Човешкото стадо се въртеше около потока. Гората ги плашеше, поляните бяха останали голи – всички възможни плодчета и корени бяха обрани, стадото диви овце гледаха подозрително, а овните тропаха с копита, там зад бившия зелен пояс понякога надничаха зловещите муцуни на хищници…
Пък във водата се мяркаха риби, имаше водорасли – добри на вкус след известна обработка, а раците вече се събираха около трупа на оня нещастник, дето предния ден опита да скрие от вожда намерената умряла лисица…
Жените внимателно ровеха из спечената пръст, понякога изръмжаваха доволно и малките тичаха към тях. Случваше се, макар и не често, майките да им подадат нещо за ядене.
Мъжете не си даваха тоя труд. Пък и без това ни знаеха, нито ги интересуваше чии са тези деца.
Животът отдавна беше изграден на единствено правилните позиции – някога наричани „пазарна икономика“. Оцеляваха някои – най-конкурентно способните и безскрупулните. Оцеляваха за сметка на собствените сили и слабостите на другите. Важното беше да си пръв – хванал рибата, намерил корени, забелязал умираща плячка, метнал се върху някоя жена, дете или бивш мъж…
Стадото не смееше да се отдалечи от високото разклонено дърво, където бяха вождът и свитата му. Стадо… Някога щяха да са народ, нация или каквото там остаряло понятие. Днес все още жрецът помнеше, че са стадо, но защо и как… Кого интересуваше…
Да не са… Как се казваше? А, да – ученици… Имало някога такова явление за губене на времето. „Училище“ му казвали. Учели хората на какво ли не – всичко безполезно. Никой, дори жрецът и помощникът му, не помнеше защо е било така. Но го е имало…
И хората живеели по групи – семейства, сети се веднъж помощникът, та жрецът го изгледа недоволно, задето се прави на много умен.
Ходели на работа, вземали яденета и дрехи…
Смешки! Работа… То, и днес е подобно – оцелява този, който намери как. Сам… Никой нищо не му е длъжен!
Освен на вожда, де… Някога губели време да измислят наименования за него – цар, премиер, президент, а то е ясно – вожд. Един! Докато отиде и той като примамка за раците…
Веднъж някакъв непознат се появи в тяхната местност. Можеше да говори, знаеше дори думи, които, според жреца на стадото, не съществуваха. Разказа им за миналото, за многото хора, живели на света… Ама много! Добре, че добри хора разчистили теренаээпрез оная велика забравена война. И наистина – какво щяха да правят хората от стадото, ако наблизо има други? То, вярно – чуваха за някакви, но бяха зад планината. А други понякога слизаха на пясъчния бряг, но бързо изтикваха дървените си къщи във водата, когато към тях се рев се втурваха хората от стадото. Веднъж някакъв не успя да избяга… Вкусен беше! Подобни гощавки стадото рядко си позволяваше, но имаше някои хора, които само за трапезата ставаха. И май скоро там щеше да бъде обтегнат помощника на жреца… Много приказваше, значи има много мозък. А е така вкусен, изгребван бавно с ръце…
Вождът пък беше добър човек. Не биеше много, ако веднага не му поднесеш вкусна хапка, риташе укорително провинилия се в нещо, позволяваше харесалата му се жена да мине през ръцете и каквото там на останалите мъже…
Оня навлек, дето неканен беше дошъл да го изядат, даже нарече вожда „демократ“. Но нямаше време да обясни какво е това. Сигурно нещо вкусно…
Това бяха все минали времена. Стадото нямаше нужда от спомени. Какво – да зяпат в облаците и да припомнят разказите на отдавна изядените прадеди за някогашния погрешен свят? Свят на сложности, учения, противоречия…
И МАШИНИ… Пърпорещи, ревящи, работещи, летящи, превозващи какво ли не, обработващи земята, порещи водата…
Само че се намерили умни хора и повели човечеството към спасение. Назад – към природата и правилния начин на живот.
Е, по-голямата част от напъплилите земята хора изчезнала. Кзано директно – измрели. Или не се родили.
Но останалите бяха щастливи. Цялата земя – от планината до гората, беше тяхна.
И живееха щастливо. Какво му трябва на човека за щастие? Нещо в стомаха, нещо под или над корема, нещо, което не го затруднява да мисли…
Имаха ги…
Сега е друго. Прекрасен нов свят… Оцелявай и си добре…
Докато не те изберат за вечеря…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados