Повторен опит за летене

Бях си загубила крилете. Някой бе ми ги взел, когато ги бях подпряла зад врата. Взе ли казах? Откраднаха ми ги. Търсих ги на различни места и някои приличаха на моите, но не бяха съвсем същите. Усещах как чуждите крила пърхат над мен и около мен и ме хващаше яд и ми беше мъчно за моите. Често ги приглаждах, като ги сваля и подреждах грижливо перата им. След това ги гледах дълго и се опитвах да си представя маршрута, който ще измина на другия ден. Понякога дори заспивах с тях, прегръщайки ги.
Ех, красиви крила си имах, но бях ги загубила. Загубила ли казах? Бяха ми ги откраднали. 
Онзи ден трябваше да летя на много далече, но нямаше как. Тръгнах пеш. Бях забравила какво е да вървя по твърдата земя и тя да забива острите си камъчета в нозете ми. Болеше ме и дори нозете ми се нараниха, кръвта бликна от тях. Стисках зъби и продължавах. 
По пътя ми ме срещна един "приятел" и ме попита къде отивам. Помислих си, че може би ще ми помогне, за да не страдам по трънливата и грапава кожа на майката Земя, но той само въздъхна, поклати глава и каза:
-  А какви хубави крила имаше! Трябваше повече да внимаваш. - и махна с ръка (крило) за "Довиждане". 
Аз продължих да се изкачвам по назъбени баири и да се спускам по мочурливи склонове и тогава я видях. Не можеше друг да е. Как не се сетих веднага?! Това беше онази завистница, която винаги ми казваше, че крилата са ми от най-хубавите. Стоеше пред мен и ми се усмихваше. Беше си сложила моите крила, но те висяха от раменете ù и не ù прилягаха. Приближих се и я попитах защо ми ги е взела (откраднала), а тя пак се усмихна и каза, че те били оставени зад вратата и тя си помислила, че са ничии. Поисках си ги. Тя учудено ме погледна и попита:
-  Аз откъде да знам, че са твои?
Казах ù, че ги познавам, че ето онова перо, дето е отляво и е с по-тъмна шарка, е от един спор с "приятел", а другото - пречупеното, е от една обида, която никога не му позволи да зарасне правилно. 
Тя продължаваше да ме гледа, но вече не се усмихваше, а изглеждаше изненадана. Погледа ме право в очите известно време, после ги сведе към крилете ми и започна да се взира в тях. След това възкликна:
-  О, да, твоите са. Сега ги познах. Ама ти никак не си ги пазила, драга. Много са мърляви. Ето, вземи си ги. - и тя бързо започна да ги сваля.
Когато ги поех в обятията си, сякаш хиляди тонове свалих от плещите си. Върнах си ги, намерих ги моите очупени, опетнени, но обични крила! Сложих ги веднага, защото ме чакаше още дълъг път. Разперих ги и усетих как те вече ми тежат. Как не могат да ме издигнат в простора, колкото и да се опитвах да се извися.  Отказах се и тръгнах пак да вървя. Крилете ми се влачеха в прахта и аз плачех за тях, защото краищата им се нащърбваха и те посивяваха. 
Имах красиви криле, докато не ми ги откраднаха. Вече ги тътря, защото не мога да полетя с тях. Но все пак тая надежда, когато вечер ги изтривам от калта, че един ден пак ще ме извисят. Никога не ги оставям зад вратата. Все са близо до мен и често им говоря за просторите, в които ме въздигаха. Може би някой ден ще спрат да ми се сърдят, че ги оставих ей така, за малко, безпризорни.