ЛИНК към първа част >>>>  http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=310787

-                     Вярно?! Никога пък не съм предполагал, че точно той ми е фен. И още по малко пък и че се опитва да ме пунтира – възразих съвсем на сериозно.

-                     Може и да не си го забелязал, защото го прави най-вече когато те няма. Завижда ти. Разбрал е че хората те харесват. Иска да е като теб. Ехооо…! Къде се отнесе? – попита тя, размахвайки ръка пред лицето ми, а аз се сепнах защото наистина се замислих над казаното от нея - Ти сега да не се възгордееш и да си вирнеш носа така, че да не ти виждам лицето от дупките му  – погледна ме тя хитро, докато аз се чудех къде да си дяна погледа.

-                     Еее не знам дали ще го вирна, но в този момент ми е по лесно сякаш да го наведа. Че то ти направо си ме разнищила, като те слушам.

-                     Неее! Нищо не съм нищила. Нямаше нужда да се напрягам. Понякога хората са доста по-прозрачни от колкото си мислят. Може би от време не време детското в тях ги обсебва. И както малкото дете държащо ръкавица пред очите си си мисли, че се скрило от света, така има и хора, които понякога изпадат в някакви инфантилни детски настроения и състояния. И тогава си въобразяват, че като се скрият зад някоя реплика или куртоазно поведение… или пък някоя по–така дрешка и си мислят, как изцяло са скрили същността си.

-                     И аз ли съм толкова прозрачен в момента?

-                     Ти не съвсем, но твоя приятел е направо като празна бутилка от бира. Мисли си, че като стъклото й е зелено и нищо вътре в нея не се вижда.

-                     Ама той наистина продава бира…

-                     И това ми стана ясно! Докато скучаеше седейки на това мястото се опита да продаде бира на кого ли не. Много е напорист. Раздаваше визитки и дипляни на поразия. Но му личи - дружи с теб защото знае, че има какво да научи от теб относно търговията. И най-вероятно нещо си бяхте наумили да се закачате с мен.

-                     Така си беше. Ще ти разкажа после ако искаш. А я кажи… ти как разбра, че е тук заради теб?

-                     Много просто само на мен не се опита да продаде бира. Най-вероятно по този начин се опитваше да остане незабележим от мен. Или това което казах за детето и ръкавицата. Само дето той на место детската ръкавица си сложи кенчето бира пред очите и си помисли че се е скрил от мен.  Не му и мина през ум как по този начин нещата станаха даже още по-явни.

-                     Чакай ти да не си психоложка?

-                     Нееее ! Забрави ли? Инженер слаботокова техника съм.

-                     Светофарите! Вярно! И аз какви ги говоря. Ама ти направо ме смая с тези си разсъждения.

-                     Еее.. какво толкова? Омъжена жена с едно дете и достатъчен опит натрупан във фирма в която повечето служители и работници са мъже. То това не е ли достатъчна школа равна на колеж и магистратура по мъжка психология.

И така си говорихме три дена. Споделих и за случващото се по светофарките в дните когато и заемех мястото. Разказах и за нашия експеримент и за спечеления от мен облог. В замяна научих от нея повече за светофарите от колкото навремето в курса за шофьори. Разбрах каква е логиката на пуск както последователност. Как се започва първо с най-натоварените праводвижещи се ленти и там времето като пропускливост е най дълго. После следват най-безобидните завиващите на дясно. И накрая най-конфликтните ленти - тези дето завиват на ляво. След това разбрах, как когато има токов удар електрониката на светофара превантивно включва жълта мигаща светлина, докато се презареди системата и влезе отново във програмен режим. Еее… не пропусна да се похвали как благодарение на спечеления конкурс почти всички светофари във Варна ще са с нови осветителни тела от последното световодно поколение. Не с крушки с нажежаема жичка, а с диоди.

    Много приятна жена. Даже мога да кажа много привлекателна. Тегли като магнит. Уж не е мой тип, а поражда доста желания - поне у мен. Дори по едно време установих, че съм нещо в отклонение и сякаш си падам по нея. И това също не можах да си го обясня веднага. Уж не съм любител на чернокоси лелки къдравелки, а тази ме привличаше неистово. Чак като влизахме да се къпем имах асоциации, че влизаме в някакво водно легло и вълните са завивките под които сме завити. И срам не срам ще си призная два или три пъти и се извинявах и влизах навътре да поплувам и да изхабя малко енергия защото имаше опасност боксерките ми да имат вид на циркова шатра като изляза от водата. Но овладях се обаче. Не се изложих. Еее освен ако някой не прочете това и не и го каже. Ама то пък защо плътското влечение да е излагане я? Аз само си го имах не съм и го демонстрирал.

Но не изключвам варианта и тя да ме харесваше. Нищо че не и личеше. Но едва ли ми отдели толкова време само за дето шамаросах двама мургави нахлитета и помогнах за флашката. Имаше някаква особена връзка между нас, но честно да си призная не можех да разбера на какво освен на симпатия и физическо привличане се дължеше тя. Говорихме си за какво ли не. Тя ми разказа за семейството си. За родителите си от Русе. За детето за съпруга й. За класическите семейни търкания, съпровождащи всеки един по-продължителен брак. Триене което като всяко едно триене има двояко значение, като съпротивителен ефект на забавяне, но и като сцепление което ни помага да се ускорим, когато това е необходимо да продължим на пред с партньора си.  

Аз и споделих за моята пет годишна връзка на семейни начала. За някое и друго гадже. И за идеите на онова Старо гадже, което ми обясняваше как Съдбата приличала на кубчето на Рубик. И била всъщност обемна, нематериална, надсоциална и надчовешка многоцветна институция предначертаваща житието ни. А ние се движим по тази предначертаност в зависимост от това до колко сме способни да се ориентираме в дебрите на  тази нематериална институция. Или по друг начин казано: Колко сръчно и точно можем да разместваме цветовете на стоящите около нас кубчета така както на нас ни се иска, а не така както те случайно се разместват по желанието и потребностите на други хора или събития.  И другото и интересно схващане на тази моя бивша приятелка. Че както имало хора, които могат да подреждат Кубчето на Рубик твърде бързо и точно, така има и хора, които могат да контролират Съдбата си в по-голяма степен от средностатистическия човек. И обратното като има други, които не успяват да го подреждат. Така имало и такива хора, които пък са по-силно подвластни на Съдбата си от колкото първите. Над последните ми думи жената много се замисли.

Разказах и за някоя и друга глупост и щуротия от живота ми. Боя с конски фъшкии в конната база. Нудисткия велопоход в Стара планина. Случки от няколкото пиянски оргии. Особено подробно разказах за едната, в която имаше основното беше басейна. И как след това никой не си беше с неговото си бельо. Добре че редови хитрец от компанията бе включил предвидливо охранителните камери във вилата да снимат цяла нощ. И след като се събудихме на сутринта докато изтрезнявахме с някоя и друга бира с кафе и си разменяхме бельото се наложи обстойно да преглеждаме записите. Знае ли човек може пък честта на някой от мъжката част на компанията да е пострадала насред алкохолното опиянение, което се вихреше из главите ни. На последното тя много се смя.    

Към края на втория и почивен ден нещо пак се заговорихме за случката около флашката и презентацията и. Тя отново ми благодари. Напомни ми и за реванша. Щяла да се реваншира по начин по който най-малко съм очаквал. Звучеше ми много особено това от устата на един сравнително непознат човек. И то такъв, с който по всичко личеше, че в момента имам мимолетна духовна връзка. Па било то и малко по-задълбочена от флирт в дискотека или такава от корпоративен купон. Тогава се  усмихнах и реших да я изпитам дали пък това повторено обещание не е някакъв сексуален намек. Но много внимавах да не съм прозрачен както тя се изразяваше:

-                     И в какво мислиш да се състои реванша, ако смея да попитам. Да не би да искаш да ме поканиш на вечеря когато съпруга ти е в командировка?

-                     Ееее няма никак да ми е зле, ако трябва да съм честна. Все пак ти си по-младо момче и за мен ще си добро завоевание. Аз лесно ще мога да се похваля пред колегите и приятелките си. Но ти ще трябва дълго да си търсиш оправдание пред твоите познати връстници. С визията която имаш и доходите, които предполагам получаваш такава лелка къдравелка като мен - спря за миг намигна ми многозначително и продължи - лесно ще намериш поне за това, за което намекваш. Реванш ще има, но може би още не си си го заслужил. Или има още какво да учиш за да се получи. Но ще има. Може да си сигурен – и ме погледна със спокойната увереност на човек, на който това което обещава се случва. И то не за пръв път.

Аз се постреснах малко защото наистина там където съм споменал за нея и за нашата плажна война така я наричах или Лелка Хубавелка или Лелка Къдравелка. За това и попитах:   

-                     А откъде ти хрумна това прозвище? Да не би онзи ден освен в спомените ми за флашката да си извадила и някой друга скрита мисъл от главата ми?

-                     Ееее… това че съм лелка, че съм чернокоса и къдрава си е видно и без човек да има каквито и да е способности.  А това как си ме кръстил го чух от твоя познат-шпионин Марио. Той не само не е никак дискретен, но е и доста гласовит когато говори с теб по телефона, докладвайки ти какво точно правя.

-                     Ще го смачкам тоз смотаняк. Наистина ли… ?- и се обърнах на другата страна без да си завърша мисълта, защото хем ми стана смешно, хем и неудобно от самата ситуация.

-                     Не го смачквай. Той горкия си е достатъчно смачкан. Пък и колкото и да го натискаш с някакви инструкции и мъжки съвети няма да можеш да го изгладиш. Прекалено е саможив и импулсен.

-                     А можеш ли да ми кажеш какво мислиш за моите червени светофарки и за това място на което седиш и се молиш всяка сутрин?

-                     Какво да ти кажа? Нямам представа как и какво става. Знам, че хора, които се отнасят зле с мен и то безпричинно са казвали, но не на мен разбира се, как после не им върви. Много от тях предполагат, че аз нещо правя.

-                     И какво казват че им правиш?

-                     Че ги кълна.

-                     А така ли е?

-                     И сега как да ти отговоря? Ако ти кажа, че не е така няма много голяма вероятност да ми повярваш. Ако ти кажа – така е, ще ми задаваш допълнителни въпроси, на които със сигурност не знам отговора. Как да ти отговоря? Кажи ми?

-                     Честно да ти призная след експеримента с Марио и аз така си помислих. Много по-рано забелязах, как по много особен начин ми пожелаваш приятен ден.

-                     Особен начин ли? – попита тя, а откровеността и бе ясно изписана на лицето.

-                     Да много особено го изричаш. По скоро взех да го приемам като закодирана лицемерна клетва, която изричаш в гръб на този който те дразни. И за това после се получава така през деня.

-                     Мдаааа… ти си първия човек така откровен с мен по този въпрос. Никой до сега не ми е казвал това по този начин. Но са ми казвали че съм вещица и то не един път. Аз все съм си мислела, че хората ме възприемат така заради черната ми коса гъстите ми вежди и много тъмните ми очи. Не бих се учудила обаче да има и нещо такова за което ти говориш. Казваш като се спречкаме и като ти пожелая хубав ден, и той на пук на моето пожелание се скапва – така ли?

-                     С мен… пък и с Марио си беше живата истина. Или поне според нашите статистически изчисления. Добре! Ако не е от клетва, тогава от какво ще да е? Аз лично не един ден наблюдавах това. Опита с Марио вече показа, че самия човек не е от значение. Важно е отношението към теб. Все от нещо трябва да се получава. Ти какво си мислиш и какво си казваш на ум, когато някой направи нещо, като това което правихме ние с Марио?  

-                     Ами какво правя, какво правя…? Нищо особено. Мисля си, че този човек не е постъпил добре като не е откликнал на молбата ми. Мисля си, че това е продиктувано от лошото в него. Защото на всеки нормално мислещ човек е ясно, че всяко същество на земята си има и тъмна страна – и започна да рее поглед към морето.

-                     И после?

-                     И после започвам да изпращам добри чувства и най-вече това, което определяме като обич в мозъците си. Започвам да си мисля за този човек с такива положителни чувства. Какво се получава в този момент при него обаче не зная. Но не вярвам мисловно изпратената обич да включва червеното на светофара – каза замислено тя и се вгледа пред себе си в пясъка.

-                     Едва ли включва точно червените светлини на светофарите, но е факт, че нещо такова се случва – упорствах аз и се засмях, но не на друго, а защото видях как жената импулсивно рисуваше сърца върху пясъка.

-                     Знаеш ли Стаматчо… – и ми се усмихна – нали не възразяваш да ти казвам така?

-                     Приятелите ми казват Стам. Стаматчо ми вика само баба ми. Ако не те притеснява, че ще ми звучиш като нея, аз нямам нищо против.

-                     Добреее…! Не искам да звуча като баба ти… Та Стам мисля си, не е невъзможно нещо или някаква сила… каквото и да е тя или то – Съдба, или живо кубче на Рубик, или Доброто духче… Каквото и да е там… Може пък то или тя да ти създава проблеми със светофарите за да се сетиш, че трябва да се спреш не само пред червената им светлина. Но примерно, как трябва да спреш и с това което правиш пред мен. Или простичко казано, да не продължаваш да правиш това лошо нещо.

-                     Кое лошо нещо?

-                     Ами това да сядаш на мястото на което една по–голяма от теб жена се чувства добре и се подготвя за работния си ден.  От която и страна да го погледнем не си в добра и правилна позиция. Първо съм по-голяма и второ съм жена и дама. И в двата случая би било редно да ми отстъпиш, нали!? Най-малко от кавалерска гледна точка. А не да воюваш за мястото като с някой твой връстник или приятел. Не мислиш ли?

-                     Ееее мисля си, че това сега се превърна в морална лекция, или най-малко във възпитателна. Но даже и да си права в морален и възпитателен аспект, това не ми даде обяснение на механизма по който се задействат нещата. Значи казваш не правиш нищо лошо като мисъл. Само ни изпращаш Любов – и се загледах пак в очите и.

-                     Да така е наистина. Изпращам само Любов и нищо друго – отвърна тя спокойно и попита – защо ме гледаш така?      

-                     А знаеш ли, че имаш една интересна шарка в долната дъга на лявото око. Прилича ми на черно лале.

-                     Не! Не знам. Сега го чувам за пръв път от теб. Черно лале казваш? – и пак се загледа и продължи да си рисува сърца на пясъка.

-                     Да на такова ми прилича

-                     Звучи ми като опит за интимност. Или като небрежна момчешка свалка заимствана от любим филм – и ми се усмихна – Че като сме тръгнали по този път на въпроси… искам и аз да те попитам нещо интимно…

-                     Нещо интимно ли? – и се усмихнах на свой ред – Питай! Щом сме стигнали до този тип въпроси… - и не си довърших изречението, протегнах се и нарисувах една стрела забита в едното от нейните пясъчни сърца, които бяха станали вече седем.

-                     Не! Няма да те питам дали съм завладяла сърцето ти. Или дали сърцето ти е свободно в момента.

-                     А какво интимно искаш да ме питаш?

-                     Ползваш ли бельо на Calvin Klein? - и  се загледа втренчено в морето.

-                     Не! Не ползвам! Да дам ли отчет точно какво бельо нося обикновено? Иии… на колко време го сменям? 

-                     Не! Интересува ме само… - и ме погледна притеснено - Носиш ли тъмно бельо Calvin Klein?

-                     Защото точно тази марка… пък и тъмно?

-                     Не знам. Най вероятно… Не съм сигурна… Мисля си…. - заколеба се в отговора си тя -  Може би на тази марка съм виждала реклама с мъж по бельо. А от долу като рекламен елемент едно голямо черно лале. Беше впечатляваща като идея и изпълнение. Ноооо… мъжагата не беше моя тип. Това разваляше донякъде пълното ми удоволствие от внушението което излъчваше колажа.

-                     Това пък за бельото ми… от къде ти хрумна да ме питаш, сега? Никъде не съм виждал такава реклама.

-                     Не знам. Хрумна ми. Може би хрумката възникна спонтанно от онази случка, за която ти ми разказа. За вашата размяната на мъжко бельо след купона с пияния басейн. Може би и от това, че никой друг за толкова години не е видял, че имам черно лале в окото. А ти за малкото време, в което се познаваме си видял нещо особено в мен. Но я да се погледна все пак… - и си извади едно огледалце от чантата – Може пък да ме лъжеш за да ме впечатлиш – загледа се задълго в огледалото - Не виждам подобно нещо… нооо… вярвам на това което виждат твоите очите – и пак ми се усмихна – загадъчно звучи! Черно лале в окото на черноока жена. Ммм!   

-                     Ееее как да не го виждаш?

-                     Ами не го виждам! Къде е? Я покажи на огледалото! – и приближи огледалото към мен.

Надникнах. Но първо огледалото не бе голямо и второ там всичко бе в огледален образ и някак си не можех да е ориентирам в шарките на ириса й. Наистина на огледалото не можех да го открия за да и го покажа. Реших да се оправдавам, за да се измъкна от ситуацията:

-                     Може пък само на моите очи да е дадено да го видя! И аз не съм срещал такава реклама на мъжко бельо… нооо вярвам на твоите очи. Вярвам още, че рекламата наистина е хубава и стилна. Но наистина никъде не съм виждал такава.  

-                     Еее… може пък само на моите очи да е дадено да знаят за такава реклама – усмихна ми се тя и черното лале грейна от мястото си. 

Това беше най – интимното за което си говорихме с тази жена. Очи които виждат невидимото за другите очи и очи, които знаят нещо неизвестно за останалите хорски очи. След тридневната и почивка я виждах още два или три пъти. Единия беше със сина си и нямаше как да си говорим. После изчезна. В началото си мислех, ще  е за ден два. Или за онази женска седмица, когато не се ходи на плаж. Но тя повече не се появи. Тогава наистина разбрах колко голямо място е заемала от ежедневните ми мисли. На петия ден вече ми липсваше и то много. Искаше ми се поне да я видя дори без да говоря с нея. Само да я видя. Обърнах нета с хастара на опъки, но нищо не открих. Нямаше как да питам за Величка светофричика. Не бях от града и нямах представа каква е тази фирма за светофари.

А те – светофарите се държаха пак съвсем нормално с мен. Всичко си дойде на мястото. Имаше и червени имаше и зелени. Имаше и жълти. А лятото то отиваше към края си. Лято като лято. Зор, жега, прах, натоварен трафик, оскъдно облечени хора и разнородни по цвят и излъчване човешки лица.

Вися си една сутрин на едно кръстовище. Към десет, десет и половина някъде да е било. Чувам някой в ляво от мен форсира. Поглеждам една Хонда Сивик и едно Ауди тройка. А в тях две бръснати на ивици глави. Застанали в двете ленти един до друг и се канят да се правят на пилоти от формула едно. Свиркам им! Вадя ръка от прозореца и вдигам палец  за одобрение. Те ме видяха! Мигват ми с дългите светлини и започват да се нахъсват един друг. Колите приръмжават нервно и заканително с предните си гуми се придърпват сант по сант към пешеходната пътека пред тях. А аз се провиквам от прозореца:

-                     Айде на вързано момчета. Който е втори на следващия светофар черпи един стек от това и посочвам кенчето от зад на Минито.

-                     Дадено… Ти обаче не си в нашата посока – провиква се оня от Хондата.

-                     Нищо де. Горе на кенчето е мобилния ми. Пратете SMS къде да дойда – и виждам вирнат палец от Аудито.

Моето платно е от три ленти. Аз си чакам за направо. До мен от едната страна има специална лента за на ляво. От другата  специална за надясно. Всяка с отделна секция на светофара. Когато обикаляш по цял ден из града научаваш горе долу кой светофар за колко време и в каква последователност пуска лентите. Във Варна има по-сложни кръстовища от в Сливен. Вярно е това! При варненските режима е по-различен от на старите модификации в града на сините ветровете. Поне така ми обясняваше Лелка Къдравелка. Светофара на който стоях обаче си беше класика от всякъде. За една усмивка изтървах зеленото в моята посока направо. Току що бе минала и секцията на дясно и мигаше жълтото за лявата. Чаках си реда, потропвах с пръсти в такта на музиката по волана и се чудих: „Кой ли от шашавите състезатели вляво от моята  посока ще мине пръв пред мен”. След нашата лява секция идваше техния ред. 

По стар шофьорски навик поглеждам с периферното хронометрите по лентите. За миг ми се стори, как на нашата вече изгаснала дясна секция виждам в долния и край цвете – черно. И то много ми заприлича на лале. Сепнах се. Вглеждам се! Да! Лале е! Даже помръдва точно както в окото на Лелка Хубавелка когато ми се усмихваше ехидно след някоя нейна остроумица. После някак си изображението се изкриви и изчезна. На тъмното стъкло на секцията се появи отражение на мъж по бельо до някаква жена. Не разбирах какво става. Обърнах се рязко на зад. На билборда зад мен двама мъже монтираха платно с реклама на бельо Calvin Klein – тъмно на цвят. А под него едно фантастично черно лале. Да си призная от много отдавана не съм си чувал как ми бие сърцето. Сега го чух. И то съвсем ясно. Беше обаче за много кратко. За части от секундата рекламното пано изчезна. После чух болезнения звук на свистене на гуми и видях как една двутонна Тойота Тундра се поднася странично и ме връхлита от зад. Най-вероятно се е готвил да мине покрай мен на левия завой, но нещо се е объркало. В такъв момент ти се иска да останеш да видиш какво ще стане докато мозъка ти не схване, че не си наблюдател, а участник и то в средата на събитията. И до ден днешен не знам и не искам и да знам какво се е случило на колегата.

Мозъкът ми заработи в тактовата честота на четириядрен процесор. На лявата секция и свършваше времето. Имаше три секунди. След това светофара щеше да пусне перпендикулярно на мен движещите се ленти, в които двамата нахъсани младежи се готвеха да си направят гонка. От зад ме грозеше удар от грамадния пикап с тегло на хипопотам. Имах за реакция не повече от една максимум две секунди. Съществуваше някакъв шанс или да прекося на право с риск да се засечем някъде по средата със състезателите, или да успея да се шмугна преди тях в дясно за да избегна неизбежния удар от зад. Докато включвах на първа и форсирах двигателя за някакви мили си секунди погледнах за последно към светофара. Не зная дали си внушавам или не, но видях как лалето в долната дъга на секцията за на дясно се появи отново и потрепери. После за мое най-голямо учудване и в разрез предполагам с очакванията на всички стоящи на кръстовището в зелено светна спасителната за мен дясната секция на нашата посока за движение. Хич не се замислих в този момент как, какво, кое и защо. И настана екшън от класа.

Аз с мръсна газ и зверски дрифтинг се изнесох в дясно по посоката на моето зелено, преминавайки в нарушение от лентата за направо в тази за на дясно. Гонкаджиите в ляво от мен очакващи, че светофара ще пусне първо тях, подпалиха и те гумите, може би мислейки си, че и аз се включвам в дърпането. Но поне това което видях на огледалото за задно виждане Тундрата, минавайки през мястото, на което стоях точно преди секунди им препречи пътя и олюлявайки се странично спря почти на средата на кръстовището. Не чух нито удар, нито гадния звук на разпаряща се ламарина. Най-вероятно бръснатите красавци не са успели да ускорят достатъчно, пък и липсата на зелено ги е забавило. За това и най вероятно са успели да спрат пред Тойотата. От случилото се топките ми се бяха свили в малки нагорещени орехчета. Спрях на първата бензиностанция, която ми бе по път. Изобщо не ми дойде и на акъла да влизам в тоалетната. Грабнах две минерални от хладилника и си ги излях на главата и във врата пред смаяните погледи на бензинаджиите.

 Не знам как и защо се обърка, или как и защо се промени режима на този светофар и то точно в този момент. Но като се сетя за случката пред очите ми веднага изниква рекламата за бельо. Черното лале трепкащо на секцията подканящо ме да мина по нея и думите на усмихнатата Величка: „ Ще ти се реванширам. Не знам кога и как, но ще ти се реванширам”

И от бензиностанцията… яхнах Минито и направо на морето – имаше хора имаше глъч и смях. Но Лелка… Лелка Къдравелка не бе там. Поседях малко ей така за идеята. Уж сред хората за малко по-плътен социален контакт. Да се разтоваря. Получи се обаче обратния ефект. В този момент се почувствах много самотен. Нормалния плажен шум идващ от налягалата дъдрореща навалица наоколо не ми помогна да се почувствам сред хора – бях самотен. Стана ми тъжно и носталгично за сутрините, в които си бръщолевехме с Лелка Хубавелка почти сами на плажа. И колко странно - тогава той ми се струваше дори пренаселен от няколкото гимнастиращи пенсии. Може би съм искал да сме съвсем сами. Знам ли и аз? ?  И в този момент загледан в подскачащото на вълните множество от хора и плътната излежаващата се маса от потящи се тела по пясъка осъзнах това: „ Стамате, Стамате… виж как понякога дори и един единствен човек е в състояние да замести многочисленото социално присъствие на гъргорещата навалицата от цял един плаж в пика на сезона”. Тези мисли ми дойдоха в повече! Чувство на самотна празнота стягащо сърцето ми ме натовари много. Тръгнах си. 

След случката на светофара два дена не можах да заспя като хората. Не че не съм имал други подобни ситуации на пътя, в които съм се измъквал на косъм. Но в тази имаше неща далеч извън нормалната. После специално ходих пеша и гледах в стъклото на светофара съвсем от близо. Беше си нормално стъкло и в него нямаше нито лалета, нито лай кучки. Виж рекламата за бельо наистина бе зашеметяващо стилна. Черното лале с тъмния си блясък и плавно извитите си форми внасяше умерен шик с лек еротичен акцент в общото излъчване на композицията. Не зная дали си внушавах, но стоейки там и вглеждайки се по-продължително в жената от билборда, поне така както тя се беше усмихнала… много ми напомни на Лелка Къдравелка. Сърцето ми пак подскочи както тогава когато за пръв път зърнах огромния колаж в онази светофарна суматоха.

   Взех да ходя на плажа и сутрин и вечер с надеждата, че може жената да си е сменила графика на посещение. Но не! От нея нямаше и помен. Бармана също не я беше виждал. И интересно!? Мястото на, което тя седеше и за което се борихме повече от месец и половина си стоеше сякаш непокътнато. И продължаваше да си е като трамбовано. За мое съжаление обаче бе празно. А как само ми се искаше тя да е там! Да я видя и да и разкажа за рекламата и за случката на кръстовището. И най вече за черното лале в секцията на светофара. В тези няколко дни след всичко това което се случи, тя най-много ми липсваше. Някак по детски копнеех да чуя благия и тембър, лъхащ на спокойствие и увереност в доброто. Имах чувството, как дори и да се появеше на плажа с мъжа си и със сина си пак щях да я прегърна и да я нацелувам. Щях, но нея я нямаше. Уви!

Пак ходихме с Марио на нашето място там над града. Програмата бе същата. Бирата от него вечерята от мен. Добре че този път той бе наред да кара колата и да ни връща. Аз май малко се понасвятках. И на пияна глава му споделих, че Лелека Къдравелка ми се е привидяла на билборда. Той само като чу… И ме вдигна на балон:

-                     Ей момче…! Я се стегни! Става лелята с това тяло… ама става само за оная работа. С тез черните очи… с тези рошавите мигли и тези непоръбените вежди…  си е леля като леля от всякъде. Ти нещо си позалитнал в нейна посока – сякаш!?

-                     Еее… какво да си извади очите, че са черни и да ги подмени с други ли? Не бе… само ми се искаше да и кажа какво се случи онзи ден на кръстовището… беше много особено като ситуация – взех да се отбранявам аз, но ако честно си признаех май Марио беше близо до истината.

-                     На хълтане ми прилича твойта работа… Не ми прилича само на желание да споделиш нещо, което ти се случва почти през ден докато шофираш. Ама такова яко влюбване… не знам?!  Не че не е невъзможно да се случи на всеки му и по всяко време. Нооо… мисля си… на теб ти е твърде късно да се правиш на десетокласник. А на нея и прекалено рано да залита по по–млади като теб. Като я гледам гони четиридесетака. Пък и може да го е превалила. Чувал съм… тез дето са към петдесет, те си търсят млади тъпкачи. Щото на мъжете им парчетата или им поувисват… или пък вече са си писнали един от друг. Ма то знаеш ли може някой чичка и по-рано да се е издухал. Та за това тая къдравата да бройка сама по плажа. Ти пък като ти беше такава тръпка, що не я придърпа до стаята в хотела. Там поне си на един такова разстояние – бутна ме здраво по рамото смигна ми и допълним – пък ако мерим по моя няма и толкова – и ми отвори още една бира.

-                         Еее… опитах – поизлъгах за самочувствие аз – ама тя не рачи. Каза ми, че не била във форма за това.

-                     Да бе! Не била във форма за това пък ходи на плаж. Мойте всичките де съм ги имал, като им дойде не ходят на плаж. Тя ти се е дърпала за авторитет, ма ти си дал фира в излишък. И напразно си се спретнал на джентълмен. Щот та знам, че не си такъв и хич не си поплюваш иначе. Трябваше поне една ръка да и пуснеш в морето. Поне за гъза да я беше хванал. Щеше да ти е по-леко сега, че не си останал поне капо. Нали я гледах три дена. Изпъната е като загоряла струна на пясъка.

-                     Хайде бе загоряла струна. Такава си и е конструкцията на жената. Тя ако имаше някакво желание щеше да ми даде знак някакъв. А тя беше като бетон от всякъде. Аз пък си мисля, че от една възраст нататък не винаги и не всички жени ги сърби между краката. Или за да получат гъдел там трябва нещо по-така да се случи. Пък при нас нищо такова не се случи. Само си приказвахме. Това е!

-                     Да бе приказвахте си?! Ей тъй голи на плажа. Приказвахте си и си зяпахте цял месец пъпчетата и на никой нито за миг не му мина през акъла нищо за чукане. Аййй… не ми ги говори… сега… тез на мен. Аз да не съм в детската градина.

-                     Не съм казал ти казал, че на никой не му е минало през акъла нищо за чукане. На мен ми мина – реших да защитя мъжката си чест въпреки, че си знаех, как не това бе основното поне в тази връзката между мен и нея - Не съм от дърво. Но тя не ми даде никакъв повод да премина границата. Държеше ме някак си на разстояние. Може пък съпруга и да си върши оная работа както трябва и да не и трябва тъпкач. Пък ако си прав за по-старите жениии… може тази и да си има вече някой ебльо и да не и трябва втори. 

-                     Да бе искала да те държи на разстояние. На какво разстояние… Най-много докато и е вътре да те държи на едни топки или на едни цици разстояние. Знам ги аз тез разстояния. Те са само за авторитет.

-                     За авторитет или за паритет не знам, но така или иначе не се удаде сгоден случай за нещо повече от разговор.

-                     Ми да! То на теб и за това сега ти е така криво. Не е за друго, ами защото не си могъл да я праснеш. Явно мъжката ти съвест се бунтува, че си изпуснал такова стройно лелче. Айде признай си и да ти олекни, че да те водя да спиш. Щото както сме го подкарали спора да не осъмнем тука.

-                     Така си е няма май да се разберем по въпроса.

-                     Добре! Пием по едно студено кафе и тръгваме. Пък в други ден в Гошо Пердето, не точно в тях ами на вилата на гаджето му ще правим бирен купон. Няма да има твърдо гориво – само бира. От мен купуват всичката бира. За женската част от купона ще има и отделно нещо като бар за безалкохолни. Там е друг колега, но с него ще се разбера – длъжник ми е за нещо. Купона е за минимум петдесет човека. Толкова са ми заявили на първо четене. Но то и ти го знаеш това… Звъннат ли чашите с пиячката навлеци свише бройката предвидени от домакина дал Господ.  Аз ще говоря с него да ти уредя пропуск да продаваш твоята пиячка при колегата. Ела ще се пуснеш малко по-надълбоко в директния маркетинг. Може някоя лична заявка да си уредиш. Ще има разни персони с хотели, спа, фитнес центрове и туристически яхти. Може пък и някоя по богата кака да забършеш. Остави я таз леля. Тя щом на градския плаж ходи не е от сой. Сигур живее в някой разширена панелна гарсониера по кварталите заедно със свекъра и свекървата и се гъчат всичките в две стаи. Забрави я и ще ти олекне.

-                          Добре! Щом казваш така ще направя – съгласих се аз – и това за купона е добра идея! Издействай ми тогава една покана и разрешение да продавам пък каквото сабя покаже.

Разбрах че с толкова алкохол в кръвта ми беше трудно точно на Марио да обяснявам, как имаше неща във връзката между мен и Лелка Хубавелка, които не можех да си обясня, поне от гледна точка на сегашния си житейски опит. Закара ме до хотела и изрично ми забрани да ходя тази вечер на плажа. На тръгване в коридора направи над главата си с двете си ръце сърце. После имитира с тях жест-чукане. Изсмя се ехидно извика едно „Ооох”. Хвана се за зоната на сърцето и без да се обръща с лице към мен изчезна в асансьора. Алкохола ми помогна поне тази нощ да поспя макар, че на сутринта трябваше да си мия зъбите с пожарния кран.

Живота си продължи по старо му. Сутрин си ходех на плажа. Плувах, пиех по един плодов шейк. Обелвахме по някой лаф с барманчето, което е на смяна. Около случката с циганите се запознахме. Даже им дадох да продават от моята напитка и то с добра отстъпка. После дремвах, или се излежавах по гръб и тъгувах по-малко за отминалото време с Лелка Къдравелка. След това отивах да си върша работата и да връткам километри за бонусче.  

Марио го игра на сериозно. Уреди ме на купона. Какви петдесет човека!? В никакъв случай не бяха по малко от осемдесет. Отидох с резерви там. Не ми се купонясваше, но пък свърших добра работа. Направих силни договорчета и то на късо с клиенти без посредничеството на търговски вериги или хотелски акули. Към средата вече бях много напред с материала имам в предвид сделките. Дойде ми добре! Вдигнах тонуса. По едно време ми се усука едно гадже. Поглеждам към моя човек, а той се хили. Явно беше негово дело или поне имаше пръст в ситуацията. Мацето си бе порядъчно на градус и не отбираше точно какво се случва. Взе да се умилква много сериозно около мен. Тогава ми изписука мобилката. Марио ми беше пратил SMS : „ Чукал съм я - става! Дръж я за здраво гъза и не се офлянквай!”

Не си падам по секса с пияни до безпаметност парчета. В това уж имаше живец, но като се качихме горе в една стая и тя ми заспа в ръцете. Завих я и пак си слязох долу. Мина около час и половина. В това време направих още две договорчета с едни спа комплекси и един фитнес. След малко случайно поглеждам към арката в градината, а то моята спяща убавица се освестила и с блеснали очи идва към мен. Вече беше много по-добре, но отново ми заходи агресивно малко в повече:

-                     Ей мачо ти що ма заряза сама на леглото? – и ми размаха заканително показалеца си – я ми отвори едно кенче от твоя бензин да видя аз колко октана е.

-                     Ооо,  маце, много отворени лафове търкаляш като компетентност. Да не си фенка на гонките? – и посегнах да и подам напитка но се спрях -   Не съм те зарязал аз. Ти без време отлепи из облаците и ме остави на земята да се чудя какво да правя с телесата ти. Малко или голямо кенче искаш?

-                     Големи ги обичам… Най-вече! - провлачи дрезгаво глас тя - Но ти си готин! С теб и на малък съм съгласна – и ми се ухили полуперверзно –  Стига да е твърд като неотворено кенче. Като свършиш с далаверите тук…У  вас или у нас ще го направим?

-                     За мен е без значение. След половин час приключвам. Ти с кола ли си?

-                     Съм с кола… Но ако живота ти е мил след това, което съм изпила е по-добре ти да караш – отвърна нахакано тя и завъртя едни ключове около средния си пръст.

-                     Аааа не! Чужда жена карам, но чужда кола не. Твоята я остави тук. Ще ходим с моята. Кво ще кажеш.

-                     Добре! Но щом ще е с твоята кола тогава пък ще бъдем у нас. На вилата – направи гримаса мацето и си кръстоса краката имитирайки свян, който най-вероятно бе загубила далеч преди да навърши пълнолетие.

-                     Дадено !

Отидохме.

Хубава вила, хубаво гадже, но хич го няма в секса. Голямо превземане и преиграване беше. Любовната част премина като зле режисирана серия от нискобюджетна поредица от порноновели. Първо вика и стена на парче. И то не точно в моментите, в които би било нормално. След всеки стон или вик уж небрежно отваряше по едно око. Всъщност го правеше да види дали се кефя. Голяма смешка ми беше. Но поне успокоих до някъде хормоните. Видяхме се още три пъти и после… после и писнах. Едно ми хареса в нея – не мога да отрека. Бе много открита и директна.

 Срещаме се да ходим двамата на купон, а тя съвсем делово без грам емоция ми казва:

-                     Стам, не ми е хубаво вече с теб. Нали няма да ми правиш сцени и скандали? Аз вече съм си харесала нещо друго. Пък не обичам да ходя с двама на веднъж и да ги лъготя. Но пък мога да те предложа на една приятелка, че отдавна е на сухо - като компенсация.

-                     Тъй ли? Виж ти? Да ме предложиш на приятелка като компенсация?! Пък аз си мислех че си влюбена в мен! – зачудих се театрално на свой ред.

-                     Аааа влюбена…! Аз само като малка се влюбвах. Ама тогава пък не ми е идвало на ум да се чукам. Сега това тук ми трепери – и посочи към чатала вместо към сърцето или слънчевия сплит - само ако искам да съм с някой в леглото или да ме води по купони и по магазините. Еее по някога ми се приисква някой по-силен, който  яко да ме натиска… Но то е за много кратко - като с теб например. Няма да съжаляваш, че ще се прехвърлиш на дружката… Тя не е красавица, но иначе е мнооо яка и… двамата ще сме на далавера! Ще видиш! Много е ларж с подаръците, ако някой и хареса. Техните имат мноо мангизи! Пък тя трудно си намира гадже щото… щото… абе готино се облича… ма няма много фаца! Ма ша ти хареса и ще сме на далавера и двамата ша видиш…

-                      Добре разбрах! Ще сме на далавера и двамата. И че тя си плаща чукането щото е крокодил… Ама като ще ме предлагаш на дружката си ти пари за това ще вземеш ли?  Или го правиш за нея гратис щото сте приятелки? – избазиках се аз, но нищичко не ми трепна от новината, че ме зарязват.

-                     Я стига се прави на отворко. Имам си достатъчно пари. Не ми трябват дребни от продажба на тъпкачи.

-                     Ахаа! А аз на тъпкач ли ти приличам?

-                     Не точно… но около приблизително – може да се каже. Щом нямаш пари пък се чукаш по такива купони какъв да си? Нещо от сорта ще да си!

-                     Аха! Добре! Щом може да се каже, че поне съм… около и приблизително – и завъртайки си китката в познатия пнатомимичен жест за приблизителност и казах - препоръчай ме тогава. Няма лошо - и бях наистина  заинтригуван от начина, по който гледаха на мен тези, на които им продавах напитките си.

Ще си призная. Странно е усещането да те прехвърлят и да те преоферират с някакви плътски цели. Беше ми без значение дали тя взема и дали аз ще да прегъна нещо сухо от ситуацията. Трябваше само да се държа като мачо жребец. Не знам как ми хрумна, но си помислих, че може би по подобен начин би било възможно да се чувства и някой футболист, чиито мениджъри го продават като стока на този или на онзи футболен клуб. Важното беше да се тича, да се бъхти, да се прави на пич на стадиона и да задоволява жадната за емоции публика.

Има няма две седмици замаян от неочакваното за мен фемини импресарио на което попаднах, врътнах ей така от любопитство три гаджета. И то от по-така обществата в морската столица. Само едното обаче… дето малко повече ми хареса. Другите две бяха от всякъде кухоглава история. Не съм го правил с надувна кукла, но особено при двете от гаджетата си мисля, че нямаше да има никаква разлика. Тъпа история. Само дето лукса силата на парфюма и превземките около теб са в повече. От вън е скъп лукс, а вътре в главата е пустош и беднотия до шия. То има мъжка максима: „ Че за какво ли пък ти е умна дупка?” И най-вероятно си е точно така. Проблема бе, че те и в секса баха като куци кози на каменист баир. Едната даже акъл за работата ми взе да дава. По едно време ме пита защо се мъча да продавам дребни малолитражни кенчета, а не предложа на фирмата да напълнят кена дето е върху Минито. И аз я питам: „ И после какво ще правя с таз цистерна?” А тя ми отговаря…  да ходя да продавам напитката в наливно състояние по плажовете с пластмасови чашки от Метро. Нещо като сладоледаджиите с велотриколките дето сега са на мода. Щях да падна от леглото като го чух.    

Но пък ако изключим особеността на ситуацията и вътрешното ми неудовлетворение - хормоните ги вкарах в норма. Очите ми обаче пак все си бяха там в плажа и тайничко поглеждаха към Голанското възишение. От време на време ходех на онова място. Честно да призная вярна е приказката че времето лекува. Малко се поуспокоих като мина някоя и друга неделя.

 Пак ходихме с Марио на нашето място. Там по мъжки обсъдихме гаджетата от последните три седмици. Вече в някой отношения бях по на нивел с него. Не че е голяма гордост да си на нивел с Марио, но що касае сексуалните забежки там поне много, много пипе, както вече казаха не се иска. А той по общото мнение на всичките ми познати е доста по-напред от мен в тези пипедефицити! И така дойде средата на Август...

Следва продължение

Rygit