Вселената, в която живее Животът, се намира далеч от нас. Ние не знаeм и не виждаме, но в момента Той е седнал на огромния си трон и върху масата, направена от дърво, старо колкото времето, старателно е подредил 21 копчета. Всяка от жените, които бе срещал преди Нея, също като Нея закопчаваха сърцето си с две копчета. Първото откъсваха сами и му го даваха - още в самото начало, преди да знаят, че той ще откъсне второто и просто ще продължи напред. Всяка от тези 10 жени е неповторима. Всички смъртни, от всички галактики се прекланяме пред 10-те любови на Живота, чиито сърца Той бе разкопчал и откраднал. Никой не знае истинските имена на тези прелестни създания, но всички разбираме защо Животът някога е искал да бъде завинаги с тях. На Земята те носят имената Любов, Омраза, Завист, Радост, Тъга, Красота, Справедливост, Вяра, Надежда и Нежност.
Животът често обичаше да подрежда 20-те копчета и да си припомня как се е насладил на голотата на всяко едно от тези женски сърца. Бе успял да ги изиграе. Подреждаше 20-те копчета в идеален кръг, а в средата поставяше едно-единствено черно копче. Него бе взел от последната си жена. Ако във Вселената на Живота съществуваше истинската любов, то може би последната му жена беше живото доказателство за това. Всички смъртни говореха за нея, но никой не знаеше колко голяма е красотата ù, защото, когато идваше моментът да я видят, щастливците онемяваха и ослепяваха. Наричаха я Смъртта. Най-голямата любов на Живота беше Смъртта. Това копче, което винаги поставяше в центъра, бе едното от копчетата на сърцето ù и Той знаеше, че никога няма да може да откъсне второто. Смъртта е великата жена, която стои зад Живота.
На много милиарди светлинни години се намираме ние. В една точно определена страна, в един точно определен град, в един точно определен квартал, в една доста точно определена къща, ставаме свидетели на нещо необикновено - Йорк с огромна досада развърта главата си, поставя я на рафта и отваря шкафа. Оттам изважда една нова глава - необременена. Забърсва я старателно и бързо я завива на мястото на старата... Често си представяше как наистина прави това. Даже веднъж беше пробвал, но както му се случи и в любовта - не успя.
Жена му беше една от онези притежателки на впечатляващо малко количество мозък. Хората често се питаха какво е намерил в нея. Той често си задаваше същия въпрос, но понеже знаеше, че отговорът ще го накара да се самосъжалява, просто обременяваше главата си с други въпроси.
Тя никога не си бе задавала този въпрос. Единственото нещо, което напоследък занимаваше съзнанието ù, доколкото Барби можеше да има такова, бе как, по дяволите, китайците успяваха да панират сладолед, без да го разтопят. После се сещаше, че готвенето е толкова пошло и толкова не ù отива... Обиждаше се сама на себе си, че е повдигнала въпроса и изпадаше в едно интересно състояние на вътрешен конфликт, който течеше като субтитри на пластмасовото ù лице. Такава бе жената на Йорк. Той не я обичаше.
Вселената, в която живее майката на Живота, се намира далеч от Неговата Вселена. Името ù е Случайност. Никой не знае нищо за нея, освен че тя е там. Никой не знае нищо за нея, освен Йорк.
Йорк знаеше как Животът е постъпил с първата си жена - Любовта. Йорк знаеше как Животът се забавляваше, лишавайки го от щастие. Йорк знаеше, че Случайността, майката на Живота, бе пратила първата му жена - Любовта, на Земята. Йорк знаеше, че Случайността срещна него с Любовта нарочно.
Йорк срещна Любовта веднъж на път за работа. Никога повече не се прибра при жената, която не обичаше. Йорк и Любовта останаха заедно завинаги. Преди да я срещне, бе изгубил всякаква надежда, но сега Йорк знаеше, че Случайността е там някъде и тя му е пратила Любовта. Йорк беше щастлив. Йорк вярваше.