Посветено... на едно мече

Здравей,

Имам да ти казвам толкова неща, но днес ще ти споделя една тайна...

Знаеш ли...? Не, не знаеш. Няма откъде да го знаеш. Никой не знае. Отдавна.

Но аз... аз съм мила, нежна, добра. Аз вярвам в любовта. Силно. И знам, че я има. Аз мога да обичам. Силно.

 Аз обичам хората. Преди всичко тях. Всички. И вярвам, знам, че всички са добри. Но всеки от нас крие по една огромна мъка в душата си. Всеки. И тя си е лично негова и го разяжда по-малко всеки ден. Затова сме такива. Понякога лоши, злобни, завистливи. Защото не споделяме. Защото загубихме вярата. Защото е по-лесно да крием чувствата си.

  И аз съм такава. Никой не знае колко много обичам слънчогледите. Чета  поезия. Радвам се на песента на птичките. Малките неща ме правят щастлива. Една усмивка, протегната ръка, малкото лилаво цвете, детския смях, капката дъжд в цвета на розата, слънчевото зайче, обаждането на някой отдавна забравен приятел  или едно „благодаря”. Ей тези неща. Незабележимите.

  Щастлива съм, когато ти правя кафе, когато се усмихваш, когато, докато шофираш, хванеш ръката ми.

  Но ти няма как да знаеш. Мислиш ме за повърхностна, разглезена, без задръжки. Обикновено ме виждаш обвита в цигарен дим, с поредния коктейл в ръка. Задължително в голяма компания.

  Никога не виждаш сълзите ми. Защото плача сама. Гримът се размива върху възглавницата и заспивам с мисълта за теб.

   Мислиш ме за слаба, казваш, че не мога да взимам решения, да правя избори.

Но не можеш да си представиш колко съм силна. Не знаеш какво съм преживяла и какво ме е направило такава. Направила съм най-трудния избор, който може да направи едно момиче. И все пак оцелях. Къде и как... Няма да разбереш.

  Но това е само маска. И аз искам да я захвърля. Просто се нуждая от малко любов. От някой, на който да се доверя. От някой, на който наистина да му пука.

  Това е най-трудното. Май съм забравила как става. Не мога да се доверявам, не мога да признавам чувствата си, не мога да плача пред другите.

  Искам да бъда истинска. С теб. И съм готова. Но съмненията ме разяждат. Не знам какво чувстваш ти. И няма да попитам. Защото отговора може да не ми хареса. Страх ме е. Страх ме е да се изправя срещу собствените си чувства, срещу истината. Не искам да си поредния, който ще ме нарани. Няма да го позволя. Дори да съм безтебна.

   А може да е толкова лесно...

  И все пак ...Когато се събудиш вечер, погледни ме. Как спя сгушена до теб. Само тогава можеш да ме видиш ИСТИНСКА.

   Защото само тогава съм щастлива...