача. Погледа й се отмества от ковчега и сега гледа право в мен. Случайност ли е това или наистина ме вижда? Той коленичи до мен и ми избърсва сълзите. Не! Не ме гледай, не искам да ме виждаш такава.

-         Още не е късно - в гласа му няма и следа от упрек

-         За какво не е късно?

-         Да се върнеш отново при тях

-         А ти? Ти ще дойдеш ли с мен? Защо клатиш глава? Недей, моля те!

-         Не мога да се върна, още не ми е дошло времето.

-         Тогава и аз оставам. Няма да понеса да те загубя отново - никога повече!

Сърцето ми се къса, но от какво? От представата да си отиде или от облика на майка ми?

-         Помисли си – докато не те спуснат и заровят можеш да се върнеш.

-         Не ми говори така! Аз ги напуснах за да сме отново заедно, а сега искаш да се върна!

-         Посочвам ти само една друга възможност. Ако да останеш при мен е окончателното ти решение, тогава престани да плачеш!

Иде ми да пищя - раздвоена съм: каквото и да избера все ще страдам. Хората наоколо се размърдаха и това ме изтръгна от мислите ми. Песента на попа спря, дочуват се тежки стъпки, затварят капака на ковчега, някои сложиха цветята си вътре, а други - върху него. Вече е долу и гробарите хвърлят пръст. Скоро вече не остана спомен от черната кутия. Тълпата започна да се разотива, само майка ми остана последна - тя още държи цветето си. Ах, колко ми се иска да й кажа да не тъжи, че там, където съм, ми е добре и ще бъда щастлива, но няма как да стане. Седи вече цял час пред прясната купчина земя и най-накрая поставя цветето си, каза молитва и отиде да се погрижи за мъжа си и другата си дъщеря. Усещам топла ръка на рамото си. Вече няма връщане назад.

-         Съжаляваш ли, че не се върна, когато все още имаше възможност?

-         Не, направих правилния избор макар с мъка. Не съжалявам за това.

-         Тогава… -  вдига ме на ръце. - Да се прибираме, вече нямаме работа тук освен, ако не искаш да останеш още малко?

-         Не, нека летим обратно.

С лек подскок политаме.