Чувах на моменти часовника така,сякаш той беше в стаята-а не беше. Стоеше долу,окачен на стената, на долния апартамент.
Всяка секунда се подчертаваше остро и рязко,като че ли ми напомняше,че времето ми изтича.
Бях грешна,бях много грешна,не уважавах, осмивах,хулих. Пиех като за последно,пуших като за последно,за мене нямаше Господ,нямаше Рай,само една черна бездна,която очаквах да изпие душата ми.
Да съм обичала? Не. Само себе си,даже като, че ли и себе си не обичам. Напротив,ненавиждах се. Усещах колко голям изрод съм,усещах студенината в кръвта си. Никога не съм стъпвала в църква, и в онези странни индуистични, будистки религии също не съм вярвала. Бях пълен атеист,който ругаеше всеки вярващ и всяко божество. Аз си бях само господар,аз определях какво да правя,как да го правя и дали е правилно.
Колко години изминаха така,не зная. Колко пъти съм се прибирала фиркана,колко пъти съм повръщала до припадък,не помня.
Знам,че съм развалина,но не знаех,че така ще се спомина. На леглото,в сън ...