- Нямаше нужда от рози и бонбони, аз си знам, че ме обичаш...

- Точно заради това ми харесва да го правя. Не си алчна, не си разглезена, нямаш нужда от диаманти, нито от маркови дрехи, а розите и бонбоните ти звучат като прекалено голям подарък.

- Ее, недей да ме изкарваш светица, със сигурност не съм. Все пак няма да отричам, хареса ми вниманието. Днес докато отивах в университета около мен навсякъде имаше сърца и цветя и всякакви такива любовни боклуци, си мислех как са само загуба на ресурси, но пък колко би било хубаво ми подариш едно такова. 

- Мислиш, че не знам?

- Ами не съм ти казвала...

-  Ааа така ли, мислиш, че трябва да кажеш нещо, за разбера, че го мислиш?

- Твърдиш, че ме познаваш толкова добре. Не прекалявай с романтичните приказки, не можеш да ги защитиш. - каза тя с огромна усмивка.

- Предизвикателство ли е това?

- Нека го приемем така да, докажи се, все пак твърдиш, че можеш да ми четеш мислите, да те видим...

- Добрее, какво искаш да ти кажа?

- Всичко, което можеш.

- Откъде да започна... Любимият ти цвят е синият, любимото ти животно е кучето, нямаш любим филм, ти всъщност дори не обичаш филми, обичаш да гледаш трейлъри, защото твърдиш, че всичко важно е включено там. За сметка на това обаче обожаваш да гледаш сериали... не знам и аз защо, но ревеш с тях и се смееш с тях и даже съм те виждал как им се ядосваш, което е изключително забавно. Хммм, с музиката е малко сложно, нямаш любими, и ти не знаеш какво обичаш да слушаш, до скоро твърдеше, че не харесваш едни песни, вчера те хванах да си тананикаш точно такава. Имаш един поглед като го видя и ми се доплаква. Слава богу го виждам много рядко. Използваш го само, когато говориш за баба си и онази ужасяваща вечер... За сметка на него обаче има един друг, който обожавам! Понякога, когато правя нещо, или когато просто си седя ти ме поглеждаш и само се усмихваш, сякаш ми се радваш. Няма нужда да ми казваш, че ме обичаш, този поглед ми е достатъчен! Мислиш, че не те виждам, но аз постоянно се оглеждам за него, той е едно от малкото истински удоволствия в живота ми. Но да не се отплесваме...

- Спри! - каза тя със сълзи в очите

- Моля те спри, не мога да понеса повече! Казваш ми всички тези неща и ме караш да се влюбвам още повече, а не трябва.

- Защо пък да не трябва, откъде дойде това

- Не трябва, защото направих грешка, която знам, че няма да простиш и заради която знам, че ще те загубя. Аз и досега се чувствах ужасно, а сега вече не знам как въобще ще живея със себе си. 

- Спри, спри. Кажи ми какво си направила.

- Изневерих ти...

Мълчание... той не знаеше как да продължи, усети една голяма топка, която се оформи в стомаха му и много бързо стигна до гърлото. Сълзи напираха и в неговите очи, но не си позволяваше да заплаче. Беше раздвоен. От една страна му идваше да разбие нещо, от друга сърцето му се късаше. Не знаеше коя емоция надделява, ядът или тъгата. Все пак той планираше бъдещето си с нея, вече си представяше къщата, в която ще живеят и двете им деца. Виждаше как той става успешен адвокат, а тя успява да нарисува най-невероятната картина, достойна за музей в Париж. Точно в този момент прекрасната мечта го караше да се чувства още по-зле. Жалък, безсилен наивник, за такъв се прие. Тя продължаваше да говори, най-вероятно е обяснявала как изневярата не е значила нищо, как е било само една грешка и колко много го обича. За него това бяха празни приказки, затова и не ги слушаше. Ставаше му все по-гадно, защото имаше малка част от него беше готова за прости и да забрави. Колкото повече я слушаше, толкова повече се увеличаваше тази част, а той не искаше това! Егото му не го позволяваше. Та тя му беше изневерила, това е като най-тежкия грях в една връзка. Първото и последното правило. Изглеждаше му тъжна и жална, ревяща пред него, а в същото време сякаш вече го беше гнус от нея.

Обърна се и тръгна. И така в "Деня на влюбените" се прибра сам и опустошен. Върна се назад и започна да мисли за отношението си към нея. За момент, дори се почувства виновен, че я е подтикнал към изневяра. Това обаче беше за кратко, после пак се върна към яда и разочарованието си. Телефонът му не спираше да звъни, съобщенията валяха. Тя се надяваше на прошка, но той пък бе категоричен! 

***

- Спри, спри. Кажи ми какво си направила.

- Изневерих ти...

Той замълча... Тя не спираше да говори, обясняваше как го срещнала на една вечер, точно когато двамата били скарани. Онзи непознат я накарал да се почувства невероятно, в момент в който е била много уязвима. Било е еднократно и дори не и харесало. А след като приключило, вината започнала да я изяжда отвътре. Докато изливаше цялата тази история обаче, той я гледаше с празен и влажен поглед, на дали беше чул и дума от нея. Тя наистина се чувстваше ужасно и сякаш избираше всяка своя дума много внимателно, за да може наистина да изкаже колко много съжалява. Не беше достатъчно и тя го знаеше, но нямаше друг избор, времето нямаше как да се върне, можеше само да се извинява докато посинее. В един момент той просто се обърна и си тръгна. За миг сърцето ѝ спря. Беше станало ясно, че той слага края. Не беше готова затова, надяваше се, че поне ще ѝ даде надежда за бъдещето. Не беше малоумна, ясно ѝ беше, че няма да стане веднага, но искаше да знае, че все още има шанс, когато обаче той си тръгна за нея стана ясно, че шансове няма. Той се беше отказал, а от това връщане назад няма, поне в нейните очи. 

Истината беше, че тя го обичаше. Нещата не бяха толкова черно-бели. Това, че беше изневерила, не означаваше, че не го обича. Беше направила грешка и то голяма, но кой не е? Той се чувстваше предаден и омерзен, тя пък виновна и засрамена. Лошото беше, че тези емоции, да ги наречем временни, бяха в състояние да развалят многогодишна любов с богато минало и вълнуващо бъдеще. 

Та те изглеждаха като от приказките. Тази невероятна реч, която той сякаш изпя точно преди погрома беше само пример за невероятните им отношения. Понякога той ѝ носеше бонбони, ей така, за да ѝ подслади живота, други пъти тя го чакаше до колата с една бутилка вода и сандвич, защото знаеше, че не е имал време за такива неща, а не искаше да му е зле. Опитваха се да правят животите си по-приятни и поносими със всяка дума и всеки жест. 

И така до момента, в който те се скараха и тя прегреши. Скарването започна от лек спор и прерасна в скандал. Тя беше забравила да заключи колата му, когато влязла да си вземе чантата. В началото той само се шегуваше с нея. Подмяташе някое друго изречение, което леко да я жегне, без да я обиди. На нея обаче ѝ кипна. Явно той беше прекрачил границата. Каза му го и започнаха да спорят. Той твърдеше, че не го прави със злоба, а просто, защото е смешно, тя обаче беше убедена, че във всяка негова шега лежи поне една нотка упрек. Естествено кавгата не се сведе само до тази ситуация, напротив, изровиха се стари спорове, нагрубиха се един друг и в крайна сметка решиха, че е най-добре да си починат. Разбира се под почивка, не се имаше предвид "легни си с първия", но така се случи. Тя излезе с приятелки, отидоха в едно барче. Написа се много, все пак давеха мъката ѝ. По едно време тя реши да отиде до тоалетна, където срещна едно момче. Дори не запомни името му, толкова не ѝ беше важен. Той я обсипа с комплименти, а тя глупачката се върза на номерата. Дори не разбра как я беше вкарал в тоалетната и вече я събличаше. Разбира се помисли си за човека, който я чака вкъщи, но за съжаление, мисълта за човека, който я целуваше в момента беше по-силна. След като приключиха тя, дори не го погледна, не му каза чао. Оправи си косата и отиде при приятелките си, все едно нищо не е станало. Вътрешно обаче я изяждаше.

На следващия ден той беше твърдо решен да се сдобрят. Докато тя беше в бара, той си стоя вкъщи и мисли затова какъв би бил живота му без нея. Как би било скучно и сиво и как всъщност вече са зависими един от друг. Замисли се затова как утре ще стане и тя няма да е до него, после ще излезе и няма да има на кого да подари бонбони. Нямаше да има кой да му мрънка да яде, което всъщност много му харесваше, защото го приемаше като знак на любов. Продължаваше да си представя, различни ситуации, в които не я просто я няма и както си размишляваше изведнъж реши, че ще направи всичко възможно, за да го предотврати. И така на следващата сутрин стана, облече любимата ѝ негова риза, купи една кутия бонбони и се запъти към нея. 

А на нея разбира се и омекнаха краката, когато го видя. Вината ставаше все по-голяма, колкото и да се опитваше да я подтисне. Опитваше се да се обеди, че вината всъщност е много ниска цена за щастието. Замисли се, дали да му признае, но сърце не ѝ даде. Той беше толкова весел и  целеустремен, как можеше да му разбие сърцето...

Две седмици те бяха повече от щастливи, поне половината от тях. Тя се опитваше да запази самообладание, но беше много трудно, защото той  пък беше твърдо решен постоянно да я обсипва с мили думи и жестове. Мечтата на всяко друго момиче, но не и нейната. 

Когато той говореше и обясняваше колко добре я познава, тя се удивляваше на това как е забелязвал всички детайли. Той наистина я обичаше, а това наистина я разкъсваше. Съвестта ѝ не издържа и тя просто му каза... 

Интересното беше, че след като мина малко време той сякаш предпочете да не беше научавал. Да, всеки прави грешки, може би вината, която изпитваше тя беше достатъчно наказание, трябваше ли да му казва и да разваля всичко и за него. И все пак кое е по-добре да живееш щастливо в заблуда, или гадно, но в реалността?

Тя го намери на другия ден, не беше трудно все пак досега правеха всичко заедно. Опита се да говори с него, но той беше все така непреклонен...

- И ти не си перфектен! - извика тя в момент на пълно отчаяние.

- Поне бях верен!

- Е, и? Това ли е най-важното? А всичко останало? Всички пъти, в които си ме наранил, в които си ме накарал да се чувствам грозна и нищожна, те не се ли броят? Дори не го познавам, наречи ме курва, но е така, той беше непознат, който ме накара да се усмихна, нещо което не ми се беше случвало скоро. Мислиш, че си перфектният приятел, защото си ми купил бонбони един два пъти... Майната им, можеше просто да не си груб с мен, щеше да си спестиш парите. Почувствах се наистина ценена чак след като изневерих, естествено...

- Разбира се, че аз съм виновен, ти забърса боклук в бара и някак си аз съм човека, който да виниш. Говори колкото искаш, но имаш глава на раменете. Твърдиш, че съм те подтикнал, добре. Ти не можа ли да се спреш? Толкова ли си незадоволена? Просто спри и ме остави. Аз приключих...

Той влезе в колата и отпраши, колкото можа по-бързо. А тя го гледаше и плачеше. Опитваше да се убеди, че не ѝ трябва, че така е най-добре. В крайна сметка обаче си го обичаше и не си представяше как е с друг.

Три седмици те не си продумаха. Всеки си живееше неговия живот, гледаха да не мислят един за друг, но беше много трудно. Излязат с приятели, те разпитват, приберат се вкъщи само спомени. И така един ден пътищата им се пресякоха. Видяха се в едно кафе, нормално като се замислиш, преди постоянно ходеха там. 

Очите им светнаха, нямаше яд, нямаше болка, просто се радваха. Тя го гледаше с онзи поглед, който той така обичаше, а той искаше само да я прегърне. Не се и спряха, доближиха се един към друг, плахо, но толкова сигурно. 

- Здравей!

- Здравей и на теб.

- Как си, какво правиш напоследък?

- Живот си живея. - каза той с усмивка, в опит да се пошегува. 

Тя го погледна леко смутено, а след като видя усмивката и двамата избухнаха в смях. Изглеждаше сякаш вече им е минало, какво беше една грешка на фона на всичко хубаво, което са преживяли. 

Изневярата не е най-тежкият грях. Може би понякога ти трябва. Ами ако живееш с грешния човек? Можем да я наречен тест. Проверяваш, дали ако бъдеш с някой друг ще ти хареса. Понякога, както в този случай, осъзнаваш, че човека който си избрал е правилният, в други обаче "аферата" е най-приятната част от ежедневието ти, което само може да покаже каква е връзката... Живота не е в двете крайности, добро и лошо. Понякога те се смесват, понякога имаш нужда от лошото, за да оцениш доброто. И разбира се грешката никога не е само на изневерилия. Няма да се лъжем, той е по-виновен, но все пак ако човека до теб те прави истински щастлив, би ли тръгнал да си търсиш друг? 

2 години по-късно приятелите им получиха най-красивите покани за сватба. Бяха успели да загърбят грешките и да продължат напред. В началото доверието беше много крехко. Налагаше се да му обяснява къде е и с кого, но това беше съвсем очаквано, с времето на него вече не му беше интересна всяка нейна минута. Нямаше нужда да му обяснява как се е скарала с Гошо в офиса в 4, а после в 4:15 е яла най-сухия сандвич. Вече ѝ вярваше. Има едно клише, че доверието е като огледало и ако се счупи веднъж, дори да се залепи то никога няма да е същото. Според мен това не е вярно. Ти избираш, дали да се довериш, ти решаваш! Ако наистина обичаш човека, след като не повече не ти е дал повод за съмнение, ти трябва самият трябва спреш да го търсиш. Имаме навика да си измисляме проблемите сами, вместо просто да попитаме и да разрешим недоразуменията. Една вечер тя беше излязла с приятелките си. Той се опитваше да се стърпи, но съмнението го убиваше. Беше готов да отиде при тях и да направи скандал. А защо, не знаеше. Пое дълбоко дъх и просто ѝ писа "Как е с момичетата?" Тя почти моментално отговори "Аз съм пред входа, качвам се." Той се усмихна широко и всичкият гняв от преди 10 минути се изпари. 

Не знам, дали са живели щастливо, но предполагам. Виждам ги в къщата с двете деца, по-щастливи от всякога! А за да избягват неприятности вече само той заключваше колата!