Последна спирка

     На последната спирка на света, на една пейка приседнаха едновременно един Господин и една Госпожа. Господинът беше с измъчен вид, около петдесетгодишен, висок, попрегърбен, със смачкано пардесю, прашлясали обувки. Навремето е бил истински хубавец, а и сега все още жените въздишаха тайно по него. Госпожата беше висока, стройна, със слабо, бледо и изпито лице, без нито една бръчка. Годините не можеха да ù се дадат – можеше да бъде от тридесет до петдесетгодишна. Личеше си, че беше гледана жена, не бе работила тежък физически труд през живота си. Елегантно облечена, с масивни златни бижута по пръстите на  ръцете и китките. Пръстените ù не бяха модерни, имаха някакъв старинен и аристократичен вид, а и тя като цяло имаше някакъв особен вид. Беше прекалено изискана и изтънчена, косите ù бяха прибрани в копринен шал, дълго черно манто покриваше глезените ù, обувките ù блестяха на лунната светлина. Не вървеше да е облечена толкова фино и елегантно като за последна и безлюдна спирка. Мъжът малко се обезпокои от нейното присъствие и външен вид, размърда се неспокойно и реши да я заговори първи. Тя беше изключително спокойна, гледаше само напред и стискаше за дръжката като бастун голям, затворен чадър, черен на цвят, в случай, че завали.

-         Изморих се - каза мъжът, - нали това е последната спирка, друга няма?

-         Да, последната спирка е - отговори госпожата с равен глас, - няма друга.

-         Изпотрепах се, цял живот се бъхтя за едното нищо, наливам от пусто в празно, е, най-после ще си почина, откога чакам да стигна последната спирка, така ми казаха, щом стигнеш последната спирка, това е краят, там ще почиваш истински - ами вие накъде сте тръгнали, нали е последната спирка? - попита мъжът учудено към спътницата си.

-         Аз ли? О, за никъде? Аз обичам да идвам тук от време на време, така се разнообразявам - отговори жената, без да го погледне.

-         Че коя сте вие? - учудено попита мъжът.

-         Аз съм Смъртта, не ме ли познахте?

-         Вие? Смъртта? Господи, защо си правиш такива шеги с мен, цял живот те слушах и ти се подчинявах, все очаквах нещо хубаво да ми се случи, а сега това ли заслужавам, да срещна Смъртта, оо, не, не, Господи... - изхлипа мъжът.

-         Защо? Какво не ви харесва в мен? А, да, защото ме описвате с най-уродливи имена, оная с дългата коса... рошавата... и т.н., но аз не съм такава, както виждате най-обикновена жена съм, минавам даже и за хубавица всред жените. Никой не може да ме разпознае, ако застана между вашите живи жени. А вие кой сте? – попита Смъртта.

-         Аз ли? Аз съм Живота, цял целиничък, е, не съм хубавец, както ме описват там по книгите де, някакъв Аполон, полов атлет, защото аз съм истинският Живот – отруден, измъчен, оплют, пребит, сакатлък отвсякъде. О, Господи, как стигнах дотук, мислех, че ще си почина, а то каква неочаквана среща. Жив ли съм според вас? - попита той Смъртта, защото вече беше започнал да откача и не знаеше в какво състояние на духа се намира.

-         Да, все още сте жив според мен - отговори му Смъртта.

-         Искам малко да си почина, да поумра, но после пак да живна, не познавате ли някакво местенце за живи мъртъвци или живи трупове тука наоколо?

-         О, да, тук съвсем наблизо има едно заведение, където е пълно с живи трупове, там пият, веселят се до безпаметност, има мъже, жени, всякакви...

-         Ох, точно там ми се ходи, какво трябва да нося със себе си, колко ще ми струва това удоволствие?

-         Нищо няма да Ви струва, просто си оставяте чистата съвест на портиера на заведението, после като си тръгвате си я взимате обратно срещу номерче...

-         Значи, да си жив труп не трябва да имаш чиста съвест, така ли да разбирам, а как стои въпросът с истински умрелите? При тях има или няма съвест? – на Живота взе да му става интересно. Все пак всеки ден не се срещаше със Смъртта току така, насаме, само двамата и да си приказват, без да има някой умрял наоколо. А и тя, Смъртта, никога не се появяваше в истинския си вид. Носеха се легенди за нея, описваха я с какви ли не лица, а тя се оказа толкова миловидна и симпатична душеприказвачка, с тези честни сини очи. Направо да се влюбиш в нея.

-         Ами как да Ви кажа, зависи - без да го гледа, Смъртта започна да обяснява, - в болшинството случаи умрелите имат съвест и така си умират, остават вечно с нея, после някои идват в съня на живите и понякога се превръщат в тяхната гузна съвест... Някои мъртъвци пък изобщо нямат съвест, така са решили да си умрат, без нея, всичко е толкова различно, въпрос на избор преди смъртта.

-         А аз мога ли да посещавам това заведенийце многократно, тъй де, срещу номерче за оная там... съвест - чиста, гузна... няма значение... - попита Живота.

-         Разбира се, колкото искате, но това е последната спирка, да знаете... - предупреди го Смъртта.

-         Това вече няма никакво значение - скочи весело Живота, нали не беше все още умрял, хвърли влюбен поглед към Смъртта и се отправи с бодра крачка към заведението, от което се носеше музика и смях.