Хей, хора, казвам се Джейк, Джейк О’Конър . Живея в Северна Америка, е, живеех,  преди 3 седмици се преместих да живея в Англия. По точно Блекбърн. Тук вечно вали и има много мъгла, слънцето рядко се показва. Аз хич не обичам това време, но какво да се прави... е да ви разкажа нещо повече за мен – на 17 съм живея с баща си. Майка ми почина преди 6 месеца. Точно заради това се преместихме, просто всичко в Онтарио ни напомняше за нея. 

Охх, единственото нещо, което се върти в главата ми в момента е училище! Като знам, че аз ще бъда новото момче и всеки ще гледа все в мен, направо не ми се тръгва, но няма начин.

Пристигнахме в Блекбърн на обяд. Взехме такси до старата къща на татко. Влязохме и аз веднага се качих на втория етаж, а баща ми се качи след мен. Аз огледах стаите и се вмъкнах в тази, която гледаше към една гора, всъщност тя беше за мен, личеше по обзавеждането – имаше бюро, настолна лампа, люлеещ се стол, голям прозорец на почти цялата стена, гардероб и секция с много рафтове и едно легло, което всъщност беше нещо средно между единично и двойно. Аз веднага реших да си оправя стаята. Откакто майка ми си отиде, свикнах да правя всичко. Взех един парцал избърсах прахта от всички рафтове, гардероба и бюрото. Измих пода и прозорците. След това си внесох куфарите. Започнах да редя дрехите си по долапчетата и гардероба. Тогава баща ми ме извика – беше дошъл камионът с целия ни багаж. Зарадвах се. Хората качиха кутиите по стаите и си заминаха. Аз отново се заех да подреждам. След дрехите, наредих дисковете си с музика - имах голяма колекция от всякакви стилове. Наредих и сувенирите си, а най–хубавото беше, че си имам стерео-уредба. Извадих някои снимки и награди от училище. Стаята ми беше светла и това ми харесваше. Поне като няма слънце, да има светлина.

Легнах си рано тази вечер. На сутринта станах към 9:00 часа, за да мога да ида до училището, в което щях да уча. Трябваше да си взема програмата и учебниците, да ме разведат из кабинетите – такива работи. Лошото е, че е октомври и аз се натрисам в ново даскало точно след като другите са свикнали с новите... сега аз ще съм главната новина за обсъждане. Минаха няколко часа, докато ме запознаят с училището, а след като се прибрах, се заех с домакинската работа заедно с баща ми. Измихме цялата къща и наредихме секциите, рафтовете, книгите, сувенирите и снимките. Вечерта вечеряхме късно и си легнахме почти веднага. Оо, добре, че имаме отделни бани с татко!

На другия ден се заехме с градината – подрязахме живия плет, окосихме моравата, измихме и покрихме басейна. И този ден мина за вкарване на новия ни дом в нормален вид. В Блекбърн има къщи, които са сякаш от преди няколко века, а нашата е като от списание - не много голяма, спретната, с градинка. Просто супер. Бях изморен и си легнах рано. На следващия ден отидох на училище с новата ми кола – не беше нищо особено, просто опел, но на мен си ми харесваше. Паркирах и влязох в сградата. Да обясня, програмата ми е почти една и съща за цялата седмица, имам всеки ден химия и английски по два пъти, другите предмети се редуват. След третия час имам голямо междучасие – 40 минути.

Първият час всички ме оглеждаха, но поне се запознах с група момчета и момичета, които ми изглеждаха много яки хора. Едното момиче беше с къса кестенява коса и тъмни – почти черни очи казваше се Мериан. Другото момиче се казваше Тейлър, тя имаше дълга руса коса и избледняло-сини очи. Майкъл – едно от момчетата – беше високо, чернокосо с крива усмивка. На другите не им запомних имената, но имаше още две момичета и две момчета. Те ми изглеждаха някак по-надути, така че изобщо не си направих труда да се запознаем лично.  Оказа се, че учим по една програма.  На голямото седнахме на една голяма маса, на която очевидно всеки път сядаха новите ми приятели. Аз се чувствах малко като натрапник, но пък те ме поканиха, така че не правя нищо лошо. Заговорихме се за мен – нещо, което не ми харесваше особено, но всички разпитваха и аз нямаше как да избегна въпросите.

Междучасието свърши, после и учебният ден. На паркинга пак се събрахме цялата компания и пак започнаха да ме разпитват. Изведнъж видях едно невероятно момиче с дълга, начупена светло кестенява коса, което ходеше леко и грациозно – сякаш не стъпваше на земята, тялото ù беше сякаш изваяно, на лицето ù грееше усмивка, а дрехите ù - по последна мода. До нея вървяха още две момчета, които си личеше, че са мускулести, и те бяха красиви като нея и с вдигнати надменно глави.

-   Уоу! – казах възхитено аз.

-   Какво – попита Тейлър, като се обърна по посока на моя поглед.

-   По-високото момче с руса коса се казва Слимс, по ниското и тъмнокосо момче е Ейб, знам, имат странни имена – каза Майкъл.

-   Ами тя? – попитах аз леко зашеметен.

-   Оуу... амм... тя ли? Тя се казва Селин. Не си и помисляй за нея. Просто недей – за твое добро е. – каза Мериан, малко разтревожена за мен.

-   Какво им е? – попитах аз  все още зашеметен и аз не знам защо.

-   Слимс и Ейб са братя и живеят с родителите си, а за Селин никой не знае повече от това, че родителите ù са загинали в катастрофа, и семейството на момчетата са я взели при тях.  – каза Тейлър шепнешком. Изведнъж се усетих, че всички ми шепнеха, докато говореха.

Аз изгледах момичето как се качва във една модерна кола. Двете момчета се качиха в джип, паркиран до колата на Селин. Двете возила тръгнаха едно след друго като бързо се устремиха към пътя за предградията.

-   Мериан, защо да не си мисля за нея? – казах аз, чак сега осъзнал какво казаха приятелите ми.

-   Имах предвид не си мисли, че тя ще излезе с теб, иначе семейство Старк са много общителни, горе-долу, в смисъл, те са нормални, въпреки че не изглеждат така. – отговори ми малко объркано Мериан.

-   Аз ще доуточня. – каза Майкъл – Слимс, Ейб и Селин са заедно постоянно – живеят заедно, ядат заедно, пътуват заедно и не излизат с никой друг, но иначе общуват  с нас и с целия клас, въпреки че се държат леко надменно, сякаш знаят всичко.

-  Ясно. – съгласих се аз.

Когато се прибрах, в  главата ми беше само тя. Исках да зърна очите ù – защото те казват много, исках да чуя гласа ù – за да разбера нещо повече за нея.  Изкъпах се, легнах си и се опитах да заспя, но просто не се получаваше. Дали беше заради часовата разлика или заради нея? Не знам! По добре да стана и да поуча. Така и направих и след малко ми се доспа. YES, уроците винаги приспиват и помагат в безсънни нощи. Заспах под тихия ръмеж навън. На сутринта станах, оправих се по най-бързия възможен начин, защото се бях успал и отидох на училище. Успях, не закъснях, браво на мен! Имаше още 15 минути до началото на часа. Влязох в кабинета и видях приятелите си, насядали на три чина един зад друг. Аз се почудих къде да седна. Учителят влезе и ми предложи едно място на редицата откъм вратата до едно момиче с суитшър. Всъщност, не беше точно суитшър, но имаше качулка, така че беше нещо такова. Аз отидох и седнах до нея. В този момент видях, че тя изтръпна – ръцете ù нафуняха, а едната се приплъзна бавно, за да си свали качулката. Тогава видях, това беше тя – Селин. Тя ме погледна и ме поздрави.

 -    Здравей, ти си, амм, Джейк, ако не се лъжа. – попита ме тя като се усмихна.

Очите ù бяха прекрасно зелени и нежни, но в тях се четеше нещо, което не проумях. Усмивката ù беше някак насилствена. Беше стиснала блестящо-белите си зъби. Тя ми подаде ръка, за да се здрависаме. Ръката ù беше нежна, но ме стисна здраво. Беше студена, но на кой ръцете не са му студени в това време.

-     Да, аз съм  Джейк О’конър. – отговорих аз, стремейки се да звуча колкото се може - по-учтиво.

-     Приятно ми е да се запознаем, аз съм Селин Уиз. – каза тя и извъртя главата си напред към дъската.

-     Виж, нямам напротив да седиш тук, но братята ми ще дойдат след съвсем малко и със сигурност ще искат да седнат на обичайните си места. – говореше тя с леко вирната брадичка, все още гледаща напред.

-      Амийй, добре, ще се преместя. – казах аз леко разочаровано. – чакай малко, братя?

-      Да, аз приемам Слимс и Ейб за братя.

-      Тогава защо сте с различни фамилии. – правех се на незнаещ.

-      Виж, просто се премести, ОК?

-      Хубаво. Чао.

Преместих се до едно момиче, с което се запознах вчера. Имаше шина на врата, но очите ù бяха красиви. Казваше се Франческа и се оказа много мило момиче, с което бързо се сприятелих.

Голямото междучасие дойде бързо и неусетно. Седнахме на същата маса както вчера, отново цялата весела компания. Чак сега зацепих, че Мериан и Майкъл ходят. След седмица правели месец и  ни канеха всички в къщата на Майкъл на безалкохолно парти. Аз се навих, и без това нямаше какво да правя в събота.

Покрай масата ни преминаха семейство Старк. Ейб беше прегърнал нежно  Селин и на мен ми стана гадно.

-     Те да не ходят? – попитах удивен.

-     Не. – отговори спокойно Тейлър.

-     Не е много сигурно. Те не са истински роднини възможно е и да ходят. -  измрънка под нос Майкъл.

-     Невъзможно е, те не са такива. Като я прегръщат най-близките ù, това не значи, че ходи с тях. Хайде, не ставайте банални хора. – каза бързо и сериозно Мериан. Изглеждаше, че Мериан не умее да се изразява особено добре, но ако се замислиш, схващаш какво иска да каже.

Погледнах Селин. Тя говореше за нещо явно сериозно с братята си, но гледаше в мен.

Денят свърши много бързо, чак се учудих. Когато се прибрах, легнах на леглото и се усетих, че съм си вкъщи. Тя ми действаше хипнотизиращо. Трябваше да си поговоря с нея. Да ми каже нещо повече за себе си.

Седмицата хвръкна също така бързо, но през нея забелязах някои неща за Селин, които ми се струваха странни – на обяд почти не ядеше, винаги дигаше ръка малко преди учителят да си зададе целия въпрос, беше отличник по всеки един предмет, ходеше на олимпиади, танцуваше, пееше, получаваше стипендия, започваше да си прибира нещата преди да бие звънеца и в момента, в който премяташе презрамката на чантата си през рамо звънецът избиваше...  как го правеше? Как беше добра във... всичко?

Чаках безалкохолното парти тази вечер с нетърпение. Малко разнообразие няма да ми дойде зле. Започнах да се оправям. Надянах си черните дънки, една бяла риза и черното кожено яке. Тръгнах по-рано, тъй като не бях ходил преди в къщата на Майкъл. Накрая пак закъснях, но не много, само 5-10 минути. Всички се бяха събрали и изнасяха една маса, на която имаше много кутии с пица, три големи купи с пуканки, безалкохолно и разни други неща. Всички ме поздравиха и насядахме в хола. Говорихме си разни странични работи, а Мериан изведнъж предложи да започваме партито. Наредихме се на земята в кръг, а Майкъл домъкна една кутия. Той я отвори и вътре имаше, така да се каже, съвременна версия на играта ’’шише’’. Играхме доста време, докато не изредихме всички карти с предизвикателства и откровения. Беше много забавно. Скачахме по масата, пихме големи количества вода, признавахме си разни неща. Странно е какви неща могат да измислят авторите на играта, за да попълнят всички карти. След като приключи тази игра, всички се посмяхме на танците на другите. Всички танцувахме на килимчето на една ТVигра „Танцувай до припадък’’ . Не знаех, че и тук ги имат! Даа, посмяхме се доста. Цялата вечер мина все така забавно. Направихме си състезание по ядене на чипс, организирахме бой с възглавници и играхме още игри. Не бях свикнал на подобни партита, но си изкарахме чудесно.

Тъкмо се редихме около масичката в хола за поредната игра и на вратата се звънна. Мериан стана  и отиде да отвори. Чух тихия разговор, който се проведе пред вратата, а гласът който отговаряше на Мериан ми звучеше страшно познато.

-    Ейй, здравей. Какво правиш тук. – попита учтиво Мериан.

-    Помня, че днес с Майкъл правите едномесечие и тъй като видях многото коли пред къщата, реших  да се отбия да ви честитя. – отговори неочакваният гост.

-    Оуу, благодаря, че си запомнила, хайде влез. – покани учтиво Мериан.

В този момент се сетих чий беше този нежно-кадифен глас, естествено, че на Селин.

 -    Не, не искам да преча, ще си тръгвам. Приятно изкарване. – промълви Селин.

-     Оооо, стига, няма да ни притесняваш. Хайде, влез, моля те. – каза умолително Мериан.

Тогава се чу тежко въздишане от страна на Селин, но все пак влезе в къщата. Когато тя влезе през вратата на хола и ме съзря, забелязах, че зениците ù се разшириха и челюстта ù се стегна, но се свести за секунда. Тя пристъпи и седна възможно най-далеч от мен. Защо го правеше, за бога.

 Вечерта продължи по същия начин, само където Селин все гледаше в мен. Направихме си и състезание по надпиване с пунш, в който неочакваната гостенка отказа да участва. След това отново се сбихме с възглавниците, но с уговорката, че загубилите ще си признаят какво ги притеснява най-много. Мен успя да ме надвие Тейлър, Мериан я победи Майкъл. Битката свърши и ние двамата с Мериан бяхме принудени да говорим.

-   Аз се притеснявам за предстоящото контролно по История. Загубена съм. – призна си без притеснение Мериан.

В моята глава първо изплува притеснението защо Селин не ме харесваше и ме избягваше. Това, от една страна не беше кой знае какво, но аз се притеснявах.

 -   Аз пък се опасявах, че няма да се впиша в новото училище. – набързо измислих нещо по-различно от мислите за Селин.

-    Добре, хора, аз мисля да тръгвам. – каза високо Селин.

 -    Но защооо? Постой още малко. – замолиха ù се всички.

 -    Не, ще тръгвам сигурно Емили и Кевин са се притеснили за мен. – продължи да настоява.

В този момент на вратата се почука. Мериан отново отвори и аз дочух един силен мъжки глас, който искаше Селин да излиза. Тя наистина си тръгна бързо, когато чу гласа. Когато Мериан се върна ни обясни.

 -    Беше Слимс, трябвало да тръгват на някъде, а Селин се бавила и той дошъл да я прибере.

-    Кои са Емили и Кевин. – попитах аз с изявено любопитство.

-    Това са родителите на Слимс и Ейб. Сещаш се. – каза Тейлър.

Партито приключи към 12:30 и аз се прибрах. Баща ми си беше легнал явно рано. Аз също си легнах по най-бързия начин, защото от толкова смях, пунш и игри наистина ми се спеше.

През съботата и неделята не стана нищо интересно. С две думи мога да кажа, че седях, писах домашни и разсъждавах какъв беше проблемът на Селин и с какво можеше да я дразня толкова. Бях 100 % решен да я питам.

            На другия ден станах, оправих се на бързо и потеглих към училище. Спрях на обичайното си място до колите на новите ми приятели, които вече бяха влезли вътре. Сигурно заради днешния мразовит ден. Беше по-студено от обичайно и затова и аз побързах да вляза.

            В коридора видях Селин с братята си да си взима учебниците от шкафчето. Приближих се, изкашлях се, за да се обърне и попитах:

 - Селин, може ли да поговорим? Искам да те питам нещо.

 - Разкарай се! – обърна се с гаден поглед към мен Ейб, като застана с брат си пред Селин.

 - Стига, момчета, разбрали сме се нещо! – промърмори Селин като ги бутна настрани.

 - Сигурна ли си, че искаш да говориш с този? – попита надменно Слимс, като ме посочи с глава.

 - Не, но поне мога да го изслушам. – отговори Селин съвсем спокойно.

 - Хубаво, чакаме те в класната стая. – промълви Слимс, докато си тръгваха с брат му.

 - Какво искаш? – обърна се към мен със стиснати зъби Селин.

 - Само да те питам нещо, не искам да те притеснявам.

 - Виж, това, че пред братята ми съм учтива с теб не значи, че ще е така и когато ги няма. – каза тя все още със стиснати здраво зъби.

 - Но аз искам само да поговорим. – карах леко изплашено аз.

- Уфф какво да те правя, ще говорим на обяд. – каза тя и просто си тръгна с онази грациозна походка.

            Звънецът би и ме свести от транса, в който бях изпаднал. Забързах се за час. Голям късмет извадих, че господинът по Математика още не беше дошъл. Трябваше да слушам внимателно през тази седмица, докато правим преговор, защото бях закъсал  тотално с задачите, трябваше да спра да мисля странични неща само четири учебни часа през тази седмица.

            Следващ час Физика... и там не бях по-добре със знанията, а днес предстоеше тест. Бях си направил един перфектен пищов. Тъй като седях най-отзад, от страната на прозореца, бях убеден, че ще успея да препиша. И наистина успях! Дано изкарам хубава оценка.

            На закуска всички обсъждахме теста. Изведнъж някой сложи  ръка на рамото ми. Обърнах се и видях Селин. Много се учудих, но когато разбрах за какво е дошла малко се разочаровах.

-          Директорът те вика. Прати ме да ти кажа. – усмихна се тя.

-          Амии, добре, благодаря, че ми каза.

Станах и тръгнах към кабинета на директора. Почуках на вратата и отвътре се чу едно „Влез’’. Аз отворих вратата и влязох вътре.

-          Добро утро, господин директор, искали сте да ме видите. – поздравих любезно.

-          Добро утро и на теб Джейк. Ела, седни, искам да те питам нещо.

-          Слушам Ви, господин директор. – казах аз, докато сядах.

-          Скоро в училище ще има концерт и се чудех дали искаш да помогнеш с украсата на сцената. Не е много работа. – попита ме мило директорът.

-          С удоволствие ще помогна, но защо точно аз?

-          Госпожа Стивън те мисли за доста сръчен. Онзи ден в сряда си ù помогнал с панделките за детските столчета. Помоли ме да те питам дали искаш да ù помогнеш и със сцената.

-          Да, спомням си. С удоволствие ще помогна и сега, господин директор. – казах с широка усмивка.

-          Добре, Джейк, днес ще бъдете освободени от последните два часа, за да можете да свършите до обяд. Можеш да тръгваш сега. Бягай, да не закъснееш за час.

-          Добре, довиждане, господин директор. – казах аз като се изправих и се здрависах с директора, който ми изглеждаше много як човек. Може би това не беше точното описание на един 50-годишен мъж, но на мен ми се струваше такъв.

Следващи два часа – химия. Минаха бързо. Време беше да ида във голямата зала за да работим по украсата с госпожа Стивън. Когато стигнах, госпожата се усмихна до небето, че на помощ идва още един добродетел. Наистина, работата не беше много, а и бяхме три момчета и госпожата, щяхме да свършим бързо. Сложихме голяма лента на завесите в дъното на сцената, а под нея накачихме много разноцветни хартиени цветчета с различна големина. Октомври и цветя - някак не ми се връзваха двете думи, но нищо не разбирах от Англия, така че се стараех да не обръщам голямо внимание на странностите в нея. Изнесохме на сцената няколко картонени  фигури на цветя и една къща. Тогава чух някой  да се разправя с госпожа Стивън.

-          Стига, Селин, недей така, моля те изпей песента, много е хубава. – молеше се госпожата.

-          Но, госпожо, тя не е завършена, а и не знам дали искам всички да я чуват. – говореше Селин.

-          Хайде, Селин, песента е чудесна, трябваш ни, ти пееш най-добре, няма друга като теб, ако не си ти, кой ще пее, хайде, Селин, съгласи се! – продължаваше госпожата.

-          Ох, добре, хубаво ще пея. – съгласи се накрая.

Работата свърши преди да се усетим и всички успяхме да идем за последния час. Аз имах физкултура, но господинът ми каза, че няма нужда да се преобличам, тъй като часът ще свърши след 10 минути и няма смисъл.

След часа пресрещнах Селин, когато излизаше от съблекалнята.

-          Пак ли ти, какво искаш? – попита тя със злобен поглед.

-          Ти ми обеща да поговорим. – казах аз като повдигнах вежда.

-          А, да, вярно – каза тя с досада - искаш ли да идем да седнем някъде на спокойствие, за да си зададеш въпросите.

-          Окей, къде искаш да идем? – попитах с усмивка.

-          В кафенето. – каза тя и направо тръгна.

Аз застанах до нея и просто изчаках мълчаливо да стигнем. Седнахме в дъното, на възможно най-затънтената маса. Тя си подпря лакътя на дясната ръка на масата и със палеца и средния си пръст си хвана слепоочията, като въздъхна:

-          Слушам те – след това ме погледна – виж, не обещавам да ти отговоря на всички въпроси.

Аз кимнах и започнах зарадван, че най-после ще си поговорим: Как така изкарваш само отлични оценки?

-          С много учене естествено. – каза небрежно Селин.

-          Как ти стига времето? Правиш толкова много неща и все пак се справяш. Сякаш не спиш, за да смогваш. – още по-любопитно попитах.

Тя се разсмя леко 

–  Естествено, че спя, за каква ме имаш?

-          Просто се пошегувах. Та така... въпросът,  който ме мъчи най-много – защо се държиш така с мен. Сякаш ме мразиш, но всъщност не е така. Кажи ми. – казах, като повдигнах вежда и се приближих към Селин. Тя се отдръпна и ми отговори:

-          Не те мразя, Джейк. Стига, как човек може да те мрази? Погледни се – невероятна коса, красиви лешникови очи, умен. Не си ли забелязал, че всички момичета гледат в теб? Не те мразя.

-          Защо тогава се държиш така с мен? – бях объркан.

-          Ти май не чу всичко, което ти казах, а? – подсмихна се Селин.

-          Щом не ме мразиш, защо се държиш така с мен? – настоях аз.

-          Казах ти, че не обещавам да ти отговоря на всички въпроси. – опита се да се измъкне тя.

-          Кажи ми!

-          Не искам да ти навредя Джейк. Ти не ме познаваш, никой не ме познава, а и не искам да ме познават. Аз не съм като другите, но не мога да ти кажа нищо. -  каза тъжно Селин.

-          Не исках да те натъжа, съжалявам. – натъжих се и аз.

-          Няма нищо, ти не си виновен – усмихна се съвсем доловимо тя – следващ въпрос?

-          Защо имате различни фамилии със Слимс и Ейб? Знам, че не сте истински братя, но нали живееш с тях, би трябвало да сте с еднакви. – полюбопитствах аз, заинтригуван от желанието на Селин да ми отговаря.

-          Можех да си сменя фамилията без проблем, но тя е единственият ми спомен от родителите ми. Много я харесвам, тя е уникална. Търсих и други хора с такава, но не открих. Сякаш представлява нещо, което не разбирам. – на лицето ù заигра нежна усмивка, сякаш разкриваше нещо много лично.

-          Ти не си такава, каквато се представяш. Всъщност си много нежно, мило и добро същество. – изпуснах се да кажа това на глас.

-          Наистина ли мислиш това за мен – очите ù светнаха, но след това отново се натъжи – това не е вярно, напротив аз съм много лошо „същество’’, както ти ме нарече.

-          Не, не си! – настоях аз.

-          Много си твърдоглав. – засмя се.

Защо така си сменяше настроението? Това ме изнервяше, не можех да проумея погледа ù. Докато е весела и аз успявам да разгадая таеното зад очите ù, тя става тъжна и свежда глава.

-          Погледни ме. – помолих аз.

-          Защо? – учуди се Селин.

-          Просто го направи. – подканих аз.

Тя вдигна глава и аз се вторачих в прелестно зелените ù очи. В тях се таеше нещо странно, неразгадаемо, сякаш гигантска тайна тежеше на плещите на Селин, тайна, която не можеше да каже на никого.

           Усетих се, че бяхме се навели над масата, а лицата ни бяха на няма и педя разстояние. Тя се отдръпна изведнъж, а аз последвах примера ù.

-          Аз трябва да тръгвам. – побърза да каже Селин.

-          Остани да си поговорим още малко. – помолих аз.

-          Може би друг път. – усмихна се.

-          Обещаваш ли? – усмихнах се и аз.

-          Да, обещавам!

Тя си тръгна с бърза крачка. Аз също си тръгнах. Когато се прибрах вкъщи, седнах да си напиша домашните. Трябваше да пиша доклад по химия за киселинността на дъждовете. Изобщо не ми се разправяше, но се налагаше. В крайна сметка свърших сравнително бързо. След това слязох в кухнята и хапнах един сандвич. Баща ми си намери работа, така че ми се налагаше да си стоя сам вкъщи до към осем часа. Отново се качих в стаята ми и си пуснах музика. По принцип си пусках рокендрол или рап, но днес по някаква необяснима причина ми се слушаше поп. Стори ми се странно, че избрах този стил, но ми се слушаше. Легнах на леглото и се замислих върху това, което ми каза Селин. Трябваше да помисля – не ме мрази, обаче страни от мен, защото е опасна и не иска да ме нарани. Това нямаше смисъл. С какво нежно момиче като нея можеше да ми навреди? Може би има в предвид, че не иска да се влюбя в нея, защото ще трябва да ме отреже? Не знам, всичко беше толкова объркано в главата ми. Припомнях си разговора и се опитвах да осмисля всичко. Изведнъж се сетих какво каза за фамилията си – „Тя е единственият ми спомен от родителите ми. Уникална е. Търсих и други хора с такава, но не намерих. Сякаш представлява нещо, което не разбирам ’’. Реших и аз да се поразровя. Тази фамилия наистина  е рядкост. Исках да науча нещо повече за нея – откъде произлиза, стара ли е, дали има нещо по-интересно, свързано с нея? Взех си лаптопа и потърсих в един сайт, който знаех от преди. Излезе ми не много дълга информация. Фамилията била много стара, само един род я носели, имало легенда, че този род били магьосници - разни измислени неща, които не ми помагаха по никакъв начин!

           Баща ми се прибра и заедно сготвихме вечеря. След това аз си легнах. По някаква причина се чувствах изтощен, сигурно защото не можех да свикна с часовата разлика.

           На следващия ден всичките ми приятели ме чакаха на паркинга и когато слязох, ме заляха с вълна от въпроси.

-          Хей, хей, хей, чакайте поне да се поздравим. Какво ви става, бе хора? Ще ви отговоря, ама недейте така. – казах аз като отстъпих назад към колата си.

-          Съжаляваме Дейк. Добро утро. А сега ни кажи какво стана вчера в кафенето! – настоя със светнали очи Мериан.

-          Като първите клюкарки сте. – възмутих се, като се правех на много възпитан.

-          Интересно ни е, все пак никой друг не е излизал с Селин. – каза Пи Джей. Така казваха на Питър Джейкинс. Той беше много забавно момче, с лешникова на цвят коса и сини очи.

-          Не беше среща! Просто си поговорихме за... училище и нищо повече. – измислих набързо.

-          Стига, Джейк, не бъди толкова скромен! – засмя се Съншайн. Тя беше красавицата на групата ни – с черна коса и сини очи. Казваха ù Съншайн, защото беше влюбена в слънцето. Нейна сестра беше Франческа.

-          Не съм, просто не се случи нищо, само си говорихме. – малко се ядосах от нахалството на приятелите си.

В този момент чух някой да казва името ми. Обърнах се и видях, че на отсрещната страна на паркинга стои Селин, която ми се усмихваше.

-     Джейк! – повтори тя.

Аз тръгнах към нея и когато бях на няколко крачки, я поздравих.

-          Хей. Какво правиш?

-          Питах се... дали искаш да се видим днес след часовете в ресторанта до гората? Ако имаш още въпроси, да си ги зададеш. – усмихна се Селин, като сведе глава.

-          Искаш да отговаряш на въпросите ми? Сериозно ли нямаш нищо против да слушаш глупостите ми? – бях много учуден.

-          Амийй... както ти казах вчера – не обещавам да отговоря на всички въпроси, но ще се опитам, ако може и аз да задавам. Интересно ми е какво те интересува, но и аз искам да науча някои неща, ако нямаш нищо напротив. – все още гледаше надолу.

-          Нямаш проблеми, ще се радвам да си побъбрим. – усетих как ще литна във въздуха от радост.

-          Окей, до после. – тя си тръгна, а аз се върнах при приятелите си, които продължиха да ме разпитват.

Денят ми мина като в мъгла. През цялото време си мислех за нея и какво ли я интересува за мен. Все поглеждах към нея с крайчеца на окото си и забелязвах, че и тя не е съсредоточена както обикновено. Иска ми се да мога да чета мисли!

След часовете я изчаках пред училище, а тя като ме видя, само ми се усмихна. Разбрахме се, че тя ще ме заведе до ресторанта, защото аз си нямах ни най­-малка представа къде е? Та така, аз се качих в моята кола, тя в нейната и тръгнахме.

Стигнахме на паркинга и наистина беше красиво. Заведението, малко и спретнато,  беше точно в началото на гората. Слязохме и седнахме както вчера на най-крайната маса. Една сервитьорка дойде да ни обслужи и а си взех кафе, а Селин поиска само чаша вода.

-          Е, няма ли да започваш с въпросите? – запита Селин с нотка нежелание в гласа.

-          Добре, но не знам какво точно да те питам. Някак всички онези въпроси изчезват, когато съм с теб, а когато съм у нас, те отново нахлуват в главата ми. Е, има и въпроси, които не искам да те питам, за да не те ядосам. – изказах всичко това без изобщо да се замисля или спра.

-          Защо мислиш, че забравяш мислите си, когато си с мен? – попита тя малко разтревожена.

-          Ами не съм сигурен, нямам точно обяснение на нищо около теб. – леле какво правя?!? Трябва да млъкна и да престана да дрънкам всичко без да го обмислям.

-          Сериозно… - засмя се сладко – виж, нали точно защото ти искаш да знаеш повече, съм тук? Просто питай или пък продължавай да говориш така искрено... приятно е. – Селин наведе засрамено глава.

-          За теб бих направил всичко, но искам да ти кажа нещо първо. Порових се из интернет за фамилията ти и наистина няма кои знае колко информация, и аз намерих същото – че това е една от най-старите фамилии в света и че притежателите ù са магьосници… мислиш ли, че е вярно. – не знам защо попитах като аз самият не вярвам.

-          Ооо, стига, магьосници, такива неща не съществуват. Сега ще ми кажеш и че съм вампир или пък върколак. – засмя се толкова силно, че чак се разтресе.

-          Аз лично не вярвам, но реших да попитам, може пък и да е вярно. – разсмях се и аз.

-          Сериозно, понякога си странен. – каза толкова откровено тя.

-          Пак казвам, не искам да ми се ядосаш, но нали знаеш,  че на мен можеш да ми имаш доверие тааа... сериозно, кажи ми какво толкова криеш. – бях сериозен, но и притеснен.

-          Стига, моля те. Не съм убила човек, за да ме разпитваш все за това – да, тя се ядоса – всеки си има тайни, тайни, които не разкрива. Просто спри.

-          Не! Искам да знам. – настоях.

-          Виж, може всеки път, когато ти настояваше, аз да се пречупвах, но сега няма да стане така, проумей го, няма да ти кажа! – тя побесня.

-          Хубаво, хубаво спирам. – уплаших се.

-          Искаш ли да се поразходим из гората? – в очите ù блесна нещо лукаво, а на лице то ù пробягна усмивка, която на бях виждал до сега.

-          Хубаво, хайде. – зарадвах се.

Тя стана сякаш мигновено и тръгнахме. Навлязохме на около 200-300 метра навътре в гората, а тя поизостана малко. Изведнъж вече не чувах стъпките ù. Обърнах се и видях как Селин е застанала в отбранителна позиция – леко разкрачена, със стиснати юмруци от двете страни на тялото ù, погледът ù беше впит в земята под краката ми и забелязвах нещо страшно в очите ù, което сякаш ми казваше ‘’бягай’’, част от белите ù зъби се виждаше, но те бяха някак по-различни, по-страшни, но не разбрах разликата, която ме плашеше по някакъв необичаен начин.
-     Селин, добре ли си? – противно на всеки мои инстинкт направих крачка към нея.

-          Недей, не се приближавай! Не ми го причинявай.  -  каза през зъби и се свлече на колене.

-          Какво ти става? – попитах аз, като отстъпих назад.

-          Махни се от тук, веднага и не ме карай да ти обяснявам. Моля те! – Селин все още беше на земята със стиснати очи и напрегнати мускули. Реших да я послушам и да я оставя.

С бърза крачка тръгнах да излизам от гората. Вече бях на края, когато срещнах Слимс и Ейб.

Ейб ме хвана за ръката и ме погледна злобно.

-          Какво ù направи, идиот?!? Не можеш ли просто да я оставиш! – кресна ми той.

-          Не съм я докоснал, не знам какво стана, а сега ме пусни, за да мога да изпълня желанието на Селин. – отскубнах се от хватката на Ейб и се качих в опела си.

Прибрах се бързо, а вместо този следобяд да ми донесе отговори, той донесе само нови, още по-объркващи въпроси. Влязох вкъщи и видях, че баща ми седеше на дивана и гледаше готварско предаване. Това беше притеснително.

-          Баща ми, добре ли си?

-          Всичко е наред, просто се уча как се готви... това. Изглеждаш притеснен, искаш ли да поговорим за нещо? – каза татко с нотка загриженост.

-          Хмм... може. Баща ми, в училище има едно момиче – красива е, умна, но е много загадъчна. Пази тайна, която не казва на никого. Единственото момче от училище, с когото е излизала съм аз. Родителите ù са мъртви и сега живее при близки приятели на семейството. Не мислиш ли, че е странно? – да споделям не беше най-добрата ми страна, но все пак той можеше и да ми помогне.

-          Естествено! Как не се сетих, че настроението ти е повлияно от момиче? Виж, Джейк, аз нямам кой знае какъв опит, но в едно съм сигурен – щом тя е излязла само с теб, значи тя ти има все пак поне малко доверие и те харесва. Помисли, какво  ти казва подтекста на думите ù. Повечето момичета казват какво искат по този начин, може тя така да ти е казала тайната си.

-          Благодаря ти, баща ми, помогна ми. – ние направихме нашия си поздрав с ръце и аз се качих нагоре.

Окей, трябва да вникна на дълбоко в думите ù но не се сещах нищо. Толкова ли съм тъп. Накрая се отказах и седнах да си пиша домашните. След това се изкъпах и заспах. На другия ден семейство Старк не бяха на училище и на следващия, и на по-следващия. Цялата седмица ги нямаше и тримата. Дали аз не бях виновен за това? Трябваше да разбера къде живеят и да видя как е Селин след случилото се в гората.

           На голямото междучасие в петък попитах приятелите си дали знаят къде живее Селин.

-          Недей, Джейк, не се измъчвай, защото Селин не е на училище. Повярвай ми – тя ще те нарани, както нарани повечето момчета тук. – каза Тейлър.

-          Искам да знам къде живее. – настоях аз.