Наташа стоеше в средата на трезора като наказана очаквайки да нахлуе армия от ченгета. Така и стана, но щом дебелата масивна врата се отвори с прещракване влязоха само двама мъже като на гърбовете им пишеше с големи букви ОХРАНА и насочиха оръжия към нея.
- На земята! - изкрещя единия. - На земята!
Шокирана от цялата сцена, Наташа не реагира на заповедите на охранителите и без да чакат и секунда повече се нахвърлиха върху момичето. Проснаха я по лице на пода, извиха ръцете й и й сложиха белезници. Изправиха я без никакво усилие и я изкараха от трезора.
Поведоха я право през цялата зала. Не, че имаше друг изход, но пак беше неприятно да те гледат някакви изключително странни хора. Обаче Наташа реши да не им обръща внимание, защото така и не ги познаваше.
Щом охранителите изкараха Наташа навън, проливният дъжд, който се изсипваше из ведро ги намокри веднага. Вече знаеше, че е преминала успешно, знаеше, че е в нечии друг свят. Огледа любопитно сградите и като цяло всичко, за да види разликите и наистина ги видя. Този свят бе някак по-мрачен и безцветен. Сякаш нямаше живот в него, сякаш не желаеше промяна, а просто да изчезне веднъж завинаги.
Мъжете я натикаха в някаква кола спряна точно през банката и потеглиха. Предположи, че ще е глупаво ако ги пита къде отиват, защото имаше идея къде отиваха и почувства облекчение...като се имаше предвид, че беше изключително нервна.
Огледа охранителите, единият бе по-възрастен, този който караше. Видно ядосан за нещо. Може би тя беше причината. Дълбоките бръчки по лицето му набраздяваха кожата му и му придаваха суров вид. Беше на не повече от шестдесет години.
Мъжът до него бе по-младия, на около тридесет, тридесет и пет години, с бръсната глава. Леки бръчици бяха започнали да се образуват около устните и очите. Имаше дълги, прави руси мигли.
Облегна се назад или се опита да се облегне, тъй като белезниците й пречеха. След няколко неуспешни опита въздъхна тежко и се отказа. Тогава осъзна нещо. От цялата врява и това, че всичко се случи прекалено бързо, Наташа не бе забелязала, че ръката й всъщност не е счупена. Когато Мъров я беше нацепил с чука, Наташа бе сигурна, че й счупи ръката, но сега си беше напълно здрава, сякаш нищо не се е случвало...
Надяваше се да намери съюзник час по скоро, защото да си признае...страхуваше се.
Загледа през прозореца и всичко й изглеждаше толкова чуждо и грозно. Сградите, не бяха сгради, а руини, колите, стари с непознати марки. Изведнъж домът й се стори много далеч.
Възрастния охранител зави на ляво и навлезе в някакъв паркинг. Щом я изкараха от колата, Наташа видя, че в целия паркинг бяха паркирани само патрулки и разбра, че това е полицейското управление.
- Мърдай! - изръмжа по-младият, който я блъсна грубо.
Тя се подчини, защото искаше да влезе в това управление, но и се страхуваше от това, което щеше да намери там.
Щом влязоха в управлението тя забеляза стена с гравирани имена на загинали полицаи по време на служба. Не можа да види, кой знае колко, но преди стената да се скрие от полезрението й, тя видя едно име.
Мъжете я вкараха в асансьора и натиснаха бутона за шестия етаж.
- Трябва да говоря с лейтенант Мъров. - рече тя със спокоен глас, но не беше спокойна.
Тя погледна към по-възрастния и видя, че с другия си разменят погледи.
- Млъквай! - изсъска по-младия.
Стигайки шестия етаж, охранителите я поведоха към офисите.
Полицаят впи пръсти в рамото й.
- Пусни ме! - изкрещя Наташа.
- Млъквай!
- Ще млъкна когато говоря с лейтенант Мъров! - кресна тя като искаше да привлече вниманието на всички в офиса.
И така стана. Всички погледи се приковаха към Наташа и тя се възползва от момента.
- Кажете ми къде е лейтенант Мъров!
Служителите се намръщиха и започнаха да разменят погледи по между си.
- Знаете къде е! - осъзна тя щом видя реакцията им. - Извикайте го! Извикайте го, моля ви!
- О, затвори си устата най-накрая! - изкрещя охранителя в лицето на Наташа и засили дясното си кроше към нея.
Удряйки я, Наташа падна на земята, но при падането си удари главата в ръба на едно бюро. Щом усети студения под Наташа усети как гневът се надига в нея, но погледът й се размазваше и не можеше да мръдне и мускул. Знаеше, че ще изпадне в безсъзнание след малко, но в този момент чу познат глас. Неговия глас.
-------------------------------------------
- Какво става, по дяволите? - излезе началникът от кабинета си ядосан.
- Началник, беше обезумяла. - сниши глас Максум.
- Прибирай се в къщи, момче. - изгони го началника. Знаеше, че Максум е по-голям от него, но така и така беше по-висшестоящ. Не сметна, че е проблем да го дразни с обръщенията си към него.
Максум огледа всички в офиса смутен и се изниза от управлението.
- Мисля, че помня когато ти казах да държиш малкия изкъсо, нали Шар? - началника проследи Максум с поглед докато не излезе навън и извърна строгия си поглед върху Шар.
Боян Карашарлов скръсти ръце на гърдите си и изпуфтя.
- Малкия, а? - подсмихна се Шар. - Сигурно имате десет години разлика, че и отгоре. Не мислиш ли, че...
- Не спори с мен, Шар. - началника го помоли. - Много добре знам, кой на колко години е, но виждаш, че нещата вече не опират до години. Е, какво става?
- Беше голям трън в задника...сър. - Шар се позамисли за момент как да се обръща към младия началник. - Аз едвам я изтърпях, но Макс, не.
Шар посочи момичето.
Началникът сведе поглед за да я огледа. Косата й се бе разпиляла по лицето и на това отгоре беше закопчана с белезници. Приближи се до момичето за да провери пулса й. Умерен. Беше добре.
- Свалете й белезниците. - нареди той. - Максум е толкова невнимателен. А ако я беше убил?
- Не съм се замислял... - Шар поклати глава.
- Да, не си се замислил, защото си просто охранител. Довел си ми я, както трябваше. Свършил си си работата, сега аз поемам оттук, а ти можеш да се върнеш на поста си.
Един млад полицай вече й сваляше белезниците, когато Шар се приближи до момичето и понечи да я вдигне.
- Да я занеса ли в стаята за разпити?
- Не, ще й промия раните в моя кабинет. Аптечката ми е там.
Шар кимна и понечи да вземе момичето на ръце.
- Не, Шар, аз ще се оправя. - каза му началника. - Ти върви.
Шар изгледа началника си, повъртя се и накрая излезе от сградата.
Без да го мисли повече, началникът взе момичето на ръце и тръгна към кабинета си. Имаше предположения коя е тя и от къде е, но не можеше да е сигурен.
- Сиси - обърна се той към секретарката си.
Щом жената вдигна глава се смути от това, че шефът й носеше припадналото момиче на ръце.
- Знаеш ли защо момичето викаше? - попита я той.
Тя се замисли за секунда, но отговори бързо.
- Търсеше вас. - отвърна тя замислена.
Началника кимна осъзнавайки, че е бил прав и влезе в кабинета си, а на вратата му пишеше:
Началник Мъров.
-------------------------------------------
Странен дразнещ звън стресна Наташа и тя отвори очи. Две познати очи гледаха над нея с любопитство и загриженост. Щом осъзна кой е той, скочи на крака и се навря в най-далечния ъгъл, стресната.
- Спокойно, няма да те нараня. - вдигна той ръце за да я успокои. - Исках само да ти промия раните.
- Ти! - изсъска тя срещу него. - Как може да си навсякъде!
Мъров остави аптечката на масата до дивана и въздъхна.
- Оригиналът ми винаги прави лошо впечатление, повярвай ми знам го от опит. - увери я той. - Но аз не съм него.
Мъров млъкна и Наташа си позволи да го огледа.
Този Мъров не изглеждаше по-различен от оригинала. Висок с черна гарванова коса. Бе по-дълга от колкото мъжете я носеха.
Заради дължината, краищата бяха започнали да се къдрят. Оригиналния Мъров не носеше така косата си и дори не беше забелязала, че е къдрава, защото беше прекалено къса. Кафявите му очи имаха толкова топло излъчване, че Наташа не можеше да повярва, че е срещала този мъж преди.
Усети болката в главата си и осъзна също, че устната й пулсира.
- Ела, нека се погрижа за раните ти. - настоя той.
За миг Наташа се поколеба, но реши, че е в безопасност. В същото време странният звън пак се разнесе из стаята и Наташа изхвърча от ъгъла в който бе първоначално.
- Спокойно, това е просто часовник. - обясни той и я дръпна за ръкава подканвайки я да седне.
Мъров застана зад нея за да промие раната на главата й.
- Нещо става с двойника ти, а?
Наташа кимна.
Мъров стана от канапето щом приключи с главата на Наташа и отиде до хладилника. Щом се обърна плъзна едно пакетче с лед по масата към нея.
- Сложи го на главата си. - посъветва я той. - Не сме се запознали официално. Виктор.
- Виктор ли? - повтори тя озадачена слагайки си ледът. - Мъров в моя свят нарича себе си-Радослав.
Виктор забели очи отегчен.
- Сменил си е името, както каза. - обясни той. - Не можел да ме понася, а само мисълта, че му нося името го карало да повърне.
Виктор срещна шокирания поглед на Наташа и побърза да вдигне ръце.
- Негови думи, не мои. Твоето име?
- Наташа. - рече изправяйки гръб като подаде ръка. - Ти си началник, за това онези прасе... охранители и служителите в управлението ме гледаха като извънземни.
- Отдавна не съм лейтенант. - с тъжна усмивка рече той, поемайки ръката й. - Бях когато баща ми беше жив. След това ме повишиха... Не ти ли е казал тия неща?
- Нямаше време. - отвърна тя. - Или поне това все повтаряха.
- Казаха ли ти най-важното?
- Че ще умра? - попита Наташа. - За малко да пропуснат.
- Да, това също, но и законите.
- О, да, знам за законите. - Наташа се усмихна сковано и се почувства като пълна глупачка. - Законите са много по-важни, разбира се.
Мъров се изправи и прибра чистите марли в аптечката.
- Арестувана ли съм?
- Зависи.
- От?
- От това дали си дошла да нарушаваш законите. - отвърна Мъров сякаш четеше от справочник.
- Дойдох за да спра двойницата си, която се предполага, че ще извърши някоя глупост. Оригиналния Мъров каза, че съм в опасност. Че копието ми се е забъркало в нещо, което ще коства живота й. И най-вероятно ще наруши скъпоценните ти закони.
- Не са мои. - поклати той глава.
Виктор прибра аптечката и изхвърли изцапаните марли и седна на стола зад бюрото си.
- Пускам те да си ходиш, но да не съм чул името ти нито веднъж. Ама нито веднъж...
Наташа метна с ръка раздразнено и се изправи, при това й причерня и тя се олюля.
- Добре ли се чувстваш? - попита я той от мястото си като втренчи поглед в нея.
- От кръвното е. - отвърна тя. - Няма проблем. Виж, ако успея да я намеря ще се опитам да я разубедя. Обаче не гарантирам за абсолютна тишина.
- Е, как да те пусна?! - възкликна Мъров.
- Добре де, господин началник, как по дяволите ще си спася кожата като ме ограничаваш възможно най-много?
- Не е твое задължение. - каза той сериозно.
- Как смееш да го казваш?! - изуми се тя. - Наясно си с цялата система и все пак дрънкаш колкото да не заспиш. Ти ли ще спреш двойницата ми?
- Мога да се опитам, но не знам за никаква заплаха, която да ме насочи...
- О, и от това сякаш ще излезе нещо добро!
- Знам, че нещата трябва да станат както трябва, но ако някой пострада от ръката на двойницата ти ще бъде в моя свят. - напомни й той.
Наташа се плесна по челото и поклати глава.
- Просто искам да живея. - отвърна тя предала се.
- Тогава направи каквото е нужно. - рече Мъров посочвайки изхода.
- И ти не мислиш да ми помогнеш? - предположи тя.
- Не. - категоричен бе той.
Наташа тръгна към вратата, но си помисли, че може да иска нещо по-малко от него.
- Поне ще ме върнеш ли пред банката?
Мъров вдигна рязко поглед и въздъхна.
- Да вървим. - съгласи се той и стана от стола си.
- Супер. - въодушеви се тя.
Щом Мъров затвори вратата след себе си всички в офиса се обърнаха към тях.
- Не им обръщай внимание. - тихо я посъветва той. - Сиси, излизам за малко. Не прехвърляй обажданията на мобилния. Да се обаждат по-късно.
Секретарката кимна и излязоха в коридора.
- Колата ми е пред управлението, - започна той - а като те гледам, навън вали.
Наташа напълно бе забравила колко е мокра и щом се погледна се почувства неудобно.
Голяма работа, така и така съм пребита, по-зле не мога да стана.
Излизайки навън Мъров притича, заобикаляйки колата и отключи.
- Качвай се. - провикна се той и двамата влязоха едновременно.
Не си казаха и дума през пътя. Наташа зяпаше дъждовните капки, стичащи се по прозореца, падайки тежко.
- Пристигнахме. - след около десет минути мълчание, Мъров проговори и я стресна.
Тя погледна през неговия прозорец като се изненада, че стигнаха толкова бързо.
- Поне ще ми кажеш ли какво е правила в банката?
Мъров погледна през прозореца си и неспокойно прокара пръсти през косата си.
Наистина хубава коса.
- Нищо особено. Каквото се прави в една банка. Внасяла е пари или нещо от сорта. Не знам подробности. Важното е, че е забелязана.
- Ясно. - отвърна тя и излезе от колата.
- Хей. - провикна се Мъров.
Наташа се наведе и открехна вратата за да срещне погледът му.
- Какво мислиш да правиш?
- Сериозно ли? - повиши тя глас заради силния дъжд. - Реши да ме попиташ точно когато излязох на дъжда?
- Можеш да ми отговориш нещо кратко и да влезеш в банката. - предложи той разсеяно, явно осъзнал грешката си. - Е, какво мислиш да правиш?
- Каквото мога. - отвърна тя и затвори вратата като хукна към банката за да се скрие от дъжда.
Бързо изкачи стъпалата като ги вземаше през едно. Оглеждайки се забеляза камера в левия ъгъл на сградата сочейки към входната врата. Предположи, че банката ще е оборудвана с камери, но имаше съмнения заради ограниченията в този така различен свят.
Щом отвори вратата пристъпи бавно напред. Охранителите, които я арестуваха бяха заменени от други. Смяната им явно бе свършила. Доближи се до най-близкия охранител и му се усмихна.
Мъжът бе дебел с мустаци и малките му очи я изгледаха надменно.
- Кажи?
- Бих искала да видя записите от преди два часа. - рече тя и изтръска косата си колкото можа.
Охранителя заби слисания си поглед в лицето на Наташа и премигна.
- Ти шегуваш ли се? - изкиска се той презрително и сложи ръка на кобура си. - Изчезвай от погледа ми!
Наташа дори не мигна когато охранителят й обърна гръб. Стоя неподвижно докато охранителя не се обърна отново много бавно и я изгледа ядосано.
- Не ме карай да те изхвърля. - изсъска той.
В това време Наташа бръкна в джоба си и вдигна ръка на нивото на очите му. Сърцето й препускаше лудо. Страхуваше се, че номерът й няма да мине. Охранителят втренчи поглед в ръката й и изведнъж физиономията му се смекчи. От надменен и ядосан чичка стана усмихнат и премигна.
- Защо не се легитимирахте още в началото... аа...? - попита я той поглеждайки изненадано към значката в ръката й.
- Савова. Лейтенант Савова.
- Савова. - повтори охранителят и се усмихна, а Наташа вътрешно въздъхна облекчено.
- Елате. Съжалявам за държанието си, но не можем да показваме каквото и да било на когото и да било. - тръгна той, а Наташа закрачи зад него.
Тя кимна и остави инстинкта да я води.
- Няма проблем. Вършите си работата много добре. - рече тя прибирайки значката в джоба си.
Охранителят я погледна с някакъв странен пламък в очите.
- Мислите ли? - ентусиазмът му беше смешен и Наташа сподави усмивката си.
Охранителят отвори вратата на стаята за наблюдение и влезе вътре.
- От дълго време се старая да правя добро впечатление за да вляза в полицейската академия.
Наташа го последва в стаята, слушайки го какви ги дрънка.
Да бе, все едно от охранител като него ще стане ченге...
- Мога да ви спомена пред шефовете си. - подхвърли тя зяпнала мониторите по стената.
- О, наистина?! - въодушеви се той.
Наташа кимна и зачака мъжът да й покаже записите.
Охранителят срещна погледа й и трепна.
- О, записите!
Наташа кимна и се отдръпна за да може служителят да седне. Той затрака по клавиатурата и се обърна към Наташа:
- Колко часа назад казахте?
- Два. - напомни му тя залепила поглед към екраните.
- Един и половина, един и половина. - повтаряше си той разглеждайки дисковете. - А-ха! Намерих те! Тъкмо сложихме нов диск. Сменяме ги на девет часа, за всеки случай...
Охранителят не спираше да говори докато вкарваше диска и изчака няколко секунди да зареди.
- Ето от преди два часа. - рече охранителят и стана.
Наташа седна на стола и се загледа отново.
Искаше й се охранителят да изчезне, но едва ли щеше да я остави без надзор. Уви обаче той сякаш й прочете мислите.
- Аз ще се връщам на мястото си докато не са ме усетили.
Наташа кимна и му се усмихна.
- Вълнувам се и нямам търпение да ме похвалите пред шефовете си. - рече той спирайки се пред вратата. - Благодаря.
- За нищо. - отвърна Наташа с престорен тон и се усмихна отново. - Аз ти благодаря, за съдействието.
Охранителят й се усмихна и излезе от стаята.
Момичето въздъхна облекчено и се зае да преглежда записите от камерите.
Превъртя назад до залавянето й. Превъртя още малко и зачака. Тъкмо посегна да натисне стрелката и да превърти още малко назад когато забеляза нещо. Не, някого.
- Опа, пипнах те. - каза си тя и стопира кадъра.
Беше леко шокиращо да видиш двойницата си и в същото време доста интересно. Копието й не беше по-различно от нея самата. Пусна отново кадъра наблюдавайки внимателно действията й.
Двойницата беше облечена с черни джинси, които впрочем й стояха страхотно. Отгоре имаше широка бяла блуза, а косата й беше по-къса от тази на Наташа. Достигаше до рамото й. Забеляза, че походката й, маниерите й, грацията, всичко беше едно към едно с нейните и беше сигурна, че може да я познае навсякъде.
Двойницата се доближи до една от касите и се заговори със служителката. Извади нещо от чантата си и го подаде на касиерката.
Наташа приближи за да види по-добре какво си разменят. Беше кредитна карта. Тя отново бръкна в чантата си и изкара мобилен телефон.
Наташа приближи още за да види дисплея на телефона. Някой й беше писал текстово съобщение. Точно в този момент копието й отвори съобщението и беше изписан някакъв адрес.
Ул. Биковете, "Хазната", след час.
Беше среща, досети се Наташа. Но се е състояла поне преди час и половина. Изненада се от добрата техника в банката. Мислеше, че няма да успее да види какво е съобщението.
Двойницата размени още две-три думи с касиерката, взе си картата и излезе от банката.
Наташа изкара диска и го върна на мястото му от където бе видяла охранителя да го взема. Облегна се назад и реши да запише адресът. Огледа се и видя една купчинка с неизползвани листи. Взе едно листче и надраска набързо адреса.
Тъкмо понечи да тръгне когато вратата зад нея се отвори.
- Готова съм, благодаря ти отново за съдейс...
Силна ръка я сграбчи за косата и я засили към масата. Болката в носа почти я накара да изпадне в несвяст. Омаломощена, Наташа не можеше да се изправи, камо ли да се защитава. Отново усети силната ръка да я сграбчва за косата като направи същото движение и заби главата на Наташа в масата. Девойката започна да усеща кръв в устата си. Който и да я биеше в момента беше много силен. Почти не усещаше лицето си.
Нападателят я дръпна назад и Наташа се строполи от стола на земята.
С последни сили успя да натика листчето с адреса в ръкава си и отвори очи или поне се опита. Видя непознат мъж в униформа на охранител. Лесно се познаваха, защото бяха светло сини, като пижами. Не беше мъжът, който й даде достъп до записите, защото този беше висок и имаше дълга коса, прекалено дълга. Беше друг. Мъжът приклекна до нея и взе да пребърква джобовете й. Наташа стенеше и нямаше сили за нищо друго освен да издава жалки звуци. Чувстваше се сякаш туко-що я е блъснал тир. Или може би последствията от тира биха били по-зле.
Мъжът се приближи сякаш искаше да й каже нещо и тогава тя се възползва от ситуацията като напрегна всеки мускул в тялото си и наблъска една глава на нападателя си. От това страшно много я заболя и ако не сметна, че е наложително не би го направила за нищо на света.
Мъжът залитна, но не падна като се подпря на една ръка. Ядосано изръмжа и се засили към нея. В този момент някой отвори вратата и се стовари върху нападателят й. Очевидно беше мъж, но замъгления поглед на Наташа не й позволи да го огледа по-добре. Двамата изръмжаха и нападателят й изблъска новодошлия. Охранителят посегна към другия мъж, но не прецени удара си и новодошлия се възползва от това като вкара коляно в ребрата му. Нападателят се строполи на една страна и новодошлия бързо се изправи като грабна един лаптоп и с всичка сила засили лаптопа в главата на охранителят. Той се свлече на земята без да трепне.
Другия мъж метна разнебитения лаптоп на една страна и сведе поглед към Наташа.
- Наташа. - гласът на Мъров достигна до нея и тя въздъхна щом го позна.
- Ей, Вики, кукло,- подкачи го тя развеселено като едвам изричаше думите, защото бе започнала да се дави в собствената си кръв, лежейки на пода го погледна - струва ми се, че ме спасяваш за втори път.
© Палома Todos los derechos reservados