Когато менструалното й тяло отвори вратата на мрака и издуха в лицето ми дима от цигарата на спомените, Пълнолунието вече беше отгризната ябълка, захвърлена в кошчето на Вселената. Всяка нейна пора по тялото менструираше от докосването на сянката ми по нейната кожа, като фотографираше учестеното дишане на сянката. Тя сдъвка сърцето на дъвка и я изплю там, където копнежът ми е оплетен в паяжината от неизречени думи от устните между краката й... Не можех да изляза от мига на докосванията, на сенките в контраста под леглото на деня, но можех да оцветявам тялото й с болката от недосегаемост на първичния инстинкт на плода, който щях да трансплантирам в гърдите на сянката ми и така да продължа цикъла на настръхналата й кожа. Теченията на тъмнината, боцкаха във вените на флуидите наркотичната тръпка, че сме един в друг на ръба на пространството - там,където няма светлина и сянка, а само потапяне в черната дупка на Любовта. Отварянето на очите й от допира ми през стъклото на нощта и разкъсване ...