Беше към два и половина след обяд, когато посподин и госпожа Васа пратиха Наташа и Ана да си ходят. Сметнаха, че е добра идея и двамата с Ана излязоха от болницата. На входа срещнаха Лора и Крис, които явно са изчакали да свършат часовете за да дойдат до болницата.
Очевидно двамата с Ана не изглеждаха много добре, защото щом ги видяха лицата им помръкнаха.

- Толкова ли е зле?
Никой нищо не отговори, а Наташа се тръшна на най-близката пейка като запали цигара. Ана се настани до нея, а Лора и Крис седнаха на отсрещната.
- По-зле. - промълви Ана.
Наташа го стрелна с поглед, но след това реши, че трябва да знаят.
Той им разказа всичко, което се бе случило, от линейката до този момент, а след разказа, Лора и Крис стояха безмълвни дълго време. Единствено Крис се присегна и потупа с пръст кутията с цигарите като знак, че му се пуши. Наташа му кимна и после плъзна кутията към Лора. Предположи, че и на нея и се пуши и позна.
Стояха на пейката известно време като си спомняха как минала зима бяха тръшнали Марио в голямата пряспа пред училище и той не можа да излезе, че се наложи да го дърпат.
Наташа не бе забелязала кога Лора е извадила химикал и драскаше по ръката й.
Щом погледна ръката си видя на върха на всеки пръст човече. Имаше циклоп на палеца, оплезено човече на показалеца, човече с три косъма за коса на средния пръст, на безименния имаше човече с момичешка коса, което оприличиха на Крис осми клас, и на кутрето имаше малко човеченце с големи очи, което приличаше на извънземно.
- Добро е. - Наташа похвали произведението на Лора. - Никога повече няма да си мия ръката.
Смеейки се телефонът на Наташа звънна. Щом погледна диспея и видя непознат номер предположи, че е Мъров.
- Трябва да се прибирам. - рече тя и се изправи като отби повикването.
- Ако дойдеш с мен до сервиза ще те откарам. - каза Ана и я погледна въпросително.
- Далеч ли е сервиза?
- Не, на пет минути път от тук.
Наташа се съгласи да отиде с него и приятелите се разделиха отново. Лора и Крис поеха към спирката, а Ана и Наташа в другата посока. Щом стигнаха сервиза, отне една-две минути да вземе колата и потеглиха към квартала. Тъй като живееха близо един до друг беше удобно да я закара.
- Спри тук.
- Сигурна ли си? Живеем на две къщи един от друг.
- Всъщност са пет и пак не е толкова далеч. - и слезе от колата.
- До другата седмица. - рече Ана и той излезе от колата.
- Да... - тъжно рече тя. - До другата.

                                           --------------------------------------------

- Прекалено много се бави. - нервно отбеляза Мъров чоплейки телефона си.
Силов взе телефона от ръката на Мъров, защото го дразнеше.
- Прибира се вкъщи. - напомни му той. - Все пак трябва да се сбогува с техните.
- Ами ако просто остане там? - раздразнено попита Мъров.
- Няма, повярвай ми. - увери го той. - Сигурен съм, че вече изпитва силна тревога заради случващото се от Другата страна. Знае какво я очаква. Стига си нервничил.
Мъров си пое дълбоко въздух и се облегна в седалката си.
- Добре, някакво развитие? - смени темата той.
- Дефинирай развитие. - изсумтя Силов. - Копието трябваше да се срещне с някакъв тип преди час и половина, а не се е появила на уговорената среща.
- Закъснява? - предположи Мъров.
- Съмнявам се. Нещо се е случило.
Мъров потърка чело и отпи голяма глътка от вече изстиналото кафе. Сбърчи нос при вкусването на отвратителния вкус.
Следяха плътно Наташа, а щом момчето с което беше спря колата пред къщата си, те спряха на две къщи разстояние.
- Тръгвай. - подкани го Силов. - Щом влезе вътре, спри пред тях.
Мъров метна чашата с кафето през прозореца и потегли, усещайки неодобрителния поглед на Силов, но не му обърна внимание.
Щом видяха, че Наташа отваря вратата, спряха. Но в този момент тя се обърна и се втренчи в тях. Тогава вдигна телефона към ухото си и влезе в къщата.
- Няма да се зарадва, че я следим. - рече Силов.
Телефонът на Мъров звънна и Силов го погледна безизразно.
- Едва ли ще го приеме навътре.

                                           --------------------------------------------

- Луд ли си?! - изсъска тя в телефона. - Следене?!
- Не го прави голяма работа, Наташа. - посъветва я той.
- Какво? Да не мислите, че ще избягам? - възмути се тя и се качи бързо по стъпалата. - Нали от това, дали ще дойда с вас зависи живота ми!
- Ами побързай! - изимитира той тона с който тя му говореше.
- Голям си кретен, да знаеш. - озъби му се тя.
- Много мило, не ми го казват за първи път.
Наташа изсумтя и натиска червената слушалка.
- Досадник. - промърмори тя под нос и грабна един сак щом влезе в стаята си.
Натъпка няколко дрехи, взе си четката за зъби и четката за коса и слезе долу. Реши се най-накрая да спре да отлага заминаването си. Трябваше да бъде направено, иначе нямаше да види повече тази къща.
- О, Нати, тръгваш ли вече? - майка й стоеше в кухнята и подреждаше изсъхналите чаши на мястото им.
- Ти си си вкъщи? - шокира се тя.
- Даа, нямаме работа и пожелах да си ходя.
- Леле, това си е цяло чудо. - изтъкна тя.
Майка й се приближи с усмивка и я дари с прегръдка.
- Добре ли си?
Наташа се отпусна и щастливо затвори очи. Радваше се на майчините прегръдки.
- Е, не се вижда всеки ден как твой приятел едва не загива и сигурно повече няма да се събуди, но като цяло съм добре или поне ми се иска да съм добре. - запелтечи тя. - Иска ми се да осъдят Слим.
- Момчето, което блъсна Марио? - попита майка й.
Наташа кимна.
Майка й се отдръпна за да я погледне в очите.
- Знам, че този Слим...ли както там му е името е унищожил живота на Марио точно за две секудни, но не мислиш ли, че унищожаването на два млади живота е прекалено?
- Сама го каза. - рече тя с глух глас. - Слим унищожи шанса на Марио за живот, а той наистина имаше големи амбиции. Мисля, че даже можеше да стане голяма работа след време. Пък Слим е пълен боклук - Наташа се изсмя при тези думи. - Момчето си няма и представа къде се намира, камо ли да си мисли за бъдещето.
- И все пак... - настоя майка й.
- Не. - твърдо рече Наташа. - Слим му трябва един хубав престой зад решетките. - Което обаче ме навява на мисълта, че и той има влиятелни родители.
- Което ще се окаже проблем. - отбеляза майка й.
За миг замълчаха.
- Въпреки че, малко пръснати пари по съдилищата не звучи никак зле. - предложи Наташа.
Майка й се подсмихна и закима.
- Айде, тръгвай вече. - напомни й тя. - Ще закъснееш.
- Да. - разсеяно рече Наташа. - Чао, мамо.
Майка й я дари с целувка по челото и Наташа тръгна към входната врата.
- И умната. - провикна се тя от кухнята.
- Ако не, русата. - едновременно казаха и се засмяха.
Щом Наташа излезе от вкъщи се насочи към колата на полицаите. Настани се на задната седалка, но не каза нищо, защото Силов говореше по телефона. Мъров се обърна и я погледна. Тя му кимна и той й отвърна.
Наташа усети някакво странно чувство в този момент, но не можа да си го обясни.
- Имаме случай. - проехтя гласът на Силов и погледна към Наташа като й се усмихна.
Наташа отвърна на усмивката му и повече не погледна Мъров.
- Точно сега ли? - промърмори Мъров.
- Да. Най-близо сме до мястото, за това се обадиха на нас.
Мъров отново погледна Наташа и тя се смути.
- Ще трябва да отидем.
Наташа го погледна без да отговори, но в нея всичко бушуваше.
- Ще бъде ли проблем? - попита Силов.
Тя извърна поглед към сержанта и присви очи изниквайки й добра идея в главата.
- При условие, че не ме зарежете в колата.

                                          ---------------------------------------------

За втори път виждаше Наташа Такова, а щом тя влезе в колата нещо се случи. Нещо, което само той усети...или може би и тя?
Поклати глава.
Нямаше време да мисли за усещания...
Двамата със Силов изпаднаха в шок когато тя изяви желание да отиде с тях на местопрестъплението. Нямаше да има никой друг освен тях тримата така, че нямаше да е проблем.
- Не пипай нищо. - предупреди я той щом слязоха от колата.
- Знам. - Наташа отвърна отегчено и завъртя очи.

Силов отиде до багажника и навря глава вътре. Когато се върна при тях протегна ръка към Наташа.
Тя измери с поглед това, което той държеше и внимателно ги пое.
- За всеки случай. - сви той рамене.
Радо погледна кръвнишки Силов, но той сякаш не го отрази.
Бяха в съседния квартал пред стара порутена сграда. Водеше се блок, но приличаше повече на паркинг от колкото на блок.
Качиха се набързо по стъпалата, следвайки Силов и там попаднаха на домоуправителката. Възрастна жена на около шейсет с кисел поглед. Като всеки домоуправител.
-А! - възкликна жената. - Вий ли сти пулицията? Много са забавихти!
- Извинявам се, госпожо. - започна Силов. - Дойдохме веднага след сигнала ви.
- А, не ми са извиняй! - пропю тя. - Махайти го тоз от тука, че ша ми вмириши етажа!
Радо забеляза възмущението на Наташа и му стана смешно. Беше сигурен, че в момента сравнява начина на говорене на жената и този на партньора му.

- Ще бъдем възможно най-бързи. - увери я любезно той и я подмина като се отправи към апартамента.
Двамата с Наташа го последваха като тя вървеше малко по-назад.
- Сложи си ръкавиците. - нареди й той и като видя пронизващия й поглед, Радо сложи своите и Наташа се примири.
Стигайки вратата на апартамента, Радо застана пред Наташа и й препречи пътя.

- Сама пожела да дойдеш и това, което ще видиш може да не ти харе...
Тя не дочака да се изкаже и го изблъска като влезе в апартамента.
Мъров си пое въздух през носа и стисна зъби.

- Мамка му...

Обърна се и влезе в апартамента. Влизайки усети застоелия въздух. Беше сигурен, че който и да е умрял не е било отдавна, защото не се усещаше миризматаа на разложение. Въздухът беше застоял, защото не беше проветрявано отдавна.
Огледа коридора, но беше по-гол и от стена в асансьор. Премина напред като задмина Наташа, която бавно пристъпваше.
Видя Силов да оглежда бюрото. Щом той се отмести видя мъртво момче на годините на Наташа, отпуснало глава върху чинията пред него. Кожата му беше бледа, почти синя и стомаха му се преобърна. Независимо, че виждаше почти всеки ден подобни гледки, всеки път искаше повърне щом видеше труп.

Бързо се обърна към Наташа с намерението да я помоли да излезе, но тя тъкмо погледна към трупа. Той внимателно я наблюдаваше докато тя се приближаваше до бюрото и изведнъж спря. Сякаш се закова на място.

- Казах ти, че не е хубава гледка. - напомни й той.

Наташа поклати глава и пристъпи по-близо до трупа.

- Не е това проблем. - клатеше тя глава невярващо, оглеждайки с недоумение лицето на мъртвия.

- Тогава? - обади се Силов, който разглеждаше разни дискове с музика.

- Познавам го. - рече тя едва. - Той вкара Марио в болница.

                                           --------------------------------------------

Шокът беше неизбежен. Преди по-малко от час Наташа говори с майка си за това как предпочита Слим да отиде в затвора, а сега това... Почувства се ужасно.

Преглътна буцата в гърлото си щом погледна Слим. За трети път виждаше мъртвец и всеки път беше сякаш за първи...

- Мислиш ли, че е отмъщение? - попита я Мъров.

Отбягваше да го гледа, но и сега не мислеше много за това. Просто се взираше в тялото на Слим.

- Сержанте, какво ви казаха когато ви се обадиха? Убийство или самоубийство?

Сержанта явно се изненада, че Наташа се обърна към него по този начин, но отговори почти веднага.

- Предполагаемо убийство.

- Може да са натровили храната му. - предположи Мъров.

- Залагам на самоубийство. - изтърси изненадващо Наташа и двете ченгета я погледнаха.

- Как го измисли? - изсумтя Мъров раздразнен.

- Дай ми малко време. - рече тя и клекна.

Наведе глава и потърси дали нещо не е паднало на земята под бюрото. Нищо. Изправи се и мина от другата страна.

Имаше нещо наум, просто трябваше да се увери.

- Какво търсиш?

- Време. - повтори тя без да поглежда към Мъров.

Доближи се до тялото и погледна ръцете му. Лявата на пръв поглед беше чиста, обаче дясната беше свита в юмрук и й беше трудно да разтвори дланта, защото тялото се беше вече вкоченило.

- Помогни ми. - обърна се тя към Силов.

Той се приближи и разтвори пръстите със сила. Нищо.

- Как върви, инспекторе? - Мъров се опита да я подразни, но Наташа се беше концентрирала над това да мисли какво би го убило.

Познаваше хора като Слим и знаеше, че те пробват всичко и знаят от къде какво да си купят.

Извърна глава към прозореца, който се падаше от лявата й страна и тя се взря в светлината. Поглеждайки надолу се сети. Клекна и взе да рови в кофата за боклук. След секунда се изправи, намерила това, което търсеше и се обърна с лице към полицаите със стоманен поглед.

- Какво?

Наташа се приближи без да отваря дланта си и изгледа ченгетата очакващо. Искаше да види физиономиите им когато им покажеше какво държи.

- Това е, което го е убило. - заяви тя и отвори длан.

Мъжете сведоха глава и за минута просто стояха така, взирайки се в ръката на Наташа.

- Едно ми кажи, - започна Мъров с кисело изражение - как по-точно тази бисквита - той я посочи с ръка - е убила, този човек - посочвайки тялото.

- Добре, - кимна тя и вдигна отхапаната бисквитата към носа си и я помириса - помиришете.

Втренчените погледи на ченгетата ги правеха да изглеждат смешни.

- Няма да умрете. - увери ги тя и закима.

Те се пристрашиха и всеки поотделно помириса бисквитата.

- На нищо не мирише. - отегчено рече Мъров, търкайки носа си сякаш можеше да се отрови дори и без да се е докоснала до носът му.

- Именно. - самодоволния поглед на Наташа ги изнерви още повече.

- Би ли била така добра да ни кажеш какво знаеш? - подкани я Силов.

- Това е шоколадова бисквита или на такава трябва да прилича, обаче не мирише на сладко, не мирише на нищо, защото не е бисквита, а тия бисквити, специално тия са известни с аромата си. Знаете ги, нали?

Те кимнаха.

- Отрова. - рече Мъров разбрал.

- Станал си умен. - подкачи го тя, а Силов сподави смеха си като се закашля.

- От къде я е намерил? - зачуди се Мъров.

- Слим е дилър. - обясни Наташа. - Продава, употребява наркотици и то от всякакъв вид. Пълна отрепка. Знае всеки и всички знаят него. Знае в кой квартал кое е забранено, а в кой е позволено. Можеш да намериш всичко ако станеш дилър. Нали сте ченгета, би трябвало да ги знаете тия работи.

- Ние не се занимаваме с наркотици. Само убийства. - напомни й Силов и посочи вкоченения труп на Слим.

- Портали. - добави тя.

Силов кимна.

- Само не разбрах как някой си дилър продава отвори.

- Повечето дилъри са млади, пресни мозъци, измислят разни неща с които смятат, че ще препечелят големи пари.

- Кой ще си купува отрова? - възмути се Мъров.

- А, кой не би?! - рече Наташа и посочи Слим. - Хора с угризения, ревниви съпруги, банкрутирали бизнесмени, злобни тъщи дори и съм чувала за това как работодател натровил шефа си, защото му давал малко пари. В кой свят живеете...

- Бисквити. - невярващо повтори Мъров. - Викай екипа, кажи им, че е самоубийство и да опаковат всичко.

Силов кимна, набра номер, каза три думи и затвори.

- Да тръгваме.

Наташа се чувстваше страшно напрегната и щом Силов подкара колата, тя знаеше къде я водят. Никой не продума и дума. То на нея й беше трудно да мисли за случващото се камо ли да говори за това. Ръцете й не спираха да шават от нерви, дъвчеше усните си и клатеше крака и накрая се предаде.

- Може ли да запаля цигара? - попита тя и погледна ченгетата невинно.

И двамата отговориха едновременно. Мъров-не, Силов-да, за това запали. Не, че се успокои, но поне спря с нервните тикове.

- Пристигнахме. - заяви Силов и ченгетата слязоха.

- О, по дяволите. - изсумтя тя под нос и излезе от колата.

Поеха към някаква сграда ако можеше да се нарече сграда.

Беше на четири етажа и очевидно бе много стара и неизползваема. Мазилката бе опадала и стените се бяха напукали с времето. Нямаше и едно здраво стъкло, което можеше да се нарече прозорец. Около сградата имаше купчини с боклук, явно, хората често си изхвърляха боклука там.

Щом влязоха вътре, Силов закрачи напред сякаш търсеше нещо. Помещението отвътре не бе по-различно от навън. Високи колони държаха тавана разположени на шест метра една от друга. Беше изключително мръсно и Наташа предположи, че е дом за клошари.

- Някой ще ми помогне ли..ъм..там?

- Наричаме го от Другата страна... - започна Мъров, но Силов го прекъсна като ги повика.

- Намерих го. - рече той и ги повече към някаква баня.

Едва ли е била ползвана скоро, помисли си Наташа.

- Вземи инструментите. - заповяда лейтенанта на Силов.

- Инструменти ли? Какви инструменти?

- Преминаването не е лесно. - разясни Силов.

- О, сега ли намерихте да ми го кажете? - ядно попита тя и се сети да попита и друго. - И каква беше оная джаджа, която сложи на главата ми в училище?

Мъров се обърна към нея и изкара от джоба си някакво подобие на ръкавици, обаче не беше същото. На всеки пръст имаше малко правоъгълниче.

- С тия приятели мога да те накарам да видиш това, което е записано на тях. Като карти с памет са. Във всяко едно е записана част от това, което видя тогава. По този начин проверяваме всеки, който трябва да премине. Ако "въшките"-така ги наричаме, не ти подействат, не можеш да преминеш. Сега разбираш ли?

Наташа кимна леко слисана.

Силов в това време се върна и извади някакво устройство от сака си. Прокара го по стената и то след секунда изпиука.

- Тук е. - рече той тихо сякаш на себе си и надраска хикс на едната плочка с маркер.

Силов клекна и затърси друго в сака си, щом го намери се изправи, доближавайки набелязаната плочка.

Наташа чак сега разпозна какво държи Силов.

- Какво...

Не успя да се изкаже, защото Силов вече прокара ножа по лявата си длан.

Сержанта бързо пусна ножа и той изтрака на земята. С бликналата кръв взе да рисува по стената около плочката където беше сложил хикса.

- Защо правиш това?! - извика Наташа уплашена и тръгна към Силов с намерението да го спре, но Мъров беше по-бърз и я хвана за ръката.

- Не, - прошепна той в ухото й. - под хипноза е и не те чува. Просто гледай.

- Премини с мен. - изтърси тя без да мисли, но знаеше, че го е казала вече и погледна Мъров умолително.

- Колкото и сладка да изглеждаш когато гледаш с тоя невинния поглед, не мога да премина.

Наташа стисна очи и поклати глава. Насочи вниманието си към действията на Силов, като внимателно се измъкна от ръката на Мъров. Бръкна в джоба си за да провери дали има дъвки, защото искаше да оправи гадния вкус в устата си и тогава видя какви ги е сътворил Силов. Не знаеше дали беше рисунка, но беше по свой си начин уникално. Представляваше извити йероглифи и приятни за гледане завъртулки в странна форма.

- Какво представява това? - попита тя лапвайки дъвката.

- На стар език е. Нарича се фере, но почти никой не го знае, защото е много стар. По-лесно се преминава като е описано с фере. Определя точното място на което искаш да отидеш и те праща там.

- А, ако няма йероглифи?

- Ще се озовеш най-вероятно в нищото.

- Което значи?

- Представи си го като Космоса. В нищото. - натърти той думите.

Изведнъж се чу страшен трясък и това накара Наташа да подскочи. Силов хвърлен сякаш от невидима сила бе запратен до другия край на банята.

- Дмитрий! - изкрещя лейтенантът и се втурна към него.

Наташа го последва и щом приклекна до Силов потрепери.

- Ей. - лейтенантът раздруса приятеля си.

- Какво се случи, по дяволите? - попита ужасена тя.

- Казах ти, че отварянето на портала е трудно. Дмитрий! - лейтенантът извика още веднъж и зашлеви шамар на Силов.

- Ох! - ахна той и отвори очи.

Изправиха го и го оставиха да седне на един не много здрав стол, защото Силов изглеждаше напълно изтощен.

- Извини ме ако съм те изплашил. - каза Силов на Наташа. - Хипнозата е силна и за това след всяко начертаване на матрицата трябва сам да се отърся от нея и понякога е трудно.

- Сега е твой ред. - обади се Мъров.

- Защо имам странното чувство, че моята част ще е по-гадна. - промърмори тя и се приближи до Мъров.

- Всичко ще е наред. - увери я той.

- Не ми вдъхваш увереност.

- Защото имаш проблем с доверието.

- Все още не действа. - изсумтя отново.

Мъров клекна до сака с инструментите и изкара чук и взе ножа, който Силов използва за да пореже ръката си. Избърса ножа в сака и ги подаде на Наташа.

- Е? Какво следва?

Мъров се приближи до нея и взе ножа от ръката й.

- Коя ръка си избираш?

Наташа го погледна невярващо и той й кимна.

- Довери ми се.

Тя подаде дясната си ръка и Мъров я пое.

- Само едно леко порязване ни трябва. - рече той и прекара острието по показалеца й.

Наташа направи гримаса, но не издаде и звук, защото болката беше само за миг.

- Постави пръст на хикса.

Наташа постави цялата си длан като показалеца беше точно върху хикса.

- Сега използвай чука.

За миг се сепна.

- Какво имаш предвид?

- Трябва да удариш хикса.

Наташа кимна и дръпна ръката си като засили чука.

- Без да си махаш ръката. - мрачно рече той.

Наташа извърна рязко глава и оцъкли очи, като бързо свали ръката си.

- Какви ги дрънкаш?! - възкликна тя.

- Трябва да изпиташ нещо докато преминаваш. Прави се, защото преминаването те хипнотизира и можеш да заспиш дори докато преминаваш и по този начин пак се озоваваш в нищото. Засядаш там, за цял живот.

- Няма отърване. - обади се Силов.

- Ще си счупя ръката. - каза Наташа, независимо, че те знаеха това.

Явно си личеше, че Наташа се страхува, защото Мъров се приближи и сложи дясната й ръка на хикса. С лявата си ръка, хвана нейната и я погледна.

- Не съм казвал, че ще е лесно, но мога да помогна. - прошепна той. - Не мисли за чука. Мисли за нещо хубаво. Отърси се от проблемите за момент. Изгуби се в мечти и невъзможни сънища.

Тогава лейтенантът направи нещо шокиращо. Извъртя глава, приближи се към нея и допря устни до нейните и те се сляха с невероятна грация. Устните му бяха меки и топли, жадни за целувки. Дъхът му бе изключително приятен и всичко това й харесваше, за това нямаше и сили да се противи.

Щом той се отдръпна леко, тя се загледа в очите му.

- Защо?- попита тя дрезгаво.

- Накарах те да мислиш за нещо хубаво.

В този момент Мъров стовари чука върху ръката й. Агонизираща болка обля цялото й тяло и усети паника. Мъров й говореше нещо, но тя вече не чуваше, сякаш се отдалечаваше от мястото си. Погледът й беше замъглен и усети как тялото и се отпусна в ръцете на Мъров.

- ...ейското управление! - чу тя сякаш някой бе пуснал звука отново.

Наташа се намръщи неразбрала думите му.

Болката се усили и Наташа стисна очи. Отново отвори очи и видя, че Мъров още говореше. Напрегна всички сетива на тялото си, но нищо. Не го чуваше.

Отново чу нещо, но беше прекалено накъсано. В този миг с периферното си зрение видя Силов да се приближава и рече нещо на Мъров, при което очите му се разшириха.

Нещо ставаше, но Наташа не можеше да разбере какво. Мъров каза нещо на Силов и той се зае като изчезна от погледа й. След секунда се появи с лист.

Болката отново заля с нова сила и то още по-непоносима и тя стисна очи. Усети леко, но настойчиво потупване по бузата. Пред себе си видя нещо написано на листа. Опита се да проясни погледа си, като стисна зъби и заби нокти в ръката на Мъров. Тя усети как той се напрегна, но вместо да покаже, че го боли, Мъров стегна хватката около китката й. Фокусира погледа си върху листа и разбра какво е искал да каже Мъров.

Трябва да влезеш в полицейското управление!

Болката се върна отново и Наташа усети безтегловност и си помисли, че е в нищото, че не е успяла да премине, но отвори очи и нещо проблесна. Наташа изхвърча и тупна върху нещо твърдо, което издрънча. Засилена, тя се стовари на земята, но този път падна по лице и усети солен вкус в устата си. Кръв. Изправи се едва, като имаше чувството, че цялото й лице я боли и се опита да прогледне в мрака. Беше прекалено тъмно. Едва направи две крачки и някаква ярка светлина я заслепи. Наташа прикри очите си с ръка и в този момент писъкът на аларма се включи като заглуши ушите й. Замижа опитвайки се да разбере къде е и в този момент съзря помещението.

Намираше се във вътрешността на трезор.