Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 5: Було и венец

Всички бяха склонили главите си, заради тази особа. Но имаше тих кикот, и с широки усмивки си шепнеха, скритите зад дърветата. На мен също ми стана усмихнато и весело, заради настроението на другите. Беше забавно.

— Добре дошла! – каза ми тя.

— Добре дошла – като ехо се разля много пъти с различни гласове сред дърветата.

— От днес ти си вече наша сестра – продължи тя, – и ние сме твои сестрици. Най-голямата от нас е само една и ще дойде всеки миг... Всички се вълнуват да те видят, затова се крият и кикотят надалече... В корените на големият стожер Беликáр, никога не се е раждала сестра...

— „Името, Водачке!!“ – едно от момичетата зад нея й прошепна, напомнително.

— Аз съм Ясика, Водачката на Източната част на Самодивската гора. Аз отговарям за всичко, което е тук, живо и неживо,... макар да сме малко вече...

— „Нейното, Водачке, и нейното име...“ – прошепна и другото момиче тихичко.

— „Водачке, Царицата идва!!“ – първото момиче я прекъсна.

Ясика се завъртя рязко назад и извика:

— Пригответе се, Кака идва!

Звънливост. Кожата ми настръхна. Нещо сякаш във въздуха се носеше. Сияние? Живот? Светулки? Но как се казва това? Малки светлинки като бляскав прашец. Ароматът на цветя изпълни въздуха. Звън се чуваше в такт на тропането на копита. Появи се силна светлина от небето. Ярка пътека се спусна, сякаш облаците се постлаха до земята. По пътеката от облаци се спуснаха цяла свита от красиви моми в пищни одежди. В средата вървеше голям елен със златни рога, целият в цветове и блясък. Върху него седеше красива жена, по-красива от всички наоколо. По-висока. По-пищно облечена. С корона и дълъг воал назад върху дългите й коси. Носеше тежко наметало от пера, което проблясваше на слънцето. Помогнаха й да слезе от елена. Всички наоколо бяха затихнали и притаили дъха си. Аз също затаих моят. Шепнеха си наоколо ту тихо, ту пискливо с вълнение:

— Янкул?!

— Да, той е?

— Защо е с него?

— Царицата е с царските одежди...

— Красива е още повече...

— Царице, обичаме те!!!

— Пазителките са с нея...

— Само две са...

— Пазителки, обичаме виии!

— Пазител Маранá, обичаме те!

— Пазител Брýла, обичаме те!

— Пазител Брýла, ти си най-добрата!

Двете Пазителки, към които бяха виковете бяха двете жени, носещи ковчежета в ръце. Следваха плътно Царицата. Ясика се прилепи към тях, но остана по-назад, за да не пречи. Защо беше всичко това шествие? Празник ли имаше? Сватба?

— Ясика – повика я Царицата, – това ли е новородената?

— Да, Како, тя е... – побърза да се приближи Водачката.

— Да, знам, знам... Виждам я и сама, но сякаш трябва да го потвърди някой на глас, за да съм сигурна и аз...

— Така е, Како! Аз също бях заслепена от нея...

— В Източната част само ти се роди в корените на дърво, Ясика... – продължаваха да си говорят и да ме гледат двете, но стояха на разстояние от мен.

— Да, Како, така беше...

— Това е толкова прекрасно, Ясика! Това дете е уникално във всичко...

— Да... Така е, Ка... – Ясика спря думата си, защото Царицата грабна ръцете й изненадващо и я стресна.

— Какво каза тя? Какви бяха първите ú думи? Какво попита първо? – очите на Царицата бляскаха като звезди.

— Ами, аз... Не знам... още..., Како... Не е казвала нищо, като че ли, пред мен... Само аз говорих, како... – бузите й се зачервиха ярко.

Наоколо се разля тих кикот. Всички потвърдиха случилото се по-рано. И на мен ми стана много смешно. Толкова червени бузи.

— Ще ми кажеш ли името си, мила моя?! – приближи се на един дъх Царицата към мен и ме загледа с големите си, бездънни, сини очи.

— Беликá...

— Чудесно име, мила – погали косите ми с топлата си ръка, като нежна майчина милувка.

Шепот пак се разнесе. Всички бяха възхитени и весели. Повтаряха името ми. В свитата на Царицата имаше малки моми, които плачеха от умиление, прегърнали се милно, но и се смееха в същото време.

— Беликá, мила моя, оттук нататък, няма да има край, няма да има болка, няма да има болест. Вече всичко за теб ще е различно. Ние следваме правилата на природата, на Сестринския обет, на свободният ни дух, на нашето Изначално право да съществуваме тук и сега... – Царицата махна с ръката си назад като знак за всичко около им.

— Царице! – приближи се една от носещите ковчеже.

— Можеш ли да станеш, мила моя? – Царицата сложи ръцете си на моите ръце, все така топла и нежна.

— А, ти, защо слезе от небето? – мислите ми излязоха от устата ми внезапно.

Всички се разшумяха отново. Повтаряха колко звънлив е гласът ми. Аз също започнах да се впечатлявам от това, което чувах. Няколко моми от свитата на Царицата се свлякоха на колена, беше им прилошало. Други се спуснаха да им помогнат. Беше странно всичко, което се случваше. Сякаш не участвах, а в същото време бях в центъра на вниманието на всички тях.

— Беликá, Кака, там живее, на Небето при Палата на Слънцето, нашият голям Брат! Той е и наш Покровител...

— Добре... – не мисля, че успях да разбера всъщност.

— Ясика, ще ти разкаже всичко, дете! Но сега е време да получиш моите подаръци...

— Защо? – устата ми сякаш беше по-бърза.

Няколко моми от свитата последваха първите и седнаха на земята, целите изчервени. Наистина ли им беше прилошало от вълнение? Настана суматоха сред тях. Дори големият елен разтресе златните си рога и посипа златен прашец около себе си.

— Дай, Маранá... – ръката й пак прикани ковчежето. – Мила моя, дарявам всяка родена самодива с нещо специално за нея. Булото!

Ясика отвори ковчежето и изкара едно бяло дълго було, нежно и ефирно с много шарки. Толкова красиво и бляскаво на слънчевите лъчи. Като омайващо. Очите не можеха да се отделят. Сред дърветата се разнесоха шепот и ахване. И на мен ми се искаше да ахна. Но устата ми вече зееше отворена и нямаше звук в нея.

— Беликá, мила моя, тъй като душата ти все още е в търсене на отговори, е необходимо да покрием лицето ти. Това було ще те предпази от онези, които искат да навредят на душата ти. Ще те предпази от миналото, което си загърбила, раждайки се тук, в тази гора, сега – Царицата го сложи много внимателно и покри лицето и косите ми с него. – В сънищата си ще виждаш различни образи, ще започнеш да си задаваш въпроси за предишното. Тези образи не бива да те виждат, да те чуват, да те разпознават, иначе ще те вземат при себе си... Ще те заключат там! За да страдаш! Не махай булото си, никога! Само Ясика може да го пипа, да го свали, да го замени – ако това се наложи! Не позволявай на никого да го приближи, да го пипне дори! Само Ясика!

— Разбирам! – не знаех тези думи какво означават, но в мене нещо откликваше и знаеше.

— Дай, Брýла... – другата й ръка прикани – Венецът!

Булото беше прозрачно?! Всичко се виждаше нормално, но защо казваха, че никой не може да ме вижда. Аз виждах всички много добре.

Внезапно се отвори второто ковчеже и много приятно ухание се разстеле. Всички шепнеха за аромата. Усещаха го чак там?!

— Този венец, мила моя, – Ясика подаде венецът, – е със специални цветя само за теб. Всяка сестрица има венец като за нея. С този венец да омайваш всеки, който се приближи до булото ти, и иска да го открадне или да ти го махне. Бръшлянът е да ги ужили. Червените цветове са да ги замаят, а белите ситнинки са, за да замъгли умът им, така че да заспят бързо.

— Благодаря! – сърцето ми се вълнуваше от тези дарове, специални само за мен.

— Тези цветя са вечни, Беликá! Никога няма да увехнат...

— Аз нямам подарък да ти дам, а ти ми даваш толкова специални неща... – натъжих се много в сърцето.

Заради думите ми дочувах нечии сълзи и шепнещи тъжни гласове. И на мен ми се доплака. Какво можех да дам аз?

— Мило дете, раждането ти е истинския дар, който получавам аз... Друго не е нужно.

— Добре...

— До нови срещи, мила моя... ще се видим отново...

— Но кога? – устните ми побързаха да я спрат да си отиде.

— Ясика, ще остане с теб, мила. Тя ще ти разкаже всичко, което трябва да знаеш сега... Аз ще дойда пак, скоро...

Царицата се върна бързо при свитата си. Повечето вече бяха добре и се изправяха след необяснимото им премаляване. Помогнаха на Царицата да се качи на елена. Тя погледна Беликá за последно:

— До нови срещи, Беликá! Дий, Янкул, прибираме се у дома! Хайде!

— До нови срещи, Царице! – размахах и двете си ръце от радост, в очакване на новата ни среща.

Еленът скочи към небето и внезапно се появиха облаците и пътеката, същата, по която дойдоха. Копитата му затракаха нагоре, към дома им. Свитата на Царицата също се понесе след нея. Пазителките тръгнаха последни този път, оглеждайки наоколо. И щом и те двете се превърнаха в малки фигурки по пътя, изведнъж всичко изчезна. Сякаш не бяха идвали.

Кога ли щях да ги видя отново? Колко ли скоро?

Другите оредяваха. Зад дърветата вече можех да ги различа, защото си отиваха.  Гласовете им се отдалечаваха. Очите им поглеждаха към мен, но продължаваха нанякъде в друга посока. Защо ли не дойдоха при мен? Само Ясика остана с двете момичета.

— Косите ти са толкова дълги, Беликá... и красиви... – Ясика се опитваше да ги събере под булото ми.

— Водачке, а ти ще си отидеш ли като другите? – все още гледах отиващите си, с малко тъга.

— Ще си ида, но късно чак... Първо ще се погрижа да ти подредим дом... не може да спиш в корените...

— А аз какво ще правя? Сега ли ще редим?!

— Ще ти кажа. Ще кажа всичко. Поспри да приберем косите ти... Толкова бляскави и руси, чак ме заслепяват.