„Съжалявам, че те наранявам. Съжалявам за това, което ти причинявам. Съжалявам за нещата, през които те карам да преминеш!” – Шепнеше думите с тих, едва доловим глас… безсилна, осъзнаваща, че това е краят. Болката пронизваше тялото ù, последни треперещи конвулсии го разтърсваха, а борбата между двата свята се засилваше и я караше да трепери в агония. Останалите седяха отстрани безпомощни, молещи се за чудо, което да я спаси, но от потресаващата гледка сякаш все повече губеха вяра в молитвите си. Тя продължаваше да моли за прошка, защото само това ù бе останало, защото винаги бе живяла в реалността и осъзнаваше какво ще остави след себе си – болезнени спомени, сълзи, гняв, разруха. Нямаше сила да шепне дори… болката ставаше непоносима и разкъсваше тялото ù. Очите ù, сякаш изрисувани, изглеждаха толкова изящни, все едно гледаха към слънчевото утро, а всъщност те умираха в прелестна целувка със стичащата се единствена откъсната сълза, която сякаш бе избягала по грешка, за да покаже недопу ...