- Значи дойде най-накрая? Очаквах те – каза младежът, без да се обръща.
- Знам – отвърна тя.
Той беше млад, на не повече от двадесет и пет години, слаб и прегърбен от грижи. Хубавото му някога лице сега беше посърнало и състарено от тревоги. Сините му очи бяха хлътнали навътре, мрачни и безизразни, а русата му коса беше прошарена с бяло. Седеше с гръб към нея.
- Няма ли да се обърнеш и най-сетне да видиш лицето ми? – попита тя.
Без да продума, той бавно се обърна и най-после видя тази, която го следваше неотлъчно през целия му живот. Тя беше млада девойка, висока и слаба, бледа като скреж, със снежнобяла коса и очи, черни като безлунна нощ, дълбоки като морската шир и студени като ледовете на отдавна забравени зими. От нея лъхаше студ.
- Вървя след теб през целия ти живот – каза тя – но ти не се обърна нито веднъж. Нито веднъж не пожела да ме погледнеш в лицето. Но вече всичко свърши.
- Ти ми отне всичко – пресипнало промълви той – Всичко, на което държах. Всички, които обичах. Отне ми ...