Като че ли мина цяла вечност, откакто се отказах от работата си като кондуктор в автобус. Сега съм редактор и прекарвам работните дни в топъл, уютен кабинет. Но всяка зима, още щом падне първият сняг, се връщам към онова толкова... неестествено преживяване. Спомените ми от тогава се усещат така, сякаш са от някой друг, предишен живот. Да, наистина измина много време...

  Започна още първата вечер. През първите три обиколки на маршрута бях малко нервен (все пак това ми беше първият ден), но после бързо се отпуснах и следващите четири минаха като по вода. И накрая остана осмата, последна обиколка. Е, при нея също не беше по-различно, освен че нямаше много хора, защото вече минаваше девет часа... но накрая се случи нещо малко… странно. Последната спирка се разполагаше на тясно пространство между някаква стара постройка и малка тревна площ. Предишната беше на разстояние само около десетина метра преди нея. На тази предпоследна спирка се качи един много странен дребен човечец с ехидна усмивка на лице. Беше грозен и дрипав, с побелели кичури. В автобуса бяхме само аз, шофьорът и чудатият пътник. 
- Добър вечер, приятели мои!- поздрави ни странникът и ми показа пътническата си карта.
- Ми добра да е!- отвърна припряно колегата ми зад волана- само не мога да разбера, защо се качихте тук. Последната ни спирка е след завоя, а няма да има повече обиколки днес!
- Не ме мислете, господин шофьор! Моят път е по-дълъг от вашия.
 Другият го изгледа странно, но все пак подкара към паркинга.
- Хубаво, щом искате да се повозите!
 Паркирахме и вратите се отвориха.
- Приятна вечер!- сбогува се пътникът и слезе с бодра стъпка.
- Всеки откачен с номера си- каза ми шофьорът, докато си събирахме багажа- колеги са ми разправяли подобни истории за ей такива ентусиасти.
- Е, нали казват, че лудите ще спасят света- отвърнах на майтап, но не последва реакция.   Когато слязохме, от лудия нямаше и следа.
- Брей, нашият човек бил много пъргав!- подметна колегата, преди да си тръгнем.

 Но истинската лудост се прояви следващата вечер. В края на осмата обиколка, на предпоследната спирка се качи една млада жена.
- Следва последна спирка, мадам!- отново предупреди услужливо шофьорът, но жената само се усмихна.
- Знам- отвърна тя и изкара картата си- Как си?- дамата се обърна ненадейно към мен.
- Не се оплаквам- отвърнах леко учудено аз.   Жената тръгна към предните седалки и застана точно зад шофьора. Всичко това изглеждаше много странно. Тя се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Изведнъж полузаспалият ми колега отвори широко очи и ги закова към предното стъкло като хипнотизиран.
- Как.. какво става?!- провикнах се аз отзад.
- Не се притеснявай- отвърна ми пътничката, усмихна се и се върна при мен, а аз си мислех, че сънувам.
 Тя извади от някъде две чаши кафе и ми подаде едната. 
- Хей, Михаил, какво ти е!- извиках към шофьора. Дамата извади пистолет от палтото си.
- Пий от кафето!- заповяда ми тя- нищо лошо няма да ти се случи. 
 Нямах друг избор и отпих. Погледнах към предното стъкло и установих, че не се движим. Двигателят бучеше и гумите се въртяха, но ние си стояхме по средата на пътя- между двете последни спирки. Колегата ми просто караше (или по-скоро се опитваше да кара) и зяпаше към стъклото с омагьосан поглед.
- Моят стар чичо Хъб се е качил в автобуса ви миналата вечер. Много си му харесал и ми каза, че определено трябва да се запознаем! Имаш много поздрави от него, между другото! Скоро пак ще се видите! 

Жената също отпи от чашата си и се държеше така, сякаш не се случва нищо необичайно и двамата просто сме седнали да изпием по едно кафе.
- Та, с какво обичаш да се занимаваш през свободното си време?- попита ме тя с любопитство.
- Моля?- сепнах се- Аз такова.. пътувам. Обичам да пътувам.
- Да пътуваш, значи! Тъкмо се надявах да попътуваме, хи хи хи! Погледни нагоре!
 Таванът на автобуса внезапно изчезна. Пред нас се откри звездното небе. Усетих как седалката ми се откача от пода и аз политам във въздуха.
- Между другото, казвам се Аве- провикна се моята нова приятелка- А ти си Зак.
- Всъщност, аз съм Алекс- изкрещях й истерично аз в отговор. Как да не съм истеричен- все пак ние излитахме към небето.
- Хааа, ха, ха! Харесам чувството ти за хумор, Зак!
 Озовахме се нависоко и пред нас се откри снежната картина на града. От десетки други автобуси излитаха хора на седалки, рееха се в пространството и се насочваха към нас. Накрая всички се събрахме в колони и редици, сякаш бяхме в истински автобус. Там беше и моят познайник от миналата вечер, Хъб. Идиотската му усмивка този път беше още по-широка. Цяла вечер се носехме високо в небето. Аз най-сетне приех, че съм превъртял, отпуснах се и просто се наслаждавах на шоуто. Ние всички бяхме луди. И в лудостта си се чувствахме наистина свободни. Тази вечер ние буквално бяхме над всичко и над всички. Прииска ми се да останем така завинаги, в тази прекрасна илюзия. Но единственият недостатък на илюзиите е, че те не са реални. А извъднъж ни връхлетя реалността. Светкавица прониза небето. Последваха я още. Завихри се буря. Усмивката изчезна от физиономията на Хъб, когато заформилият се вихър го запрати към дърветата. Нещастният човечец се разби в клоните. Аве нададе панически писък, преди и тя да бъде застигната от същата съдба. Така нашият сладък сън се превърна в кошмар. Бурята ни въртеше дълго време, докато всички не бяхме изхвърлени на посоки. Сякаш стихията се присмиваше на нашата лудост, на нашия нелеп опит за бягство от реалността. Превъртях се, закачих се за едно дърво и като по чудо останах там. Картината на ужаса се запечата дълбоко в ума ми, преди да изгубя съзнание.

 
 Бях намерен от някакви хора. Странно- не бях на дървото, а на лявата страна на преобърналия се автобус. Чух сирените на линейка. После всичко отново ми причерня...

 Сега ви оставям. Понякога ставам агресивен, когато се връщам към тези спомени, а не искам пак да ми сложат усмирителна риза.