На вратата на кабинета на директора на музикално драматичния театър се почука и без да дочака отговор в стаята влезе мъж на средна възраст, облечен в стилен костюм. 
– Добър ден! - каза той. -Казал сте да ми предадат да дойда. И ето ме тук.
Директорът стана от стола зад бюрото си, посочи фотьойла и каза:
– Заповядайте! Седнете!
Влезлият мъж седна на удобната мебел и нетърпеливо потропваше с пръсти по облегалката.
– Знаете, наближава празника на града. Има само няколко дни до концерта. Всичко вървеше много добре, но в последния момент едно от главните действащи лица се отказа от участие. Не ми каза причините, но бе категоричен. Знам, че с вас не бяхме в добри отношения и се разделихме, но моля да приемете поканата ми да изпълните песента "Карузо". Работили сме заедно, пял сте я десетки пъти с оркестъра. А сте и певец, който публиката обича.
Директорът гледаше в очите известният тенор Павел Дамянов и очакваше с вълнение отговор. Славата и високото самочувствие бяха превърнали певеца в затворен и самовлюбен човек. Той се държеше надменно с всички, дори и с диригента на симфоничния оркестър. Репетициите се провеждаха без желание от музикантите. Те постоянно чуваха упреци за това, че са нискоквалифицирани и неграмотни. Директорът се бе принудил да се раздели с именития тенор и промени изцяло програмата на театъра.
– Така си и знаех! - каза Павел Дамянов. -Бях сигурен, че ще ме потърсите. Може да съм бил сприхав и със самочувствие, всеки си има по нещо, но бях сериозен и държах на думата си. Сега за какво да приема поканата? 
– Хонорарът е голям - отговори директорът и му показа плик с написана сума на него.
Тенорът погледна четирицифрената сума, почеса се по брадичката и каза:
– Добре, съгласен съм, но само за това участие. Мил ми е града, тук съм се родил.
Директорът се усмихна и рече:
– А кога ще репетирате с оркестъра? Малко е времето.
– Няма да идвам на репетиции! -отвърна Павел Дамянов. -Първо, че никой от тях не е на моето ниво, не се понасяме с диригента, а и тази песен съм я пял толкова пъти, че няма какво да объркам. Ще дойда направо на концерта. Сега ще ме извините, но си имам работа, разчитайте на мен, давам ви думата си!
Тази година празника на града се падаше в петък. Беше почивен ден за гражданите. Всички с нетърпение се приготвяха за празничната вечер. Пред читалището имаше много хора, които чакаха на стъпалата и поглеждаха часовниците си. Вратата се отвори и зрителите влизаха в голямата сграда. Залата се изпълни до последното място. Завесите бяха спуснати пред сцената, а лампите осветяваха празнично украсения салон. Кулисите се разтваряха бавно и в залата настъпи тишина. Симфоничният оркестър бе подреден в полукръг. Музикантите настройваха инструментите си и когато последният от тях бе готов, на сцената излезе диригентът. Висок мъж, с побеляла коса, вдъхващ доверие с достолепния си вид. Веднага след него, пред оркестъра застана и известният тенор Павел Дамянов. Публиката ръкопляскаше и изпращаше шумните си акорди на аплодисментите си към талантливите артисти. Диригентът вдигна палката, насочи вниманието на музикантите към него, а така даде знак и на публиката да запази тишина. Пианистът започна да свири началото на песента. Написана в памет на тенора Карузо, тя бе любима на и на музикантите, а и на хората, изпълнили салона на читалището. Най-ниският регистър, от фаготите бе разположен отзад, пред тях бе контрабаса и челото, а отпред, до сърцето на певеца свиреха цигулките. Павел Дамянов дори не поглеждаше към диригента. Беше пял песента стотици пъти и знаеше кога да започне. Тенорът отвори устата си, пое си дъбоко въздух и гласа му излетя към препълнетата зала. Започна тихо и нежно първия куплет. Самочувствието му не пречеше на синхрона между певец и оркестър. С всеки такт Павел Дамянов пееше с по-голяма сила и когато изпълняваше припева, гласа му се бе разгърнал с пълна сила и сякаш голямата зала бе тясна, за да побере тази енергия. Пубиката настръхна. Диригентът размахваше палката ту енергично, ту нежно. Всички музиканти от оркестъра пресъздаваха спомена за един легендарен тенор, на име Карузо. Винаги по вмреме на своите участия на концерти, Павел Дамянов бе гледал над публиката. Този актьорски похват, за да не се разсейва, понякога правеше така, че да изглежда високомерен и надменен в очите на хората. А сега, на празника на града, той пееше с пълен с любов глас. Тенорът дъжеше всичко на тази публика. От тук бе започнала знаменитата му кариера. Но славата и алчността към популярност го бяха отдалечили от родната публика. С всяка дума от известната песен, Павел Дамянов се приближаваше към диригента. Силата на гласа му влизаше в сърцата на зрителите, а музикантите свиреха с небивала страст. Темпото се забавяше постепенно, един по един инструментите спираха да свирят, останаха само завършващите акорди на пианото. Песента за Карузо бе към своя край. Пианистът вдигна с красив жест ръцете си от клавишите и диригентът се обърна към публиката, която бе застинала в залата. Едва, когато музикантите станаха, тогава всички зрители се изправиха на крака и салона избухна от аплодисментите на докоснатите от емоция сърца. Павел Дамянов протегна ръцете си и прегърна учуденият от този неочакван жест диригент. Викове "Браво!" огласяваха залата на читалището, а сълзите на музикантите накараха пръстите им да докоснат интрументите си и те засвириха отново инструментала на песента. Тенорът вече не пееше. Диригентът не дирижираше. Двамата бяха прегърнати пред свирещите музиканти и аплодиращата публика. В залата на родния град нямаше високо самочувствие. Самовлюбеността на Павел Дамянов беше далеч от тук, някъде назад във времето. Директорът на театъра се бе качил на сцената и протегна ръце, с които прегърна тенора и диригента. Прегръдка, с която показаха пред пълната зала, че славата и алчността не носеха нищо хубаво на човек. Че само, когато са заедно, артистите можеха да докоснат сърцата на своите зрители. Че една песен винаги може да помогне да се прегърнат хора, които само до преди миг са били скарани.
Прегръдка, която топли и артисти, и публика.
Прегръдката на Карузо.