Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 9 "Грижи за татко"

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 9: Грижи за татко

 Следващите дни за Беликá минаха в сън. Завита с дебелото одеяло, а върху него задължително беше красивото й наметало. Може би заради наметалото, но Беликá не сънуваше онова място и онези, които искаха да остане при тях. Не сънуваше всъщност нищо. Просто заспиваше уморена и след това се събуждаше, сякаш бе минала една минута. А всъщност вече бе следващият ден.

 Беликá вече не се притесняваше за мълчанието на Беликáр. Тя се чувстваше уморена през дългият ден и едва успяваше да дочака мракът. Заспиваше още преди да дойде сумракът дори. Особено обичаше да изпива чаша с мед и топла вода от минералният извор не далеч от Беликáр. Чувстваше се много истинска и жива след първата глътка още.

 Този ден не знаеше кой беше вече. Объркваше се в броенето, дори забрави да преброи предният или по-предният ден. Затова сега не знаеше кой точно ден беше вече. Сънят, който я откриваше постоянно, дори през деня съвсем я объркваше. Затова сега не знаеше кой точно ден беше. Водачката Ясика беше й изредила всички важни дни и срещи, а тя пропусна да следи броя на минаващите дни.

  Въздъхна.

 Стана от топлото легло и излезе от хралупата си. На входа отново я очакваше храна за новия ден. Усмихна се при вида на млякото, защото този път щеше да пие мляко с мед преди да си легнеше. Настроението й се върна. Приповдигна се в сърцето й за предстоящото медено питие. Затова чевръсто се зае по план.

 Уми се в росата, събрана по големите листа. Хапна от меките бели питки. Две и половина. Бяха й любими. Защото бяха прекалено вкусни. Не можеше да се засити само с една. А три й бяха много последният път. Заболя я корема и трябваше да лежи един час и повече, за да й мине. Но две и половина бяха идеалното количество. Отмери половин на половината чаша мляко, за да има три половини за преди лягане. Бавно го изпи на малки глътки. Наслаждаваше се на аромата във въздуха. Слушаше песните на птиците. Разговорите на дърветата наоколо. Дочу непознат глас, малко като шепот. Беше по-далече явно от нея, за да го разграничи от гръмогласните околни дървета. Обсъждаха времето. Дъждът предните два дни беше приятен за всички. Дори Беликá остана под него, за да му се наслади на топлината и аромата.

 Беликá бързо си подреди храната за вечеря. Подреди си леглото. Постла си нежно и внимателно наметалото върху одеялото. Въздъхна. Тежеше й много. Не искаше да обиди своята посестрима, но не можеше да го носи постоянно. А й се искаше. Дори първите два дни го носеше. Но тупваше мигновено в сън, както си беше права. Тежестта му я изпиваше. Затова го остави като завивка над одеялото й. Така не й тежеше. Подреди малко килима си от мъх. Имаше няколко празни местенца. Буболечките пак са измъкнали снопчета от ярко зеленият мъх. Не ги винеше. За тях явно беше вкусен.

 Нави ръкавите си. Вече беше готова да изпълни плана си за този ден. Който не знаеше поред кой е.

 Излезе от хралупата. Запретна си ризата над коленете и успя да й върже някак краищата, за да не й пречи. Започна да се катери. И успя да стигне до короната на Беликáр.

 Беликá не беше точно сигурна, но нещо в короната и конкретно в листата на Беликáр я притесняваше. Всички дървета бяха със зелени, млади и по-стари клонки и листа, а Беликáр имаше всякакви. Дори сега като се огледа, ужас, имаше и изсъхнали доста. Но най-изненадващи бяха тръните по клоните му. Толкова остри?! Нима дъбовете имаха тръни? Нали само храстите бяха с тръни? Невъзможно!?

 Беликá седна удобно и се подкрепяше от босите си крака. Размърда си фустата на ризата и успя да създаде торба, където да слага непотребните неща.

 Започна с тръните. Лесно се чупеха, защото бяха сухи. След това започна да премахва и сухите клонки. Бяха много. Набучи се на няколко, като че ли бяха тръни. Но й мина бързо. След това се зае с прашлясали връхчета на клонките. Уж имаше листенца, млади и зелени, новите, а в същото време бяха покрити с бял мъхест прах. Затова ги махна и тях. Беше неприемливо да развалят зеленината на короната.

 Неусетно Беликá се беше преместила и откри жълти, кафяви и бледи листа. Имаше няколко клонки, които висяха като прекършени с много, много тъмно зелен цвят, като черен напомняше. Започна да премахва усърдно и тези листа. Нямаха място в лятна гора? Защо бяха жълти или безцветни? Толкова се увлече, че дори премахваше и клонки със странен подобен вид.

 Докато „торбата“ на Беликá не се препълни много и вече й беше неудобно да почиства. Нямаше как и овърза добре всичко, за да не се разсипе. И слезе надолу. Не беше много сигурна, но слизането й се стори по-лесно от качването. Стълби ли се бяха появили внезапно по стъблото? Остана озадачена, но нищо не каза на глас, защото бързаше да разтовари фустата си на едно далечно от корените на Беликáр място. Тя го беше избрала, защото нямаше нищо там, дори трева, дори мъх. Само почвата се виждаше с мекият си кафяв цвят. Беше голямо място, просторно. Идеално за купчина от нежелани листа и клонки. Изтупа усърдно ризата си, за да не качи със себе си листо, трън или суха клонка. Иначе щеше да се убоде.

 Така. Беликá се качи отново. Може би вече знаеше как и затова толкова лесно се покатери. Без усилие.

 Върна се на мястото, което не успя да почисти цялото. Отново си направи вързопче. Закрепи се добре с крака и започна да разчиства ново място. Тук имаше доста прашлясали с този бял мъх връхчета на новите клонки. И когато си мислеше, че е махнала всички висящи клонки с тъмни листа, нещо интересно привлече вниманието на Беликá. Някакви космясали малки гъсеници минаха покрай нея. Сториха й се интересни с невероятните си шарени телца и сини главици. След малко забеляза и други на външен вид гъсенички, които се движеха покрай нея. Едните имаха жълтеникави ивички по телата си и смешни сини и червени брадавички. Другите бяха червеникаво-кафеникави с бели ивици по телата си. Третият вид, който различи бяха тъмносиви с червени ивици, бели линийки, тъмни брадавички и ярки жълтеникави кичурчета космици. Интересни гъсенички освен пъстроцветните й станаха и зелените с черни глави, които си виеха листенцата на пуричка и си стояха вътре, като че си правиха дом.

 Покрай нея скокнаха малки бръмбарчета с метален сино-зелен цвят, а чевръсто бързи бяха по-малки чисто черни бръмбарчета, търсещи листата по клоните да се скрият. Едни странни светлокафяви бръмбари с дълго хоботче се прибраха в няколко жълъда, може би притеснени от нейното присъствие. Имаше още няколко мънички буболечки, бръмбарчета, бързащи по своя си работа. Едни влизаха в жълъдите наблизо, другите се промушваха в клонките. Докато имаше и едни, които минаха през процеп в кората на клонът и изчезнаха някъде във вътрешността. Не излязоха повече.

 Беликá започна да се оглежда по-усърдно към кипящият живот. Стана й приятно, че тук има толкова обитатели, за които не беше подозирала. За миг й стана милно, че са толкова мънички буболечици. И после се сети за космиците по гъсеничките и се засмя.

 Тогава осъзна, че бе необходимо да побърза с прочистването на клоните и листата и да остави обитателите, да не им пречи на дейността и спокойствието им. Може би се притесняваха от нейното внезапно появяване. И дори не им обърна внимание и не ги поздрави подобаващо в началото! А и изобщо не им обясни какво ще прави там. О, не! Почувства се като натрапник. Те не знаеха дори коя беше тя. И беше особено страшна за тях сигурно с булото пред лицето си и толкова гигантска, в сравнение на техните размери.

 Беликá реши да побърза и да се махне. И без това привършваше с това място и трябваше вече да слиза, за да остави новата купчинка. Затова на другото място, което беше набелязала, щеше да се представи подобаващо. Зае се с дейността си, докато не забеляза липсващите листенца на едно клонче. То беше голо. На другото клонче нямаше и една пъпка, а беше пак ново клонче. Махаше изсъхналите клонки и множество парченца от листа имаше наоколо? Започна да й капе нещо лепкаво по ръката от един клон? Някакви малки бръмбарчета сякаш бяха по листата. Беликá спря заниманието си за кратко и се огледа. Защо нямаше листа? Защо нямаше пъпки?

 О, не!

 Беликá осъзна, че гъсеничките ядяха малките и крехки листа, а бръмбарчетата правеха дупки в тях. Внезапно Беликá осъзна, че не е само този клон. Имаше още няколко с изядени листа, останали само твърдите линийки в средата на листенцата. Имаше и свити листа на пурички, в които също ядяха гъсенички. Навсякъде буболечките всъщност ядяха листенца, пъпки, жълъди, клонки, пиеха сокът, и дори дълбаеха в кората на клоните. Какво правеха?!

 Те ядяха Беликáр!?

 О, не!

 Те му вредяха!!

 Беликá изпищя, осъзнавайки гледката пред себе си. Това беше нападение над баща й!

 Звънливият й глас проехтя надалече. Птички изкрещяха в отговор и се разлетяха наоколо. От другата страна на короната на Беликáр няколко птички отлетяха, катерички скокнаха и изчезнаха в другото дърво, докато малки пеперуди се изнизаха незабелязани в различни посоки. Също толкова незабелязано, някакви гъсенички, овити в листенца се пуснаха по вятъра и полетяха с него, притеснени, че бяха разкрити.

 Беликá пое въздух. Успокои се. Попремисли.

— Спрете! – извика Беликá и вдействителност всички буболечки застинаха. – Не съм съгласна да тормозите татко! Не е правилно да ядете листата му, да гризете пъпките, да унищожавате клоните, кората, какви са тези хралупи, какви са тези дупки, защо правите всичко това? Наранявате го! Това не е приемливо поведение! Като обитатели, не трябва да вредите! Вие вредите! Щом вредите, не можете да останете! Онзи там хем е вредител, хем носи по себе си малки черни гъбички, също вредители! Искам да напуснете клоните още сега!

 Явно, че първоначалният шок беше изчезнал. Защото буболеките си продължиха заниманията. Дори не направиха жест, че са наясно с нейното искане. При което Беликá не издържа.

— Не ме ли разбирате? Трябва да се махате от тук! Още сега! Веднага!

 Никой този път не й обърна вниманието си. Нито една буболечка, гъсеница или бръмбарче не се спря като знак, че ще си отиде. Всички си продължиха да се хранят и да правят дупки, да копаят в кората, и да свиват пурички от листата.

 Беликá започваше много да се ядосва. Толкова много, че докосна кората на Беликáр и се концентрира силно в ръката си. Толкова беше ядосана. Беше бясна. Нима не виждаха колко много го нараняват? Защо той не ги беше изгонил? Колко болна беше короната му заради тяхното егоистично хранене?! Не беше редно това! Не можеха ли да го разберат и да си отидат? Защо беше нужно да са там?

 Ръката на Беликá засия. Кората под ръката й засия. Булото й започна да се вее, като от полъх на вятър. Смръщените й вежди се сключиха и лицето й почервеня още повече от гняв. Очите й светнаха. Ръката й проблясна в отговор и светлината стана по-ярка. Кората засия ярко. Светлината се разрастна. Потече във всички страни като течност. Беликá искаше само да се махнат. Не искаше да ги наранява. Но умът й внезапно стана празен. Светлината се усили. Сякаш малко слънце засия в короната на Беликáр. Стана светло като ден. Клоните засияха също. Кората на Беликáр цялата блестеше в ярко оранжево и жълто. Сякаш беше златна.

 Беликá натисна изведнъж дланта си. Вълна от светлина в бяло-жълто за секунди се разстели около нея по кората и клоните на Беликáр. Всички клони и листа получиха този пулс едновременно. Короната на Беликáр се разтресе. Всички нежелани вредители бяха премахнати. Силната пулсация ги отдели от местата им и ги запрати далече във всички посоки на гората. Не остана нито един.

 Беликá премигна. Очите й се върнаха в нормално. Светлината изчезна. Въздъхна. Умът й се върна обратно. Беше останала сама вече. Нямаше вредители и натрапници.

 Беше доволна.

 Слезе набързо и стовари пълната си фуста пак на същото място като първата купчинка. Не беше толкова много, но сега имаше и зелени листенца, наполовина изядени. Не ги беше видяла, когато чистеше сухите клонки. Явно бе действала напълно машинално на момента.

 Тъкмо се обърна с чиста риза, за да се качи.

— Беликá, мила, защо изкрещя толкова силно?!

— Водачке? Какво правиш тук? – Беликá се изненада много приятно и звънливостта в гласа й се върна.

— Чух силният ти писък и веднага дотичах! Какво се случи? – оглеждаше се Ясика. – Нападна ли те някой? Булото ли искаше? Кой беше? Видя ли? Ще го намерят самовилите! Кажи само...

— Никой не ме е нападал, Водачке! Никой не е идвал при мене... Бях в короната горе като изпищях...

— Какво правиш там, горе? Защо си... каква е тази купчина тука? – Ясика заекваше, все още не успяваща да се успокои, че всичко е нормално с Беликá.

— Чистя, Водачке! Чистя листата, тръните, клоните, сухите клонки, имаше и прашлясали клонки... чистя короната. Искам да е зелена като другите дървета. Явно тате не може да се справи сам... или не забелязва буболечките?

— Кой ти каза да чистиш короната? Беликáр ли? – изненада се Ясика от отговора й.

— Не. Аз реших, вчера, сама си го рекох, днес като стана да се кача горе да видя. Короните на другите са ярко зелени и хубави. Тате има жълти и сухи листа? Има и виснали клонки като смачкани от нещо... – размахваше пръста си Беликá във всички посоки, където беше видяла изреденото.

— Но не разбирам защо изписка? Нарани ли се някъде? – Ясика грабна ръцете й да ги огледа за рани.

— Не, Водачке! Не се нараних. Нищо ми няма...

— А какво е това по ръцете ти? Сякаш нещо те е изгорило... имаш подуто тука... а това тук е одрано ли? – Ясика започна да я преглежда внимателно под ръкавите на ризата й, докъде има наранявания.

— Не, не, Водачке! Това е щото едни гъсенички ме жилнаха... казах им да си ходят,...

— Какво? Гъсенички? Защо? Какво? Не разбирам нищо! – Ясика погледна нагоре към короната.

 Беликá я накара да седнат и да й обясни подробно всичко. Хем и да се успокои, хем и да спре да й задава въпроси, с които да я прекъсва. Обясни отначало и подробно. Дори описа всяка гъсеничка, бръмбарче и буболечка как изглеждаше и какво точно правеше. Показа й клонки с изядени листа, които вече беше откъснала.

 Трудно й беше само да обясни какво направи, за да ги махне от короната. Не знаеше как точно го е сторила. Помнеше само светлината от ръката й и силната, ярката светлина в цялата корона като малко слънце. Но когато светлината я нямаше вече, ги нямаше и вредителите. И тогава просто реши да слезе и да продължи на друго място да премахва тръни и клонки.

 Ясика вече разбрала всичко кимна, че се е успокоила. Не можеше да повярва, че Беликá се бе заела с почистване на короната и дори беше накарала буболечките да се махнат. Дървесните самодиви смятаха, че това беше нормалното съществуване като гости при домакини. Докато описанието в очите на Беликá беше друго. Тя ги наричаше вредящи и нараняващи. Поиска да се качи с нея и да й помогне, но Беликá отказа много бързо. Защото това си беше нейно решение да го стори и не можеше да позволи на Водачката да върши подобна работа.

— Добре! Разбрах. – Ясика се изправи. – Ще се прибера да си върша моите задължения, а ти си продължи с твоето начинание... Но ако ти потрябвам ще дойдеш и ще ме повикаш! Нали?

— Да! Така да бъде! – усмихна се широко Беликá под булото, макар че не се виждаше лицето й.

— Отивам! – тръгна Ясика.

— Лека и спорна работа, Водачке! – махна й Беликá.

 Силуета на Ясика се изгуби сред далечните дървета. Спираше се няколко пъти и проверяваше дали Беликá я вика да се върне. И затова й отне много време да се отдалечи.

 Тогава Беликá се върна обратно горе в короната.

♦♦♦

 Вече се стъмваше.

 Беликá се сурна вътре в хралупата си изморена. Изморена от катерене и слизане, от промушване между клоните, от взирането да не е пропуснала нещо. Тогава осъзна, че едната й ръка все още имаше подутинка, имаше един мехур, имаше ожилено и червена драскотина, като жигосване. Онези гасенички й се ядосаха много и успяха да стигнат ръката й. Но щеше да мине. Чакаше я още питка и половина от любимите й хлебчета. Имаше мед да си намаже и да си сложи в чашата с мляко.

 Чувстваше се свежо, след като се умиеше в ручейчето на близо. Хладката вода върна силата й. Но всъщност я подсети, че е гладна много. И сладката мисъл за очакващите я хлебчета и чаша с мляко върнаха всичките й сили обратно.

 Щурчетата пееха. Светулките често й светеха в хралупата ако беше будна след полумрака. Беше й много приятно така. И те бяха буболечки, но все й помагаха и й правеха компания във вечерите по свое желание. Разбърка млякото с мед в чашката си. Доказа си, че медът се е стопил и отпи голяма първа глътка. Върна се в тялото си мигновено от тази глътка.  Всичките й мускули се съживиха.

 И когато изпи последната глътка, клепачите й вече тежаха. Обърна се с омалели ръце и крака. Уж й се върнаха силите преди минутка? Суркаше си краката и бавно се шмугна под завивката. Отпусна се и дори не се помръдна повече.

 Заспа веднага.

♦♦♦

 Беликá се намираше в едно светло място. Имаше трева и синьо небе. Имаше едно безкрайно място. Само с трева и небе. Там седеше един възрастен мъж с ярко зелена чорлава коса и брада. Седеше на тревата и гледаше напред умълчан, но смирен. Погледна я и се усмихна.

— Беликá, дъще! – медено звънлив глас я повика.

— Тате! – Беликá се усмихна в отговор и се приближи ситно. – Защо си толкова разчорлен?

— Мина много време... не знам колко...

— Тате, приличаш на храстите така... – разсмя се звънливо Беликá. – Нека да те среша аз, тате!

— Добре, дъще, нека ти... – разсмя се в отговор и той.

 Беликá клекна и се подпря на коленете си, за да й е по-удобно. Измъкна малък гребен, момичешки, от пазвата си и започна да оформя косите на баща си. Беше й малко трудно, защото беше гъста и дълга, буйна на големи вълни къдрици. Но внезапно успя да разбере посоката и натиска. Все пак нейният гребен беше малък. Водачката й го остави тогава, като се роди.

— Защо седиш тук сам и чорлав, тате? – попита го внезапно Беликá, вече усвоила лесното разресване.

— Вече не съм сам, дъще! Вече сме заедно с тебе, нали... и сега ще ме срешеш и няма да съм чорлав...

— Ами тая дълга брада, татеее... много е чорлава и тя...

 Той мигновено се разсмя на сериозността на думите й. Опитваше се да му спести откровенното си недоволство, че е неугледен. Но сякаш всичко прозираше в подбора на думите й. Беликá също се разсмя.

 Смехът им се разнесе по зелените треви на поляната.