10 мин за четене
Да беше ме прострелял в сърцето! Сигурно щях да умра и толкова, а аз и без сърце
мога да живея. То ми е като склад, пълно е с красиви видения, събличащи се и
съблечени сенки, влюбени мистерии, напъпили гърди и тежки като дюзи на Боинг
гърди, тела разтворили се да глътнат световният океан, побъркани, възбудени и
мои, независимо докосвал ли съм ги или не. Проклетникът ме простряла в
тестикулите. По-добре да бях мъртъв. Аз съм артист, най-големият. Истински поет,
макар и да не пиша стихове. Генеален художник, макар и да не рисувам. Аз съм
роден да моделирам реалността като еротично желание. Порнооператор съм без да
съм държал никога камера. Очите ми са дигитални камири с трилиарди тетрабайта
памет. Еротичен танцьор съм макар да не танцувам. Скулптор на съзнание.
Стихотворна стъпка на Ерато са стъпките ми, но не желая в думи да ги покваря.
Прякорът ми е от по-рано. Преди много години, още като тинейджър, работих като
продавач в сергия за вестници. Не знам защо се получаваше, обяснение още нямам,
но никакъв друг жанр, при мен не вървеше освен порното, но пък с него правих
оборот колкото колегите с всичко останало. Животът ми претърпя няколко
положителни обрата, но образите от витрината ми не ме напуснаха. Прякора също ми
си остана – Порнокраля, а си го ценях. Преди продавах еротични списания, сега
разгръщам света като еротично списание. С вулгарната му пикантност, с естетика
скована от модната тенденция, с перверзността която мога и не мога да понеса, с
поезията и покварата, с цинизма и откровеността. Не бях детрониран. “Красотата
ти е уличница. Покупко-продажба. При това е дрогирана и от честа употреба е
станала фригидна до безполовост.”-кискаше ми се моят дявол. Имам си го, моят
дявол е моите хладни размишления. Гоня го, защото разваля изкуството ми, но не
успява. Съзерцател съм, воайор който не надниква през ключалки и няма телескоп
на покрива, не дебне влюбени двойки из горските шубраци и не пробива шпионки в
баните. По определен детаил от лицето, мога да пресъздам цялостният облик на
голото тяло. До бенка и зарастнал белег от детска игра или цезарово сечение.
Събличам всяка жена с която съм се разминал, която виждам по телевизията, която
минава пред прозореца ми, която надниква от прозореца под който минавам. Жената
с натежелите мрежи, преметналата крак на пейката която в едната ръка държи
цигара, а с другата люлее количката. Позиращата в списанието, позиращата пред
кварталните погледи. Свитата зад поредното гише, прелетяващата покрай мен с
колата си. Наведената да пие вода от шадравана, взиращата се през ветрината. С
тежката раница, боядисаната със син спрей коса и тридесет и една обица на
ушите…Всяка една, всяка една, събличам я бавно, събличам я с две дузини ръце и
стотици клони, също и с нейните ръце често. Разкъсвам дрехите й, превръщам ги
във восък и ги топя, правя ги прозрачни, разрязвам ги с ножица, разтварям ги във
въздух, разяждам ги в киселинни субстанции безвредни за кожата и органичната
материя. Хвърлям я в нетипични за нея ситуации, карам я да изживее всичко онова
което си е помислила и се е бояла да си помисли, всичко онова което е изживяла
или и липства кураж да изживее. И наблюдавам това което не се е случило и няма
да се случи. Това е и моето изкуство. Отдаден съм му, но не съм затворен в него.
Обичам го, но не намирам изказ с който да го споделя. Имам си нормално
семейство, в момента нямам любовница. Преди седем години се увлякох в извън
брачна връзка, имах нужда с някого да споделя виденията си, а тя беше
изкуствовед и трябваше да ме разбере. Както й разказвах вдъхновено какво виждам
в нея, какви преживявания, тя вместо да изкаже мнението си за изкуството ми
показа, че може много повече отколкото и най-смелите ми фантазии за нея, са
способни. Известно време мислих, че съм намерил човека. Личеше си, че тя чувства
изкуството ми. Съпреживяваше го, насърчаваше ме, но изпитвах угризение към жена
ми и разбрах колко я обичам, а когато и дъщеря ми се омъжи, реших, че не бива да
продължавам. Това вече не беше изкуството ми, а и загубих част от вдъхновението
си. Повече не потърсих някого който да ме разбере. Живеех си в свой свят на
разюздана свобода, на първична отдаденост на всеки към всекиго, но приемах
условностите на света и това, че реалността не е тъй съвършена като фантазията,
че в нея да може да се живее толкова красиво и безнаказано. С наближаването на
пенсионирането ми, на няколко пъти се опитах да рисувам, написах и няколко
сценария за телефонни еротични драматизации, но всичко това не ме задоволяваше.
Беше скучно и сковано. Не разгръщах способностите си и изпаднах в кратка
депресия и това беше последният ми опит да трансформирам изкуството си в друго,
за да го направя споделимо. Душата е несподелимо изкуство. Когато приех този
факт достигнах до творческият си апогеи, дори буквите на графитите правеха секс,
колите по улиците позираха като еротични модели, астматичният пристъп на
прегъпканият градски автобус се превърна в стенание на стотици уличници,
дърветата в парка в дриади, отраженията на стъклата във фотообективи, а тълпата
по улиците в огромно гърчещо се в сладка наслада многооргазмено същество което
правеше любов с всекиго по отделно, а също така се сношаваше и с птичките и
уличните котки и песове. Бясно, шизофренично, безкрайнострастно, грубо, но и
мило огромно същество с наполовина земен наполовина космичен произход. Улиците
се превърнаха в бедрата на друго огромно същество което лежеше облекчено,
наситено докрай и задоволено, току – що привършило любовната си игра. Стълбовете
на лампите в пилони около които изгорелите газове танцуваха като стрийптизьорки.
Вратите на сградите се разтваряха като срамни устни. Наслаждавах се на
еротичният спектакъл, включвах се в играта, изтощен се отеглях и се превръщах
отново в зрител, докато накрая се принудих близо седмица да не излизам от стаята
си, защото ерекцията ми често проличаваше, а и не се държах адекватно. Препъвах
се, задавах глупави въпроси от рода: “къде съм”, “хубаво ли беше”? Веднъж съвсем
загубих представа за реалност, подадох ръка на една руса самка с леопардов
поглед и й се представих като режисьор на този спектакъл, обещах и главна женска
роля, като алегория на вечният блясък на недосегаемите илюзии. Забавно й беше,
даже ме покани на чашка. По-късно осъзнах, че аз трябваше да платя питиетата, а
тя да ми предложи нещо по-действително според определена тарифа, но изглежда не
ми се разсърди. Осъзнах го в къщи и реших докато трая вълната на вдъхновението
да не излизам. Не издържах и седмица. Една вечер луната протегна ръка и погали
завесата, започна да я целува по набъбналата от вятъра й гърда, да нагъна
краичетата й като поличка, нежно да я гали. Завесата омекна в ръцете й, разгърна
се като хавлия под която се откри голотата на нощта. Неоновите отпечатъци по
стъклото ми приличаха като танц на разгулни самодиви, докосваха се, преливаха
една в друга, гледаха ме през рамо с предизвикателна усмивка и възбудили се от
ласките си ме очакваха. Надникнах от прозореца, грозните викове от кръчмите ми
се сториха от друга епоха, видение от преди векове, когато хората още са се
докосвали и истински страстно и първично са се любили, пияни от алкохол, пияни
от лекомислие. Ще излеза, ще пийна водка две, ще си взема два порнофилма и ще ги
гледаме с жена ми. Ще преведа виденията си в нормален вид. Забравих намеренията
си още като излезох. Нощта пожела да я обладая. Усмихваше ми се с
неидентифицирано сияние от дълбините на най-мрачната улица. Пилонът на лампата
беше пуст, около него не танцуваше стрийптизьорка. Танцът й беше свършил и ме
канеше в гримьорната си. Подадох се на изкушението. Стените бяха влажни, улицата
ме смукваше с тях дълбоко в неопределимото. Тресях се целият от възбуда, не
можех да се справя с виденията. Губех реалност. Умирах, щях да припадна. Не
можех да си взема дъх, а възбудата ме дърпаше навътре към улици които не
познавах и бяха мрачни. Тогава чух виковете й. Познах я, беше русокосата с
леопардовият поглед. Той я биеше и я наричаше как ли не. Изглежда й беше
сводник… Сега! Знам, много добре, че не съм постъпил правилно. Намесих се в
чужди дела и работи които пряко не ме засягат, но бях в плен на виденията. Не
можех да понеса, че зад разголваната от луната завеса, зад тази нежна еротична
игра стават такива неща. “Какво си мислиш, а!”-кискаше ми се дявола-“Какво си
мислиш, че има зад всичките тези лиги и ласки на които се наслаждаваш и те
възбуждат даже. Купуваш си ефтино и…консумираш…” Беше толкова красива. И нощта и
проститутката с леопардовият поглед. Така я зашлеви, че тя се завъртя и падна по
корем върху капака на колата. Вдигна поличката й. Замахна да я удари. Зад
разголваната от луната завеса в нощта… “Какво си мислиш, че има зад това на
което се наслаждаваш?” Обяснявам си, че физическата ми сила се дължи на
постоянното изтласкване на тестостерон. Не изглеждам много атлетичен, но винаги
съм печелил турнирите по канадска борба. Не биваше да се меся. Сега кой ще утеши
жена ми, а и виденията няма да са същите. Сигурно не издържах при вида на голите
й бедра. Грабнах го и ударих главата му няколко пъти в капака на колата. Смъкнах
му панталоните, и му тряснах пак главата в капака: -Добре ли ти е така!
–изкрещях, а момичето ме дърпаше за ръка и пищеше в ухото ми да спра.-Е, като ти
е мил.. Ритнах го още веднъж по задните части и го оставих да лежи пред колата.
Прибирах се, привел глава и разочарован от живота, от секса, от всичко. “Какво
си мислиш, че има…” Е, не съм малък. Защо се правя на изненадан. Изникна от
ъгъла пред мен. Не можах да реагирам. Простреля ме. Започвам вече да чувствам
болките. Упоиката отминава. Знам най-лошото. Тестикулите ми са отстранени. Сега,
ако стана монах, ще е малодушие, а и след като Господ ми е наложил подобно
наказание, едва ли гори от желание да му бъда служител. Няма какво да го
тълкувам, никога не съм бил особено религиозен. Моята религия е отнета. Жрецът
ми с който изпълнявах тайнството и изразявах почитта си, обезглавен. Ще стана за
смях и в кварталната кръчма. Няма да погледна повече към завесата. Ще сложа
ролетни щори. И какво ще правя без изкуството си? Ще пия, ще стана алкохолик или
може да се пробвам в политиката, а ако в кварталната кръчма ме майтапят, знам
какво да отговоря. Ще се изправя и гордо ще река: “Отразяха ми топките, защото
ги имам! Какви са вашите, стафиди. Свити в малодушие стафиди.” Лекуващият дойде
преди определеният за визитацията час. -Състоянието ти се стабилизира. Скоро ще
бъдеш добре. Не знаеш колко добре. -Отрязахте ми тестикулите, нали? -Да,
налагаше се. Бях се примирил, но щях да се самоубия. -Има нещо което ще ти е
приятно да научиш. Ти си непознат за медицината феномен и тепърва ще бъдат
направени много изследвания и ще влезеш в много трудове. Подобен прецедент,
няма.-млъкна да осмисли следващото изречение. “Голяма утеха, няма що!” -Ще имаш
ерекция и ще достигаш до еякулация. Рано е още да се обясни дали аномалията в
организма ти е вродена, но очите ти са изместили функцията на тестикулите. -Това
е шега, нали? Не, не се шегуваше. Трябваше да се радвам, много да се радвам, но
се почувствах смазан.