Баба Дока наближаваше стоте. До деветдесет и шестата беше учудващо подвижна. Не се спираше на едно място. Почукването на тояжката ù непрекъснато се чуваше отнякъде. С нея не се разделяше, защото тя крепеше кръста ù. Той се беше изкривил на дъга и все повече я притискаше към земята. Когато главата ù падна по-ниско от него, баба Дока се предаде и легна. Легна и повече не стана. Не ставаше, но вършеше всичко, което можеше да прави в това положение. Най-много четеше. Децата й - и те вече на сериозна възраст, се грижеха за нея. Тя остана на ръцете на сина. Дъщерята беше в друг град, но често прескачаше и баба Дока не можеше да се оплаче от липса на грижи. Децата ù бяха добри. Тя си ги отгледа сама и те приличаха на нея. Сама остана много отдавна. Беше само на двайсет и шест години, когато се спомина мъжът й. Зла орис ли, нещастен случай ли беше, но той я остави сама, навършил едва трийсет години. Сама, само с двете си ръце, отгледа децата... Да пораснат, да се изучат, да се задомят и то - е ...