„Съжалявам, че те наранявам. Съжалявам за това, което ти причинявам. Съжалявам за нещата, през които те карам да преминеш!” – Шепнеше думите с  тих, едва доловим глас… безсилна, осъзнаваща, че това е краят. Болката  пронизваше тялото ù, последни треперещи конвулсии го разтърсваха, а борбата между двата свята се засилваше и я караше да трепери в агония. Останалите седяха отстрани безпомощни, молещи се за чудо, което да я спаси, но от потресаващата гледка сякаш все повече губеха вяра в молитвите си. Тя продължаваше да моли за прошка, защото само това ù бе останало, защото винаги бе живяла в реалността и осъзнаваше какво ще остави след себе си – болезнени спомени, сълзи, гняв, разруха. Нямаше сила да шепне дори… болката ставаше непоносима и разкъсваше тялото ù. Очите ù, сякаш изрисувани, изглеждаха толкова изящни, все едно гледаха към слънчевото утро, а всъщност те умираха в прелестна целувка със стичащата се единствена откъсната сълза, която сякаш бе избягала по грешка, за да покаже недопускания страх, който обвземаше съзнанието ù. Стоеше сама в последния си миг. Сякаш бе атракция, която всички наблюдават, но която никой не би се осмелил да приближи. Бе по-силна, отколкото можеха да си представят, но и по-самотна от всеки друг на планетата. Клепачите ù се свличаха плавно за последна прегръдка с искрящите звезди, заключени в очите ù. Притвори ги плавно и всичко свърши за един миг. Цялата болка, цялата мъка и агония за един миг!

Свличайки се в безжизненото тяло, единственият осмелил се да се доближи, целуна бузата, която до преди само секунда би порозовяла при нежния допир, но вече бе твърде късно. Сълзите се стичаха и капеха по лицето ù, любовта се превръщаше в болка. Неизказаните думи оставаха заключени завинаги. Очевидно бе, че я обичаше, но вече не му бе останало нищо, освен скръбта по изгубеното. Говореше ù тихо, с надеждата, че това е кошмар, наричаше я с умалителни, които правеха всичко това дори по-тъжно. Молеше я да се върне, да не си отива, да остане… но вече бе късно, вече си бе отишла… завинаги!