Не съм плакала от доста време. Винаги съм се опитвала да балансирам нещата - любовта, гневът, радостта, ревността, омразата, щастието... всичко, което ме прави човек. Но понякога просто не става. Понякога

трябва да се предадеш. На лицето ми е изписано отчаяние, то не минава лесно. Отчаяние от всичко и всички, от всяко обграждащо ме нещо или човек, даващи всичко от себе си за да изпият и последната капка надежда, процеждаща се дълбоко в нараненото ми сърце. Омръзна ми. Омръзна ми от кривите усмивки, фалшивия смях и безчувствените думи, които чувам и виждам всеки ден. Омръзна ми да не ме разбират, да ме ревнуват, да ме мразят, да ме презират, да влизат под кожата ми и да контролират емоциите ми. Омръзна ми всичи да са по-силни от мен.

Не може ли нещата да се променят? Не може ли светът отново да е пълен с красиви хора - и не изкуствено красиви, а красиви по душа. Хора, мислещи за разбирателство и мир, за любов и нежност, а не за омраза и лъжи. Хора, готови да дадат всичко от себе си, за да направят някого щастлив... и като се събуждат сутрин, да е с желание, при мисълта, че са накарали някого да се усмихне. Не може ли всичко да е просто нормално, така, както трябва да бъде?
Не мога ли да бъда обичана истински?