Преди заспиване

Тишината е състояние на ума. Стремеж към него.

Къде изчезнаха стъпките? Ето ги пак, една след друга, идват. Минавате оттук, после настрани, ето там, няма ви, вече се разтворихте в собствената си незначителност. Каква хубава картина! Колко внимание е отделил художникът на всеки детайл, колко синьо е небето, колко щастливи са хората. Ето пак, оставете ме сам на себе си, не може ли да се махнете, изчезнете завинаги. Отварям капака и изхвърлям съдържанието. Всичко е чисто и ясно, празно. Изкачил съм се на хълма и гледам мрачното небе, на което няма нищо, абсолютно нищо, само звезди, които греят ярко, много ярко, започват да изгарят очите ми, хващам ги с ръка, те парят, започвам да ги мачкам, огъвам ги като часовници, ръцете ми стават златни, хвърлям топките, отбиват се от таблото и влизат. Мирише ми на изгоряло. Скърцане по настилката. Улавям кълбото и се понасям напред, не виждам нищо, само усещам краката си, мускулите, нося се напред, чувам рева на хората, много съм лек, отскачам наляво, тялото ме слуша, гърми в ушите ми, как само ме болят, тълпата ме притиска, мачка ме, всеки иска да ме докосне, дърпат ме, блъскат ме, телата се удрят едно в друго, опитвам се да се отскубна, губя ориентация, животинските инстинкти изплуват, драскам, хапя, ритам, удрям където сваря. Някакси ме поглеждат с укор, нали е игра. Можеше да си спестят аматьорските позички, защото идва влакът, свирката на машиниста пищи диво, помита всичко, блъсва ги и ги убива, няма вече никой, все едно, че вратата е затворена и прекъсва и последния лъч светлина.

Край, край, край. Отново празно пространство, блъскам се в него, меко ми е, удрям си главата, удрям няколко пъти, силно, много силно, няма замаяност, вие ми се свят, опиянение, леко, леко, много леко, понасям се и летя, съставен съм от празнота и чисто състояние, няма преплитания, стърчащи и струпани едно върху друго неща, които трябва да се премахнат възможно най-бързо. Колко щастие и свобода и екстаз. Мога да правя всичко, ето, завъртам се настрани, правя кълбо, много рязко нагоре. Това състояние е лесно постижимо, още по-лесно е да се задържи, вече знам как става, ще го запомня за по-късно, когато истински се нуждая, после пак мога да го възпроизведа, просто когато си поискам, никой не може да ми попречи да съм бог, всеки човек е бог, защото не знае какво може. Сега мога да спя спокойно, сигурен съм за утре.

Ще бъда с много хора, ще ми казват колко съм хубав и добър и способен, ще чета различни неща, ще разбирам всичко, едно след друго, ще се опитвам да се харесвам, ще правя комплименти, ще ме докосват по главата, ще гледат тялото ми, започват да ме опипват, разкъсват дрехите ми, изплува същността, надига се нагоре, за съжаление руши всичко по пътя си, проправя си неумолимо тъй необходимото пространство, избухва на повърхността, разбива всички общоприети условности и правила, така трябва да бъде, аз обаче ако не съм готов какво да правя, разбива институцията отдолу, изгнили тела, мръсни и низки страсти, назъбени лица облени в пот, изпаднали в ужас, но диво смеещи се, скачащи в мрака, докато не се спусне пресата и не смачка всичко, без пропуск, без изключение.

The American dream – на който и да се сетиш му минава през онази работа, надявам се, иначе кой ли би останал да спаси света, а и какво ли има останало за спасяване, няколко чисти усещания, които обаче всъщност са един недостижим мираж, винаги висящ над хоризонта с надпис “забранено” или по-скоро, а може би и по-често с табела “Ако имах достатъчно смелост щях да го постигна”. Това обаче какво значение има, тъй или иначе ще умра, а всички знаем, че има нов живот, нали? Нищо, че няма да си спомням стария, това ме успокоява, прави ме един от малцината, знаещи тайната. Може пък в другия живот да се родя в Америка, кой знае, доста е вероятно дори. Тогава ще се чувствам наравно с тях, тези търсачи на приключения, тези носители на мъдростта и познанието, вече не преселници, а нещо друго – мечта, модел за подражание. Ще си говоря с тях за каквото поискам, ще се опитам дори малко да ги разбера, ще се вгледам тогава в себе си и много съм любопитен какво ще видя. Дори да е нещо страшно, винаги има пропуснати възможности.

Сега обаче е време за сън. Усещам как се унасям, крайниците ми омекват, вече не ги чувствам, сякаш не са там. Не искам никого около себе си, махайте си, изчезвайте, аз съм си напълно достатъчен на мен си, всичко мога да си осигуря сам. А и винаги съм си бил популярен. Винаги са ме търсили за мнение, ето ги, идват пак, ухилени, всички заедно, ние сме голям отбор, заедно ще спечелим всички победи, които са там навън, за да бъдат спечелени и преодолени. Няма да пропускам нищо, контролирам всичко, знам всичко, нещата са наред, хората ми се доверяват, аз управлявам, държа лостовете на чувствата, никой не може да бъде по-умен от мен, нещо обаче се чупва, колелото се откъсва, внезапно се накланя, лицата им се размазват по асфалта, зъби се разхвърчават навсякъде, аз им казвах, а те не ми вярваха, не ми вярваха...

Чувствам се виновен, започва голямото пропадане. Не отново, не, опитвам се да се задържа за нещо, всички тези спасителни въжета, които оставях през годините, но сега, няма ги, ето тука бяха, а вече не се виждат, късат се като паяжини, разпадат се на прах и се разтварят във въздуха. Ето я и нея, не искам, махнете я, и тя ме кара да се чувствам виновен, докосва ме, гали ме нежно, косата и е руса, обвива ме целия, моля ви, махнете я, не искам да ме виждат с нея, срам ме е, аз не я заслужавам. Тялото ми обаче е обездвижено, тя ме целува навсякъде, гризва ме по ухото с белите си зъби, усещам гърдите и, голи, натежали, обгръщат лицето ми, не мога повече, искам я, искам да проникна в най-големите и страхове и кошмари, да завладея мечтите и и да ги контролирам, нищо не трябва да се случва без мое знание. Тя обаче усеща, много е хитра и жестока кучката, усмихва се ехидно, победоносно, оставя ме да се изплъзна, започвам отново да падам, кога ли съм спирал? Лицето ми е маска на ужас, крещи беззвучно. Най-накрая тишина. J