Все се заричам, да не правя ремонти, но една моя приятелка ме помоли,
да се обадя на една нейна приятелка и да видя, какво може да се направи 
с една баня. Видях. Самият ужас беше. Една от стените беше полусрутена,
другите бяха остъргани до тухла.
- Защо е в това състояние?
- Така ни казаха. Да се свали боята.
- Мазилката я няма!
- Като започнахме да сваляме боята и мазилката падна.
- С какво свалихте боята?
- С тесла.
- Ясно. Много работа има тук!
- Наемаш ли се?
- Добре.
- За пари не се притеснявай. Има!
    Много се кефя, когато ми кажат така. Апартаментът беше в центъра на града,
на много хубаво и тихо място, на първия етаж, на много симпатична кооперацийка.
Стопанката беше от онези властни многознайнички, които не търпят възражение и 
се мислят за безусловно прави, но аз си нямах много работа с нея. Нали съм
приказлив, сприятелих се със сина ѝ. Целият апартамент беше в окаяно състояние.
Пожълтели, разпокъсани тапети, картини по стените и пода, четки, палитри, тубички с бои, разглобени чекмеджета, изпотрошени столове.
- Много картини! - казах.
- Вуйчо ми беше художник.
- Личи си, че е рисувал с желание.
- Рисуваше, но не можа да забогатее.
- Не продаваше ли картини?
- Само някои. Все се упражняваше, много от картините са недовършени. В мазето беше пълно, но ги изхвърлихме. И тук всичко ще се разчисти.
- Ще продадете апартамента ли? На хубаво място е.
- Засега аз ще живея тук, но после сигурно ще го продадем. Каквото реши майка ми.
- Вуйчо ти нямаше ли семейство?
- Не. Беше самотник.
............................
  Добрият художник рисува с лекота и знае къде, и как да пипне. В картините на този 

се усещаше напрежение и хаос. Пропорциите, перспективата, светлосенките, линиите, петната, смесването на боите, не бяха съвсем на място. Колоритът беше труден за възприемане, прекалено ярък, неестествен, въпреки че си падам по свежите цветове, малко ме дразнеше. Пейзажи, голи тела, натюрморти, абстракции, много, много труд, тематиката беше различна. Не бих си окачил негова картина на стената, но уважавах усилията му и стремежът му към съвършенство. На пода се търкаляше малка, изящна, ромбоидна,порцеланова кутийка, претъпкана с фасове,

пожълтяла и мръсна. Капачето ѝ с красиви релефни цветчета, беше захвърлено настрани. Щяха да я изхвърлят. Стана ми жал за нея. Изпразних я, измих я и я прибрах. Не знам кражба ли е, да вземеш нещо, което ще бъде изхвърлено. Кражба е, може би, защото не попитах. Но за тях това беше незначително.След два дни, когато дойдох, стаите бяха празни.
- Къде са картините?
- Изхвърлихме абсолютно всичко.
- Не си ли запазихте няколко?
- За какво са ни?
- Не си ли запазихте нещо за спомен?!
- Не. Вуйчо и майка не се понасяха много.
........................
   Ремонтът на банята вървеше добре. Иззидах и измазах стените, калориферът работеше денонощно, да ги суши. Направих хидроизолация, вентилация, наклон към сифона, водопровод, както си трябва. Когато замазвах, около проводника за осветлението и хоросана започна реакция, появи се пяна и дим. Изключих с ключа - пак същото.
- Кой ти прави инсталацията?
- Един приятел. Защо?
- Прекъсва се фазата, а не нулата. Това е закон!
- Защо?
- За да не стават злополуки. Изключвам ключа, но проводникът е под напрежение, ако го докосна, както е и влажно, умирам!
- Приятелят е студент. Ще му кажа, да го поправи.
- Поправих го. Лесно е.
............................
   Започнах да лепя морско сините плочки.По ъглите се слагат лайстни, красиво и завършено е. Разбрахме се, да са жълти, по-интересно и нестандартно е.
- Не такова жълто! Това е лимоново! На морско синьото отива кадмиево жълто.
- Много знам, какво е кадмиево жълто!
- Вуйчо ти, нали е бил художник! Не си ли виждал? Патешко жълто. Като човките на патиците.
- Аха!
   Той отиде и смени лайстните.
- Браво! Точно такива!
- Казах патешко жълто и веднага ми ги намериха.
.........................
    Банята стана разкошна. Щом аз я харесах, значи наистина е такава. Сложих лунички на тавана, монтирах тоалетната чиния, казанчето, огледалото, шкафа, душа и всички аксесоари, лъснах я и тя светна. Най - хубавият момент за мен е, когато клиентите започват да се усмихват. Неразбориите, мръсотията и хамалският труд, остават назад. Платиха ми, благодарихме си и се разделихме.
.........................
В ъгълчето, върху скрина ми, стои малка, изящна, порцеланова кутийка. Поглеждам я и се сещам за един човек, за когото никой не си спомня. Само това е останало от него.