Хиляди сълзи, хиляди болки, хиляди надежди, хиляди усмивки... една любов.
Знаеш ли какво правя, когато съм сама? А знаеш ли, че винаги съм сама...
Стоя безмълвна и гледам залязващото слънце, докато сълзите бавно съхнат по лицето ми. Сълзите... по- силни от буря, която не затихва и по- тихи от трепета на звездите.
Очаквам някоя надежда, за която да се хвана, но вече нямам и надежди. Знаеш ли, че всички ме питат защо всичко, което правя, е толкова тъжно... дори музиката, която слушам, всяка песен, всеки стих. Как да им кажа, че аз самата съм толкова тъжна. Нима някой  би ме разбрал?... След като дори ти не искаш да ме разбереш. Вървя по самотните улици и гледам в празнотата на нощта. Срещам твоя образ, виждам твоята усмивка, виждам красивите ти очи. Ти идваш срещу мен. Протягам ръка, опитвам се да те докосна... но теб те няма. Всичко е само въображение... Но аз не спирам да вървя. Отнякъде чувам музика, която ми напомня на теб. Но музика няма, всичко е само илюзия. Светкавиците озаряват пътя ми, но пред мен е само мрак. Дъждът измива сълзите ми, но не и тъгата. Аз те обичам и ще те обичам след смъртта. Дори да не си тук, ти си близо, защото си в сърцето ми. Аз винаги ще бъда с теб, макар и отдалеч... Истинската любов е истинска, когато е просто мечта...