Поща

 Почука се гръмко на вратата. Мария остави цигарата в пепелника. Беше се събудила преди минути и пиеше сутришното си кафе. Затова и беше още по пижама (розова като мечтите й). Наметна набързо халата си и се запъти  към вратата. Чудеше се кой нарушаваше съботното й сутрешно спокойствие.

 Пред входната врата стоеше млад мъж на около тридесет години. Той се усмихна изкуствено и с притеснение в гласа изрече:

- Съжалявам, ако ви безпокоя,  госпожо. От пощата съм. Пристигна препоръчително писмо за Мария Николова.

 И я погледна въпросително.

- Госпожица! - Отговори обидено Мария и протегна ръка към писмото. Въпросите в главата й се разбиваха един в друг - както бурни вълни в брега на плажа.

  Загаси димящата цигара. Държеше здраво писмото, но не поглеждаше чие име стои след "от: "..." Писмо? От дете не съм получавала? Та кой праща писма в днешно време...?" - питаше се тя.

 Мария Николова беше красива дама на 27 години. Имаше добра кариера на журналист. Притежаваше собствено жилище, хубава кола и светли мечти. Наскоро се беше разделила с дългогодишния си приятел, но не изпадаше в отчаяние и сълзи. Когато усещаше, че тъгата по него я навестява, си пускаше от любимата си музика и си тананикаше" страхотен ден...  аз избрах страхотен ден" като се усмихваше приветливо на деня. Нямаше приятели. Трудно се доверяваше на хората. Имаше добри познати, но никога не ги чувстваше като" близки ". Така се беше научила!

 Всички от тинейджърските й години бяха поели по своя път - кой имаше семейство и деца, кой беше в чужбина. Тя бе загубила контакт с по-голямата част от миналото си.

  Погледна писмото и се разтрепери. Прочете името на този, който го изпраща - Ивелина Миланова. Какво? Защо? Как е възможно? Това беше най-близката й приятелка до преди повече от 8 години. Бяха прекъснали всякакви връзки. . . причината беше инфантилна и нелепа. Тя препрочиташе името й като че ли таеше надежда че е допусната някаква грешка.

 Когато бяха на по 18 години, беше приключило тяхното приятелство. Мария, надраснала своите годините - мислеше трезво и знаеше как да чертае съдбата си. По онова време Ивелина още живееше в приказките, където имаше принцове и любовта беше водеща, където момичетата плачеха само насън, а през деня се радваха и на най-малкия жест (бил той от сърце или  не). Мария се бе опитала да й "отвори очите" и да й разкаже "истината на живота". Желаеше да я предпази от всичките грешки и несполуки, които щяха да й донесат люти сълзи. Това бе й нейната грешка, че не я остави сама да узнае за трудностите в живота, сама да изтрие приказките от съзнанието си , сама да падне в пропастта, за да може и после сама да излезе от там. Ивелина не пожела съветите й... Така и се разделиха. След време Мария замина за друг град за да продължи образованието си, а Ивелина работеше като сервитьорка и заживя с приятеля си, който наричаше сродна душа...

  Писмото беше кратко и като че ли написано на един дъх:

"Искам да се видим! Липсват ми лудите ни години. Вече съм друга. Разбрах! Ще те чакам утре в 12 на обяд, в кафето, където ходихме всяка неделя."

 Мария се ококори. Главата й натежа. Ръцете й се разтрепереха. И направи нещо. Нещо, което и не предчувстваше, че все още умее- заплака! Сълзите потекоха по бялото й лице, а уж се бе научила да ги държи в плен. Имаше си начин на живот, който гласеше никога да не се привързва към хората, да не се влюбва, да мисли само за себе си и когато плаче, да е защото нещо й липсва. Нещо, но не и някой. Но Ивелина й липсваше. Често мислеше за нея като хубав спомен от детските и тинейджърските си години, като опората, която имаше, но преди толкова години бе загубила. Като светлия лъч, който преди й показваше малките радости от живота.

 Сега беше робот! Робот, на когото имплантираха сърце в съботата, когато прочете писмото.Тя взе лист и химикал и написа: "Ще дойда". За пръв от много време се почувства жива. За пръв пъ,т от много време насам, тя чувстваше. Сега пак бе  18-годишното момиче, притежаващо сърце!