Пред фалит
Отскоро светът започна да бъде населяван от разни дребни и безотговорни бизнесменчета, които искат да получават от така наречените “лесни пари”. Тези човечета още от раждането си са убедени, че са дошли на този свят, за да се радват на щастие и слава. Те се гмуркат в света на бизнеса с малко финанси и често необразовани, а скоро след това се дивят на постигнатото от тях. Такива хора има много, но те не си дават сметка, че докато не се сдобият със собствен офис и друго недвижимо имущество, не се различават особено от кой да е продавач на пазара.
Наскоро в Лозенец построиха сграда за такива наивници, която беше най-популярна под името “офис сграда”. В нея има предимно малки стаи с пошла мебелировка и господинчовци като онези описани горе, които си плащат, за да седят в тези помещения.
Един такъв човек, който се беше отдал на живота сред сивите бюра и въртящите се столове, беше Марин Станчев. Всеки ден той идваше на работа в “офис сградата” заедно със своята стара Лада и поизтърканото си светло-кафяво сако. Предпочиташе да оставя колата си в някоя съседна пряка на същата улица – така никой не я виждаше, а той самият се освобождаваше от такси за паркинг. После вадеше куфарчето си, по цвят почти като сакото му, и минаваше тържествено край охраната в “офис сградата”. Докато се качваше по стълбите, заресваше косата си с пръсти, така че да прикрие плешивината върху главата си.
През онзи ден той, както винаги, намести очилата си преди подобно на войник да застане срещу секретарката, отговорна за етажа му.
- Имам ли някакви съобщения?
Кремена Милчева работеше като секретарка в “офис сградата” от четири месеца. Основната ù работа беше да разпределя писмата за всекиго от нейния етаж. В днешно време нищо особено, когато хората разполагат с електронна поща и мобилен телефон. По-голямата част от времето си тя беше принудена да прекарва в редене на пасианси. Плащаше ù се подобаващо.
- Да, господин Станчев! Има две писма за Вас. Заповядайте!
Тя му ги подаде и продължи със своето еднотипно занимание. Той ги пое с усмивка и отиде в офиса си, за да ги отвори. Марин се отпусна на своя въртящ се стол, извади една ножица и започна да разпечатва първия плик. Изглежда писмото беше от фирмата му сътрудник.
Господин Станчев се занимаваше с купуването на хартия и препродаването ù на други офиси. Фирмата, от която вземаше хартията, беше малка, но все на печалба. Той се беше доказал като доверен клиент, който я рекламира и пробутва скромната ù продукция. Ежемесечно закупуваше около 30% от изработената хартия.
“Драги господин Станчев” гласеше писмото,
“Кадастроните, заедно с останалата част от поръчката, са изпратени до пожелания от Вас склад. В това писмо ще намерите и фактурата за покупката. Тъй като сте наш лоялен клиент, превозът отново е за наша сметка. Шофьорът е инструктиран да каже името Ви. Не е нужно да го посрещате.
Лесно се работи с Вас!”
Това беше рутинно писмо, каквото Марин Станчев получаваше всеки месец. Чудно, но второто беше изпратено от същата фирма:
“Здравейте отново, господин Станчев,
Пишем Ви, защото възникна проблем и сметнахме, че първо Вие трябва да бъдете информиран. Подобна информация не е за по телефона, защото може да помогне на нашите конкуренти. Станало е така, че новият и неопитен шофьор е развалил стоката Ви. По време на невнимателно каране е набил рязко спирачки. Коланите са се впили в хартията и са повредили краищата ù, след което дори са се разкопчали. Затова стоката Ви няма търговски вид. Скоро наш човек ще я вземе от склада и тя ще отиде за рециклиране. Не се притеснявайте! До три седмици ще Ви доставим нова. Услугата ще е без доплащане, защото вината е изцяло наша. Можете да използвате това писмо като гаранция, че ще ви се разплатим.”
Най-отдолу имаше подпис.
“Но един подпис не означава нищо! ” – помисли си Станчев. – “Трябва да е заверено от нотариус и да има печат. ”
Марин се отпусна в стола си и започна да разсъждава:
“Какво трябва да се направи? Писмото може да е измама. След две седмици трябва да плащам за билборда на булевард Сливница и рекламата в още няколко офиса. Дотогава няма да успея да продам хартията. Скоро може да остана без пари. Най-добре ще е да се обадя във фирмата и да видя дали не може да се измисли нещо. ”
Той придърпа телефона си, стисна слушалката и набра желания номер.
- Здравейте! Фирма за хартия и канцеларски материали “Paper Express”. Какво ще желаете?
- Казвам се Марин Станчев. Бих искал да говоря с Вашия началник!
- А, добре! Моля, изчакайте момент!
Марин се облегна и зачака. Ситуацията беше неприятна и той трябваше да избере възможно най-подходящите думи, ако иска да подкара работата. В противен случай можеше да изгуби всичката си печалба и да се върне там, където е бил преди няколко месеца – в началото, почти без пари за инвестиция. Това го караше да се чувства зле.
Без да съзнава, от около месец, той търсеше изход от така наречената “криза на средната възраст”. При него тя или беше дошла по-късно, или той не беше усетил въздействието ù навреме. Сега, възрастен и до известна степен физически немощен, той преди всичко искаше пари.
- Станчев, здравейте! – обади се глас от другата страна.
- Здравейте, Миленов! Искам да си поговорим за инцидента, който е станал наскоро.
- Разбира се, но нали Ви обясних всичко в писмото!?
- Така е, но бих искал нещата да стояха другояче!
- А как именно?
- Имам си сметки за уреждане и сега нямам как да платя. Стоката ми трябваше за тази седмица.
- Разбирам Ви, но така се случи. Не мога да накарам хората си да работят по-бързо. Накрая можем да Ви дадем малък бонус заради закъснението. Друга възможност не виждам.
- Значи се оказва, че имам да плащам реклами и изтеглени кредити, а всичко зависи от писмо с Вашия подпис. Трябва да се надявам, че ще избегна фалита, като си получа стоката в последния момент и успея да се разплатя почти веднага. Така ли?
- Така е за момента, но Ви обещавам, че ще потърся някаква алтернатива.
- На Вас разчитам, но по-добре не ми се обаждайте.
Марин Станчев затвори телефона и въздъхна дълбоко. Оказваше се, че днес няма сериозна работа заради последните събития. Най-добре беше да се прибере вкъщи и да си почине. Той изключи мобилния си телефон и бавно се запъти към вкъщи.
Докато слизаше по стълбите, той си мислеше за своето семейство. Имаше съпруга и дъщеря. Дъщерята беше в седми клас и скоро щеше да кандидатства. Не трябваше да се притеснява. Сега ù беше времето да учи и да влезе в хубаво училище.
Когато излезе на улицата, Марин се замисли за съпругата си. Как щеше да ù каже, че е пред фалит? Как щеше да ù обясни, че след като изплати дълговете си, остава без работа и с малко пари? Дали щеше да продаде хартията, пристигнала със закъснение? Мисълта, че това е възможен изход, но после може да се случи същото, го караше да се чувства безсилен.
Да седи и да чака да му доставят нещо, а после да върти телефони и да търси на кого да го пробута… Да има двама служители, които единствено разнасят цветни брошури, а после си мислят, че са свършили кой знае какво и да искат сериозни пари… Не, тази работа не е за него. Трябва да се откаже и още утре да уреди сметките си.
Той извади ключа за колата си и понечи да я отвори. В този момент го настигна охранителят от “офис сградата”. Онзи или го беше проследил, или винаги е знаел къде Станчев избира да си паркира колата. И двете възможности имаха странно-неприятен елемент!
- Понеже не си вдигате телефона, някой си Миленов се е обадил на секретарката Кремена. Има важно съобщение! Понеже инцидентът всъщност е бил лека катастрофа, има застраховка, която ще бъде изплатена. За част от стоката също е имало застраховка. Още утре този Миленов може да Ви плати каквото не сте получили. Нали сте искали пари…
- Хубаво!
Край
© Калин Кръстев Todos los derechos reservados
Ще ви послушам.