Последни думи

- Значи дойде най-накрая? Очаквах те – каза младежът, без да се обръща. 
- Знам – отвърна тя. 
Той беше млад, на не повече от двадесет и пет години, слаб и прегърбен от грижи. Хубавото му някога лице сега беше посърнало и състарено от тревоги. Сините му очи бяха хлътнали навътре, мрачни и безизразни, а русата му коса беше прошарена с бяло. Седеше с гръб към нея. 
- Няма ли да се обърнеш и най-сетне да видиш лицето ми? – попита тя. 
Без да продума, той бавно се обърна и най-после видя тази, която го следваше неотлъчно през целия му живот. Тя беше млада девойка, висока и слаба, бледа като скреж, със снежнобяла коса и очи, черни като безлунна нощ, дълбоки като морската шир и студени като ледовете на отдавна забравени зими. От нея лъхаше студ. 
- Вървя след теб през целия ти живот – каза тя – но ти не се обърна нито веднъж. Нито веднъж не пожела да ме погледнеш в лицето. Но вече всичко свърши. 
- Ти ми отне всичко – пресипнало промълви той – Всичко, на което държах. Всички, които обичах. Отне ми нея. Защо? 
- Защото не можех да стигна теб. Цял живот се стремеше към мен и в същото време бягаше от мен. Това е цената, която трябваше да се плати. Цената, която ти плати. 
- Как ще свърши всичко? – попита той. 
- Ще те целуна – отвърна тя – И това ще е краят. Краят за теб. 
Без да продума, младежът се наведе напред и разтвори устни в очакване. 
- Не още – каза тя – Имаме още малко време 
- Време за какво? – попита той. 
- За последни думи – отвърна тя. 
- В такъв случай ми позволи да те попитам нещо – каза той – Винаги ли изглеждаш така прекрасна? 
- Аз имам много образи – беше нейният отговор – За някои съм прекрасна, а за други – ужасна. За някои мога да бъда спасение, за други – наказание, а за трети – изкупление. За теб каква съм? 
- Прекрасна и страшна, като бурно море, ти си мое спасение, мое изкупление и мое наказание. Моя обич и моя омраза. Това си ти. 
- Красиво говориш – каза тя – Жалко, че всичко трябва да свърши. 
- Нима съжаляваш за това? – попита я той. 
- Да – отвърна му тя – За пръв път съжалявам, че трябва да направя това, за което съм дошла. 
- С какво съм заслужил твоето съжаление? 
- С това, че не се страхуваш от мен – отвърна му тя – С това, че си различен от останалите. Че ме гледаш в лицето. Времето ни почти привърши – добави тя. 
- В такъв случай искам да ти задам последен въпрос – каза той. 
- Ако мога, ще ти дам отговор. 
- Какво ме чака след това? 
- Каквото заслужаваш. За всеки е различно. Може да те очаква пустош и самота до края на времето. Може да те очаква болка. Или забрава. А може да те очаква и надежда. Да те чака някой, когото си обичал приживе. 
При последните ù думи той стана, приближи се до нея и я прегърна, а в сърцето му бавно се разгоря отдавна забравената надежда. Погледна девойката в очите, а в него лумна като пожар обич към отишлите си вече приятели. Обич към тази, която обичаше и която бавно беше повехнала като цвете, попарено от слана през мрачна октомврийска утрин. Спомни си за нея с много любов и много тъга. 
- Да – промълви девойката – можеш да срещнеш дори нея. 
- Благодаря ти – прошепна той – Сбогом! 
А след това наведе глава напред и устните им се сляха в целувка.