Чувах на моменти часовника така,сякаш той беше в стаята-а не беше. Стоеше долу,окачен на стената, на долния апартамент.
Всяка секунда се подчертаваше остро и рязко,като че ли ми напомняше,че времето ми изтича.

Бях грешна,бях много грешна,не уважавах, осмивах,хулих. Пиех като за последно,пуших като за последно,за мене нямаше Господ,нямаше Рай,само една черна бездна,която очаквах да изпие душата ми.
Да съм обичала? Не. Само себе си,даже като, че ли и себе си не обичам. Напротив,ненавиждах се. Усещах колко голям изрод съм,усещах студенината в кръвта си. Никога не съм стъпвала в църква, и в онези странни индуистични, будистки религии също не съм вярвала. Бях пълен атеист,който ругаеше всеки вярващ и всяко божество. Аз си бях само господар,аз определях какво да правя,как да го правя и дали е правилно.
Колко години изминаха така,не зная. Колко пъти съм се прибирала фиркана,колко пъти съм повръщала до припадък,не помня.
Знам,че съм развалина,но не знаех,че така ще се спомина. На леглото,в съня си и то в разговор с Бога. Как стана,не съм сигурна,но помня това:
Пак се напих тази вечер,повръщах като обичайното,но успях да се добера до леглото.
Лежах така,доста време,докато не започнах да рева. Зная,че това за една пияница е нещо нормално,ала аз никога не бях ревала. Чувствах се безпомощна,уморена от всичките си глупости. Изведнъж започнах да се унасям нанякъде,душата ми някак си се надигна и се озовах на очакваното място-моята черна бездна,която дълго време чаках. Беше непрогледен мрак,усещах студенина отвсякъде, пронизваше кожата ми като остър нож. Дочух странен глас,наподобяващ на покойната ми по-голяма  сестра,която си замина преди две години. Тя ме обожаваше,обичаше ме,въпреки всичките ми глупости,тя винаги ми прощаваше. Ала тъй като аз си бях съвършен боклук,я пъдих,не я желаех до себе си. В деня,в който тя умря, разбрах от нейния приятел,който беше дошъл да ми иска сметка,да се посрамя,ала аз и една сълза не пролях. Болеше ме,но бях свикнала да ме боли,не желаех да плача.
Та докато се ослушвах отново за гласа й,тя направо се яви пред мен. Същата ,каквато си бе отишла,млада,красива и синеока. Вече знаех много добре къде съм.
-Здравей- каза ми тя.
Дълго време я гледах, стоях просто и я гледах. 
Още не можех да повярвам,че тя стои пред мен,усмихваше ми се и ме наблюдаваше с онези топли,сини очи.
-Няма нужда да говориш-каза тя. Просто ме слушай.
Зная каква беше,зная колко нещастен живот живееше,колко озлобена беше на целия свят. Не мислиш ли,че е време и ти да бъдеш щастлива,и ти да започнеш да обичаш пак?
При тези думи,тя изчезна,целият мрак изчезна. Картината се смени. Сега бях зад волана,карах Аудито си с бясна скорост. Знаех къде съм,не понечих да се съпротивля да спра колата,знаех,че е безсмислено. Този спомен щеше да се изпълни докрай. Продължавах да карам колата с бясна скорост,отново бях пияна (това беше една от първите ми срещи с алкохола). Изведнъж се чу трясък,още не осъзнавах какво се случва до момента,в който се усетих зад волана,с глава върху кормилото. Бях блъснала нечия друга кола. Излязох от Ауди-то си и понечих да отворя другото потърпевшо превозно средство.Това,което видях беше ужасяващо. Вътре на първите две седалки  имаше мъж и жена,а отзад,малко детско столче,с може би 2 или 3 годишно дете. Бяха си заминали. Бях в шок,линейката бързо дойде,отведаоха ме в районното, разпитаха ме. Някак си целият съдебен процес мина неусетно. Проклета да съм,че бях родена в семейството на политик.
С майка ми и баща ми,никога не сме имали топли отношения,но и те като сестра ми,винаги ме покриваха и прощаваха.
Баща ми ме отърва,имаше връзки,плати тук-там и така и не си излежах отсъдената присъда. Що за свят е това само,срещу няколко хартийки,да ти простят убийство. Аз отказвах да съм на свобода,молех се на родителите си,да си получа заслуженото,ходих в районното,в съда,молих ги да ме приберат,ала баща ми беше влиятелен човек,парите си бяха пари,не ставаха така работите. Още повече намразих семейството си.
Бях готова да се самоубия,да се свършат мъките,ала в неправилното време сестра ми се появи и ме спря. Естествено тя обсъди постъпката ми с родителите ми и по тяхно всеобщо решение ме вкараха в психиатрия за година. Там беше ужасяващо,не бях виждала толкова неадекватни хора на едно място.
Като измина тази скапана година,аз се прибрах в апартамента си и започна голямото пиене. Поне алкохолът притъпяваше болката ми от това,което бях сторила. Никога нямаше да си простя. От този ден,за мене нямаше Бог,нямаше Рай,само една черна бездна ,която очаквах да изпие душата ми.
След края на този отново преживян спомен,аз се озовах на друго място. Беше само светлина,нищо друго,чиста светлина.
Този път гласът беше нечий друг,непознат глас на същество,което нямаше облик.
-Знаеш ли къде си? -попита то.
- На небето?- отговорих леко подигравателно.
-Може и така да се каже. А знаеш ли защо си тук?
-Да ме отсъдиш, нали?-казах аз. Няма какво да ме съдиш,аз много добре знам за къде съм. Направо ме пущай там.
- Нима смяташ,че тука съдим? -каза съществото. Не вярвай,дете мило,на това,що е написано от човешката ръка. Мои творения са,обичам ги,ала кривнаха от пътя, всички до един. Кои вярват,кои-не. Кои се правят,че вярват и дават акъл на онези,които се страхуват. Тежка е съдбата долу на земята,но човекът е крехко същество,лесно поддаващо се на Сатаната,но аз ги обичам, всичките до един. Те си мислят,че ги съдя,ала как да съдя нещо, което и то не знае какво  върши и защо. Душите на хората винаги са били чисти,до момента,в който Онзи не ги омърси. Но ще ти кажа една тайна,Ад няма,Сатаната си живее тук самичък. Адът е долу, на земята. Там аз имам сила,равна на Него,двамата денонощно се борим,кой да спаси една душа,кой да я омърси. Ала накрая,всеки идва при мен,всеки бива опростен,колкото и омърсен да е бил. Душата му сама осъзнава,че това ,което долу е вършил не е било правилно. И аз приемам всички тук,с обич и радост. Освобождавам ги от Ада долу,и ги пращам тук в Рая.
Дълго време ти била си омърсена,дълго време страдала си ти. Но не бой се,аз те наблюдавах,борих се за тебе и борбата ми винаги накрая си заслужава. Повярвай дете,ти също заслужаваш щастие и ти можеш да обичаш и да бъдеш обичана,просто си забравила как.
 - Щом долу е Ада,а тук горе е Рая.-казах аз. Какъв е смисълът да съществува този свят долу,щом душата толкова лесно се омърсява и страда,щом може лесно да бъде пречистена,защо тогава трябва да преживяваме всичко това?
  -За да постигнеш блаженото спокойствие,обичта и щастието,първо трябва да преминеш през всички мъки,да усетиш всяка болка,за да знаеш,че след нея идва нещо,което си струва. Разбира се,вие не го осъзнавате това,нямате представа,а и не бива,защото така се обезсмисля цялата Земя.
Ти,заслужаваш не по-малко да се пречистиш,да си щастлива. Борех се за теб ден и нощ,исках да спася душата ти,ала разбрах,че всичко,което долу преживя,няма как леко и спокойно да го преминеш. Беше време да те взема, тук при себе си. Ти не осъзнаваш,но душата ти плачеше за тук- горе, умоляваше ме да те взема. Това и сторих.
Сега ела да ти покажа нещо.
В момента,в който тръгнах със светлината,видях пред себе си три силуета. Мъж,жена и малко дете,може би на 2-3 години. Беше ми напълно ясно,кои бяха те. Гледаха ме толкова топло,сякаш никога не съм ги блъскала с колата,сякаш не аз бях виновна за тяхната смърт. Единственото нещо,което ми продумаха беше:
  -Прощаваме ти.
В този миг, отново се разплалах,светлината се усилваше и усилваше,видях сестра си,подаваше ми ръка. И за миг, всичко изчезна. Аз изченах,слях се със светлината,вече мен ме нямаше,аз не бях личност,аз бях една душа. Една щастлива и обичана душа.

    P.S Така го почувствах един ден,написах го....