Прах  

    Една застинала сенчеста фигура, красиво очертана в добре стъкмен огън. Нежната фигура на едно момиче, загледано в пламъците, протягащи горещи езици. То събира сили от жаравата, проправя път на сълзите си, които се съпротивяват на мъката и не искат да потекат на свобода. Изящните извивки на лицето и ги очакват с прелестната си хладина, но болката е толкова тежка, че младата и душа е полегнала като априлска трева в опустошителен порой. Напълно смачкана в калта и сякаш без надежда да се изправи отново...

   Единственото, за което се моли, е да плаче дълго и неутешимо, после да заспи неусетно. Но вместо мечтаната милост, пред очите и продължават да се мятат зрелищата на изминалите дни.

А пролетеният ден се радваше с цялата си светлина на гибелта на крехката и душа...

    Завчера утрото я събуди с досадни светлинки, които проникваха в затъмнената и стая, нарочно се гонеха по студените стени, за да попречат на покоя и. Елена още не се беше насладила на съня си. Цяла нощ протягаше белите си ръце в мрака над леглото си и съчиняваше стихове за самотата. Това и носеше неописуема болка и сладост. Разпиляваше косите си нашироко по чаршафа, триеше гладките си бедра едно в друго, прегръщаше гъстия мрак и шептеше някакви неразбираеми думи, като молитвени напеви. Заспа кратко преди изгрева, но сънят за нея не бе почивка, а онзи върхов момент в среднощните и бленни скитания, в който тя се докосваше и отдаваше на образите, които живееха в съвършено подреденото и съзнание на изящен мечтател.

    Когато се примири, че денят и този път няма да се откаже от безсмисленото си намерение да настъпи с целия си слънчев блясък, се изплъзна от завивките и побърза към една северна стая от къщата, в която майка и не беше влизала от години.

През целия ден тук оставаше хладно и доста слабо осветено. Не само заради изложението, но и заради единственият прозорец, който и без това малък, беше облепен в горната си половина със стари покафенели вестници. Под него беше примъкнала тежък, прокъсан фотьоил, на който се чувстваше удобно, макар да бе пълен с трошлива слама. В едия ъгъл съскаше полумъртво дървено радио, което никога не настройваше и изключваше, цялото щедро поръсено с прах. Никога не докосваше предметите в тази стая, нито разтваряше книгите, нито късаше паяжините по абажура до ореховата маса. Само сядаше под прозореца и си припомняше какво и беше казал мракът. И шептеше съвсем тихо, за да не раздуха праха и паяжините - страхуваше се да промени нещо от свръхизрядната си нереалност.

    Винаги се радваше на абсолютната си неподвластност на времето, защото прекарваше така с часове, без да и омръзне, или да се умори. И въпреки това дочакваше точния момент, във който денят догонваше стрелките на стенния часовник, чакащи винаги на четири часа. Когато това се случи и днес, Елена оправи косата си, облече дрехите в дъното на гардероба и остави къщата сама.

    „Какво има в това момиче?" - този въпрос издебваше случайните минувачи по улиците и здраво стискаше умовете им. Чудно е да наблюдаваш как разсеяните, веселите, ядосаните и въобще всички покрай нея биваха изтръгнати от собствените си душевни състояния и несъзнато погълнати от присъствието на това необяснимо момиче. Нито я харесваха, нито долавяха ясно погледа и, но тя попиваше като силен парфюм в тъканта на умовете им.

    Днес Елена пое по някаква непозната алея, която изглежда водеше някъде в покрайнините на града. Априлският ден бе все още кратък, сенките на липите течаха надолу по тротоарите. Вече минаваше шест и слънцето пропадаше към залез. То топлеше гърба и - значи  вървеше на изток.

   За нея всичко, което предлагаше обкръжението, имаше значение, прекомпозирано от вглъбената и личност. Пейзажът на тази уличка я вдъхновяваше и тя се упояваше от гледките и звуците, без да щади душата и сетивата си. Носеше се по паважа, а над нея липовият тунел я приветстваше, шумейки с крехките си подранили листа. Ветрецът сякаш прокарваше невидим лък по жиците и те струяха унасящи мелодийки. Косите на Елена набраздяваха емайленото и лице. Един лъскав кичур се притисна между устните и и тя го отметна с безименния си пръст... Черните и дантели се вълнуваха като перките на някаква дълбочинна риба и така и придаваха още по-нечовешка осанка.

    Достигна почти края на тунела и иззад един нераззеленен дървесен ствол, плътно облечен с фрак от некролози, момичето дочу ритмично звънтене и странна, непозната миризма. Сух и тръпчив вкус на мраморен прах. Огледа отблизо позорния стълб и бавно се обърна към портата на къщата зад себе си. Вдиша дълбоко в дробовете си мраморния сняг, който застилаше целия двор и го задържа като сладък цигарен дим. Нямаше как тази гледка да не и напомни за онези сферични стъкленици, пълни с кристална вода и изкуствени снежинки. Къщичката в дъното на двора изглеждаше толкова крехка, че сякаш я крепяха само завъртяните преспички искрящ прах. Прокара пръст по зъбите на заплашителната усмивка на един огромен стоманен диск, който явно беше виновен за цялата тази мраморна кланница. В краката и звъннаха няколко сечива. Едно от тях се търкулна до прага на вратата. Елена изпусна пудрения си дъх  и съвсем неволно подигна очи нагоре...

В полуотворената врата видя образ, който пропълзя по цялата и кожа и накара вените на шията и да затуптят шумно в ушите и!

    Единственият цвят в тази картина бе полувидимата руменина по страните на девойката. Срещу нея, наведен над тежка плоча надгробен камък,  мълчеше някакъв млад мъж с тясно черно сако върху голия си торс, подпрян на дланите си с пръсти върху релефа на буквите. Той беше с толкова отнесен поглед и така плътно посипан с белота, че на дрезгавата светлина фигурата му бе досущ като готическа статуя от някое средновековно ателие. Гледаше право в Еленините очи, но едва щом премигна и от миглите му се посипа прах, момичето проумя, че е истински.

    Зад него надничаха десетки плоски лица с полирани черти - образите на покойните му клиенти.

     - Какво е това момиче тук? - сякаш попита лицата зад себе си, без да помръдне от плочата. Долната устна на Елена трепна и от нея се отрони едно неуместно:

    - Защо ти е да знаеш?

Наистина защо му е да знае коя е, достатъчно му беше, че вече е тук.

- Защо си тук?

- Твоята улица ме доведе при теб. Просто исках да стигна до самия и край.

- Е, това е краят... нататък е само изложбата на смъртта.

- Говориш за гробищния парк?

    Когато говореха за смъртта, каменните им наблюдатели сякаш съблазнено наостриха слух...

    Мъжът се изправи, отмести погледа си за миг и навеждайки глава леко напред, поглади гладкото си чело с длан. Косата му беше дълга и мека като на момичето, но изразът на лицето му бе изсечен и хладен като на творенията му. Погледът му можеше да причини на Елена още много будни нощи, затова тя реши да не го поглъща всичкия наведнъж.

- Не знаех, че тук има такова ателие.

- Тук идват само изпадналите в нужда. - отметна елегантно мъжът.

- Мен точно тя ме упъти насам. Само дето не и зная името на тая моя нужда... Макар че отдавна се е нанесла в душата ми.

- Как се казваш?

- Елена.

    Той замълча доста дълго, докато това име прокънтя десетки пъти в съзнанието му. Като в празна стая...

- Много си искрена, Елена.

- Сам ли направи всичко това? - отби типично по момичешки тънкия комплимент тя.

- Аз съм самотен ваятел на завинаги изстинали ликове. - бавно и търпеливо обясни скулптурът.

- А когато  погребват някой незнаен самотник, - продължи той - му съчинявам епитафия или някой каменен стих.

Мъжът говореше за себе си с лека ирония, което малко поотпусна напрегнатата девойка и тя събра кураж да попита най-после за името му.

- А ти кой си?!

    Как може да се пита така прямо? Скулптурът се възмути, но повече се учуди на това, че от нея дръзкият въпрос звучеше съвсем чисто и дори красиво. Кожата на лицето му беше покрита с плътна маска, потта беше споила прашинките в нещо като кора. Елена забеляза как в едно от ъгълчетата на устните му се плъзна тънка пукнатина... Тя беше толкова щастлива. В тази пролука възнамеряваше да пусне за пръв път коренче от любовта си.

- Аз съм Витан.

Елена се приближи и надникна в надписите на плочата. Имитираше интерес към нея. Целта и беше да открадне едно случайно докосване от Витан. Беше толкова зашеметена от него, че когато чу странното му име, се престори на разсеяна и не каза нищо. Но на него му стигаше руменината, която не слизаше от момичешките и скули, за да отгатне каква стихия представлява препускащата и кръв.

Елена прочете на глас думите от мрамора:

                  ВСИЧКО ТОВА БЕ ИСТИНА, НАЛИ?

                  ИЛИ Е САМО ЛЕКИЯТ ПРАХ, КОЙТО

                                               ВАЛИ?...

- На теб стига ли ти да живееш сред този студен прах, Витане? Очите ти да са пълни само с него, пръстите ти да опипват само тези мъртви стихове?... Но ако не бях като теб, нямаше да съм тук и да говоря това, за което и ти самият мислиш денонощно.

    Докато Елена нищеше душата му, доловила от погледа му познатата сянка на самотата, Витан беше залостил очите си и се съпротивляваше на истината с всички сили. Опря рамо в стената до него, покрита с повехтели гоблени, без рамки, разпънати направо с пирони. Беше възхитен, очарован, беше отвратен и уплашен. По лицето му плъзна обида - трудно му бе да приеме, че самотата и безсилието му срещу нея са толкова видими. Дори за една непозната.

Но изведнъж се стресна! Как можа да се засегне от момичето? Та тя е почти дете! Повече го объркваше увереността и и напълно неприсъщата за възрастта и прозрителност. Освен това усети нещо в тона и, нещо от похватите на скитащите проповедници.

"На теб стига ли ти да живееш в този студен прах, Витане?" - звучеше като гадателка. Стори му се почти уродлива. Може би просто трябваше да я изгони?!

Но отвори очи. Красотата и само с един пренебрежителен жест прогони горчивите му съмнения. Елена повтори с поглед: "Ако не бях като теб, нямаше да съм тук..."

    В прозорчето зад нея луната подаваше двурогия си профил, изплъзваше се от тъмно-синия си облачен чаршаф.

   Елена го дръпна за ръкава към себе си.

- Не зная кое е истина - предпази се Витан - може би...

- Аз?! - настоя Елена, вече решена да се възползва докрай от несигурността му.

- Да, ти. Макар да си като привидение...

Витан реши да даде на момичето това, което очакваше. Дъхът на целувката се разля по студеното стъкло. Тишината и мракът жадно поглъщаха прегръдките и стенанието на разголените им кожи.

Луната се превърна в дъжд и падна безсилна над унесените липи. Те не чуха и не видяха нищо, бленуваха само деня, в който ще разцъфтят.

    Елена слепешком се прибра в притихналата си къща. Майка и я погледна с любов и може би с малко завист. Щеше да я попита естествено къде е била, но първо изтри от страните и някакъв странен бял прах. Внезапно обаче се отказа да кара дъщеря си да измисля лъжи и каза:

- Ще поговорим утре, нали? Лека нощ.

Момичето склопи очи и видя, че в предстоящото бъдеще никога няма да се докосне до нещо по-силно и извисяващо. Повтори наум толкова много пъти : „Нищо Друго не искам! Нищо друго!" Вкусът на студа и мраморния скреж не слизаше от устните и. Често проверяваше с хладните си пръсти топлината на спечелената целувка. Усмихваше се с една мълчалива увереност, като малка жрица, чиито кроежи са падаща скала и няма сила на света, която да ги предотврати. Сигурна бе в слабостта на Витан. И наистина не бе възможно този самотен човек да устои на аромата и, на вкусния и цвят, на фините саждено-черни дантели, овално повдигнати от искрените и девичи гърди. Не, не бе възможно да устои...

Тези мисли я доведоха до триумфален екстаз. Тя издигна високо ръце към прошарения от светлосенки таван, (може би виждаше трепкащите фигури като ликуващи ангелчета?...) разтвори уста като че ли в оглушителен смях, но без никакъв звук. После прехапа езика си и се отпусне в леглото  и червената болка на кръвта.

    След като момичето си тръгна, Витан дълго време не се откъсна от прозорчето с плуващата луна. Докато тя се отправяше към разрошения от дървета хорозонт, той мислено се отричаше от оброка си към самотата. Години наред тя по майчински го напътстваше в изкуството на длетото и камъка, но алчно го лишаваше от страстите и стихиите на вече преполовената му младост.

С тази мисъл Витан вдигна показалец и очерта пътя на жълтата луна по капчиците влага на стъклото и с мокрия си пръст прокара следа по бузата си като от сълза. Уви и като дете не си спомняше да е плакал, затова изфалшифицира тази капка мъка по лицето си. Капка от красивото чувство, на което издигаше ръкотворните си мемориали.

В ума му изникна налудната идея да се прости за неопределено време с ателието. Реши да се върне в бащината си къща, която беше оставил пуста и няма вече десет години, без дори да настани някой приятел да я поддържа. Красива стара сграда с  изящни орнаменти по фасадата, вече опушени от бедняшките комини и със  замътнели от необитаемост стъкла. Сети се, че след толкова години труд трябва да е събрал доста пари, които досега така и не намери време и смисъл да похарчи.

Витан съблече сакото и го метна решително върху плочата, над която работеше, с жест като на уморен хирург, който се примирява със смъртта на пациента си. Портретите побързаха да го посипят с обидени погледи, но той излезе, без да се обръща назад. Зърна заплашително озъбеното колело, което хранеше с плътта на красивия мрамор и му се прииска да стресне сърдития мрак с писъка на стоманената му захапка.

Включи мощния мотор, който подскочи изненадан и със силен вой завихри диска. Остриетата свистяха като адски челюсти. Възбуден, Витан побърза да му поднесе дебело парче от белия камък в очакване да го посипе безжизнения прах.

Хиляди пъти бе вършил това с безупречна концентрация и съвършени плавни движения. При огромната енергия на мотора резките движения са игра на смърт...

Случи се само за един миг. Миг, който се проточи, който се разтвори във вечността. Крясъкът на строшеното острие бясно пробяга по улиците и заспалите домове. Едно парче се вряза  в голите гърди на Витан и се изгуби дълбоко навътре... Той имаше време да погледне звездите. Само докато падаше назад, преброи хиляда трепкащи красавици, дори през обгърналата го прашна мъглявина...

Имаше време и да разсъди за грешката си и дори да и се усмихне.

През този миг, докато падаше надолу с разцепени гърди, успя да улови Елена за косите и да и прошепне нещо тайно. После с олекотени ръце я повдигна на раменете си и се завъртяха бавно, разхитително и безметежно, като млада, сияеща галактика. Без никакъв звук. В една всепросторна тишина. Смееха се без глас и пееха без дъх... Завинаги...

    Сутринта Елена го намери такъв - в бяло, усмихнат, с отворени длани, да лежи замечтан с червени струйки по гърдите. Тя просто се сгуши в него и гледаше лъскавите му очи без страх. Лесно прочете в тях думите, които Витан гравираше:

                           ВСИЧКО ТОВА БЕ ИСТИНА, НАЛИ?

                            ИЛИ Е САМО ЛЕКИЯТ ПРАХ, КОЙТО

                                                       ВАЛИ?...