Вчера вечерта отидох на разходка до мостчето в парка. Както си вървях към парка с наведена глава – такъв ми е навикът, видях паднала връзка с ключове на тротоара. Бяха увиснали на ръба на шахтата за вода, те сякаш само чакаха за дъжда, който се канеше току да завали, за да ги бутне в канала. Спрях се, наведох се и ги вдигнах. Бяха два ключа – сребристи, закачени на обикновена връзка. Огледах се наоколо, дали някой не ходи наоколо с поглед, вперен в земята, и да ги търси. Нямаше никой и реших да ги оставя на клона на едно дърво наблизо и си продължих по пътя.

Вкъщи се замислих. Да намериш ключ е на късмет. Това е като да отвориш нова врата, да намериш нов път в живота си. Какво ли означава да загубиш ключовете си, обаче? Дали човек загубва пътя си, насоката си в живота... Мисълта ми продължи да се рее в тази посока.

Замислих се за човека, загубил ключовете си. Той/тя ще стигне до дома си и ще опипа джобовете си, но няма да намери загубената връзка. Представях си, че човекът беше навярно скромен, водеше обикновен, да не кажем сив живот. Ключовете му сиви, отварят сива врата към сив апартамент, към сив живот. Той ще си помисли, че някой може да влезе в сивия му апартамент и да го окраде и да го остави още по-сив отколкото е бил преди. А докато си мисли така, вратата все си остава заключена пред него. Тогава той ще се паникьоса. Ще се почуди къде е загубил ключовете? Дали да се обади на хазяина си, ако има такъв, да отвори вратата? Не, все още е рано... Ако се обади, ще трябва да му плати за разходката.

Такива мисли преминавали през главата на човека, представях си, докато той или тя вървял обратно, откъдето е дошъл, гледайки в земята, та дано да намери ключовете си. Започнало да ръми.

По пътя си представях, че човекът намерил едно изгубено кръстче, четирилистна детелина, кутия цигари, а до мястото, където намерих ключовете му, на едно дърво, с кабърче била забодена визитна картичка. Сивият човек огледал всичко, което бил намерил, и решил, че това са символи, знаци, които могат да му помогнат да извърви пътя си до изгубените си ключове, да намери пътя си, така да се каже.

Първо човекът извадил кръста и коленичил. Помолил се на Бога. Отдавна не се бил молил, но сега го правил горещо. Но той не познавал Бог и дали затова, но Бог не му пратил прозрение – човекът не намерил своите ключове, своя път в живота! Но хората минавали около него и го виждали с кръст в ръка и да се моли горещо и си казвали: “Виж ти, този човек е намерил вярата си и пътя си в живота.” Малко знаели, че той бил загубил и двете и се носел без посока!

След това той извадил четирилистната детелина, поставена внимателно в едно листче в джоба му – та да му даде късмет. С детелината в ръка търсил наоколо за ключовете. Хората го виждали така с детелина в ръка и решили, че той е голям късметлия, но напротив – не бил ли той човек без никакъв късмет, загубил своя ключ, своя път в живота!

После човекът решил да си почине и извадил кутията с цигари и запалил. Подпрял се на оградата на мостчето и си пушил, сякаш нямал проблем в живота. Хората, излезли на разходка в парка, минавали покрай него и си мислели: “Този човек си няма и грижа на света. Стои си и си пафка, и всичко си му е наред.” Малко знаели те, че този човек не можел да отключи апартамента си, бил без всякаква надежда!

Накрая човекът намерил визитната картичка, забодена с кабърче за дървото. Нещо било написано на нея, но дъждът го бил размазал. Човекът взел визитката и я въртял в ръцете си. Накрая отчаян решил да се обади на номера на картичката.

Чух телефона да звъни следобяд същия ден. С емоция, настоятелно и малко притеснено. Все едно някой в нужда ме търсеше – или въобще, дали си представях? Нима телефонът може да звъни с емоция? Вдигнах. От другата страна след пауза заговори угрижен женски глас. Тя ме попита притеснена, сякаш да не викна гневно, че ми се обажда непознат човек, дали случайно не съм открил ключовете ѝ в парка?

“Разбира се” отвърнах. “Днес сутринта. Ще ви ги донеса. Нека се срещнем на моста в парка. Знаете ли къде е? Ще бъда там след десетина минути”.

Облякох се и излязох от къщи, с ключовете ѝ в ръце. Преди това се бях върнал и ги бях взел от клона на дървото, където ги бях закачил, за да не ги намери и вземе някой, на когото те не принадлежаха. После написах на визитната си картичка “Намерени Ключове” и я забодох за ствола на дървото – та нали трябва да си помагаме, когато загубим ключовете си, и въобще своя път в живота?