Нелепите чувства ще трябва да спра,а как да живея и как да умра без любов. Често пъти,човек върви по пътя на живота и стига кръстопът.На табелката "стоп"се спира и си дава една груба равносметка за извървяното досега.Нали трябва да реши по-нататък на къде.А ако му е тъмно в душата,въпреки,че както казват някои другари уличното осветление е измислено много преди да се родим,следователно мрак няма.Стоиш,държиш в ръката си билет,а разбираш,че този билет не е за нито един от пътищата изправени пред теб.Ако имаш смелост, ще пътуваш без билет,докато те свалят някъде.Какъв е пътят ми- не зная.Защо при мен е все туй скиталчество из път,на който не съзирам края,поглед вечно устремен напред към утрешния ден,без там пристанище да зная.Какво постигнах до тук,почти нищо. Обичам ли-не.Но защо винаги имам нужда от някого,защо все трябва да знам,че някой ме крепи,че имам подкрепа зад гърба си.Вземам сама решения,а не успявам да устоя на тях.Какво искам и какво гоня?Вятъра изглежда,но той не се лови. И аз като всяка жена мечтая за дом,деца и спокоен живот.Но какво ме вълнува?Една пустиня ми е в душата.Хаос-накратко и ясно.Какво чакам?Толкова ми е безразлично всичко,че чак плача за себе си.Живея като в сън.Всичко около мен като,че не става с мен.Само констатирам събитията,а сърцето не поема.Маска след маска.Дали ще се усмихна истински скоро.Изглежда само сълзите са реални,но те са от злоба към мен самата,към безсилието ми да изляза от този омагьосан кръг.Какво желая?Любов-не!Защо да се разочаровам отново и на всяка крачка да е с мен съмнението и недоверието.Може би имам нужда от подкрепа,от едно истинско приятелско рамо,което да зная,че ще е все до мене,да мога да разчитам винаги на него,а то обичта и уважението сами ще се върнат при мене. Сега е такъв смут в мен.Имам чувство,че нищо няма в мен.Изпразнена от всичко и съм наблюдател на собствената си драма,която сама пуснах на сцената,режисирах я и играх главната роля.На кого да се опра,за да се оттласна и поема нататък след знака"стоп".Никой няма около мен и аз съм толкова смешна в моята парадна униформа на герой.Приличам на дете,патило при първата самостоятелна стъпка и сега нерешаващо се да се пусне за втори път.Не съм наясно сама със себе си,а крастопътя искам да разгадая.Докога ще бъда толкова колеблива.Та аз вече останах без чувства,без вяра.Не зная какво ще направя утре.Докога ще съм толкова суетно глупава.Трябва да реша-да пътувам ли без билет или да продължа по стария начертан начин.